Какво бихте казали днес на младия човек за радостта, която може да намери във вярата?

Архимандрит Адам (Ахаладзе), Грузинска Православна Църква:

Аз бих седнал и бих поговорил с него. Защото не с таланта си да убеждаваме другите или със силата на своите убеждения можем да спасим някого, а главно с нашия пример. Много често, без дори да говорим, хората наоколо разбират всичко. Затова, когато младите хора ни гледат, според мен те много добре виждат всичко, как реално стоят нещата. И ние, които сме дошли вече в църквата, сме поели не толкова кръста си, а на първо място носим отговорност. Затова трябва повече да се молим и да бъдем много искрени. Само тогава те ще ни повярват. (още)

Протойерей Георгий Тофилюк, ректор на Варшавската православна семинария, Полша:

Тъй като младите постоянно търсят нещо в интернет, първото, за което бих говорил с един млад човек, е търсенето на смисъла. Също така бих говорил за йерархията на ценностите. Бих му казал и за любовта на Бога към човека – че Христос на кръста така е разтворил ръце, за да прегърне целия свят, и ни приканва: „Дойдете при Мене всички” (Мат. 11:28). И ако не намерим утешение в Христа, значи никъде другаде не бихме намерили утешение така, както в Христа. Затова младият човек трябва да избира не това, което е временно.
Веднъж един млад човек отишъл при старец и му казал, че се е оженил, че това много му харесва, а старецът му отговорил: „Ти първо мисли какво ще бъде занапред. Не това, което е тук и отминава – красотата, жената, която ти харесва или че си богат. Всичко това отминава. Но има нещо повече – връзката с Бога”. Значи трябва да търсим нещо, което не свършва. Все пак човекът не е само материално, телесно същество, той също е и духовно същество. И за да се запази човечеството, трябва да се обърнем към Онзи, Който е любов. Аз мисля, че днес вярата преди всичко трябва да се опира на любовта. Всъщност това е казал и апостол Павел: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13).  (още)

Протойерей Добромир Димитров, храм "Св. вмчк Мина", гр. Велико Търново

Младият човек може да намери във вярата отговор на всичките си въпроси. Както онзи млад човек от Евангелието. Защото винаги става въпрос за това: „Какво да направя, за да наследя вечен живот?” Защото всички наши стремежи се обезсмислят със смъртта, обезсмислят се от раздялата с тези, които обичаме. И мисля, че Православието е ценно с това, че дава отговор на всички въпроси, но дава и модел на живот, който е един автентичен, нормален живот. Докато политическите идеи, дори и най-либералните, постоянно се сменят и човек започва да се чувства празен. Освен това, те винаги свършват със смъртта, а тук става дума за преодоляване на смъртта. Може да звучи странно, че ние говорим за това, но все пак смъртта е най-големият проблем на човека, който трябва да бъде преодолян. И това прави именно Православието. (още)

Анна Радзюкевич, редактор на сп. „Ортодоксия – православен преглед”, Полша:

Мога да разкажа своя опит. Отначало бях в светската журналистика, но от доста години вече работя в „Православен преглед”. Има голямо значение къде работи човек. Там аз не получавах никаква радост от работата си, защото светът днес така е устроен, че добра новина е някаква лоша информация. Нещо за войни, кръвопролития, някакви афери – ако 10 или 15 години пишеш за това, нервната ти система не издържа. Същото се случва и ако много често гледаш такива филми, гледаш или четеш такива новини – по този начин просто си вредиш. Сега аз дори не си представям как бих могла да живея без Църквата и без Православието. Не зная как е в другите изповедания, но за мен е удивително колко близки се чувстват хората в Православието, то ни обединява независимо в кой край на света се намираме. И не е чудно, че обръщението в Църквата е точно това – братя и сестри. Всеки човек има своите трудни периоди и това е нормално. Дори си мисля, че ако човек не разбере какво е скръбта, той не е пълноценен човек и не би могъл да изпита съчувствие към другите. Миналата година синът ми претърпя тежка операция на главата, 9 часа, и лекарите се съмняваха, че ще оцелее. Ако нямах вярата и ако не бяха хората в Църквата, които постеха и се молеха заедно с мен – и познати, и непознати хора от много краища на света, аз щях да бъда съвсем сама в това страдание. Сигурна съм, че моят син преживя тази операция, благодарение на молитвата и нашата обща вяра Бог го спаси. Също така съм сигурна, че без вярата аз бих живяла съвсем друг живот. Ако бях останала в светската журналистика, да правя нещо, което не ми е по душа, досега щях да бъда психически инвалид. (още)

Андреа-Анастасия Сандхакер, австрийски дипломат, приела Православието:

Аз бих го поканила на литургията. Преди около година пътувах до Черна Гора и имах един много интересен и трогателен случай. Запознах се с една семейна двойка на възраст около 55-60 г. Бивши комунисти, от този тип хора. С една моя приятелка решихме да ги поканим на литургия. След службата мъжът каза: „Какво чудо! Аз видях как лицата на хората се промениха. Имаше разлика в тях преди литургията и след това”. И тези двама души решиха да се венчаят в православна църква там, в Черна Гора. Така че просто бих поканила младия човек на литургия. Независимо дали той разбира нещо, или не. Аз в началото също не разбирах литургията, но ми казаха, а и аз самата усещах, че трябва да бъда със сърцето си там, а не като рационалния западен човек – да чета и разбирам всяка дума. (още)