Илинден

За св. Илия, небесните калдъръми и днешния ден

Илинден е празникът на моя роден град Пирдоп. По традиция той се празнува на 2 август, по стар стил. Народната памет неизменно свидетелства за свързаността на Пирдоп с местността „Ѐленско”, където се издигат развалините на величествена християнска базилика от VI в. Историческата наука засега разполага само с догадки и хипотези относно характера на тази връзка, но едно е сигурно – тя има реални основания.

Всяка година в деня на св. пророк Илия пирдопчани се стичат на „Ѐленско”, за участие в традиционния събор. Най-вероятно на името на светеца е била назована главната църква в древното селище, чийто приемник е днешният Пирдоп. Възможно е това да е била именно Ѐленската базилика. Много поколения жители на това селище са имали светеца за свой покровител и молитвен застъпник. Но кой е пророк Илия?

Спомените ме отвеждат в ранното ми детство. Загърмеше ли лятна буря, ние, махленските деца, тичахме изплашени при бабите, събрани на „шура” под някоя сушина. „Не бойте се, сине! – успокояваха ни те. – Това е св. Илия. Препуска по небето с колесницата си, колелата трещят, а под копитата на конете му излизат светкавици.” Страхът ни веднага преминаваше в любопитство – „Кой ли е този св. Илия? Ех, да можехме да зърнем колесницата му... И тия огнени коне, препускащи по небесните калдъръми.”

Плоският атеистически рационализъм на тогавашната епоха скоро изличи тези, макар и примитивни, но вълнуващи и поетични представи и, възползвайки се от тях, ни убеди, че вярата не е нищо друго, освен суеверия, малограмотност, страх от природните явления. Трябваше да минат години, за да преодолея предубежденията си и да открия Библията – нейната бездънна дълбочина, многопластовата ѝ символика, животворната ѝ истинност. За пръв път я отворих в последната година от следването ми в Университета. И там, в III и IV Книга Царства, срещнах пак св. Илия – този път истинския, историческия.

Както и другите старозаветни пророци, той бил призван от Бога, да възвестява Неговите откровения на хората, да ги наставлява към спазването на Божествения закон, да бди за чистотата на вярата и да подготвя онази духовна зрялост, която би направила възможно идването на Христос.

Св. Илия живял в едно от най-мрачните времена на израилската история – IX в. пр. Хр. Начело на намиращото се в голям духовен упадък Израилско царство се възцарил нечестивият цар Ахав. Негова съпруга станала финикийската принцеса Йезавел – жена властна, горделива и отмъстителна. Слабохарактерният Ахав изпаднал под силното ѝ влияние и скоро тя започнала да въвежда в Израил финикийските религиозни вярвания. Цялата страна се покрила с капища на главното финикийско божество Ваал. Култът към него, див и кървав, включвал дори жертвоприношения на деца. Израилските пророци били системно избивани, а от Финикия прииждали многобройни езически жреци. Освен вярата в единия Бог, били потъпкани и израилските закони. На тяхно място царицата установила своеволието на властта и богатството. Всеки, който дръзвал да се противопостави, заплащал с живота си.

Пророкът бил потресен и възмутен. Любовта му към Бога и измъчения народ изгаряла душата му. Странствайки, той наставлявал хората да не отстъпват от вярата в своя Бог и да следват Божиите заповеди. Окуражавал малодушните, призовавал заблудените, утешавал онеправданите. Въпреки смъртната опасност, по Божия повеля пророкът няколкократно се явявал пред царя, за да го изобличи за отстъплението и беззаконията му. Целия си живот св. Илия преминал, укривайки се от гоненията на Ахав и особено на отмъстителната Йезавел.

Библейският разказ не описва характера и преживяванията на светеца, а оставя събитията сами да говорят за него. Редуват се вълнуващи картини – пророкът, укриващ се в пустинята; сблъсъкът с 450-те ваалови пророци на планина Кармил; срещата с Ахав; Илия възкресява сина на вдовицата от Сарепта... И постепенно неговият образ се очертава пред нас – величав и страшен в борбата, непоколебим във вярата сред ширещото се идолослужение; смирен в чудесата, които Бог извършвал чрез него; самоотвержен и верен до смърт в мисията си. Но в същото време и човек от плът и кръв, познал умората, отчаянието, изнемогата.

В края на живота си, бягайки от поредното гонение и не виждайки плод от своите усилия, Пророкът отпаднал духом и поискал да умре. За да го утеши, Бог го отвел на стотици километри от местата на служението му и там, всред величественото безмълвие на планината Хорив, му дал да вкуси утехата от Неговото присъствие. На Илия било открито, че 7 000 негови сънародници не са преклонили колене пред езическите божества и неговият житейски подвиг не е останал напразен. В края на земния му живот пророкът бил възнесен в Божието царство в огнен вихър.

В практиката на православната Църква светците се почитат като хора, реализирали себе си в най-висша степен, придобивайки святост чрез житейския си подвиг. Следвайки Божиите повели, те са станали подобни на Бога по своята любов, милост, чистота, правдивост. Като приятели Божии, радващи се на Божията близост, и като хора, преминали през трънливите пътища на земния живот във вечността на Божието Царство, те могат да помогнат и на вървящите след тях. Според християнското учение, животът им е парадигматичен за нас, но не като образец за външно, механично подражание, а като дух, който трябва да бъде творчески усвоен и приложен в конкретните обстоятелства на всяка отделна житейска ситуация.

Времената, в които живеем, са трудни в духовно отношение. Светът е изпълнен с нови идоли и модерно идолопоклонство. Всички ценности се релативизират. В душата на съвременника, притиснат от икономическите неволи, обсебен от злободневни грижи и политически страсти, потъващ във водовъртежа на рекламите и телевизионните сериали, лесно повяхва всеки духовен порив. Модерният човек губи почва под краката си, губи посока и ориентир.

Сега, в деня на св. Илия, ние имаме шанса да намерим опорна точка и вдъхновение, вглеждайки се в образа на светеца, към когото нашите предци са хранили особена почит. Всеки от нас има какво да почерпи от неговия дух и, прилагайки го в своя живот и чрез своята индивидуалност, да направи крачка към своето богоподобно призвание.

Източник: в. „Регион”
Още за Еленската базилика – ТУК