Можем да спасим някого главно с нашия пример

Интервю на отец Василий Шаган с архимандрит Адам (Ахаладзе), Грузинска Православна църква – доктор на медицинските науки, професор, председател на департамента по здравеопазване на Грузинската Патриаршия, ректор на университета „Св. царица Тамара”, поет. Автор на пет книги, над 60 научни труда и множество художествени и публицистични статии.

Отец Адам, днес много се говори за възхода на Православието в Грузия. Само на древната християнска традиция ли се дължи това или някакви нови фактори оказват влияние?

Ние още изживяваме постсъветския период. За 30 години хората отново се обърнаха към вярата, към Църквата, защото чувстваха глад за тези древни ценности. И не само през продължилия 70 години комунистически режим. Дълго време преди 1917 година беше забранено да се служи на грузински език, заради отнетата автокефалия на Грузинската Православна църква. Това сложи дълбок отпечатък в душата на народа. Той отдавна очакваше този момент. Затова за нас настъпването на този период е толкова важно. Защото след почти век и половина най-после настъпи време на съзидателен труд в името на Бога, народът може да върши своите дала за слава Божия. Това е цялата онази натрупана енергия, която не сме можели да изразходваме през всичките тези години. Разбира се, тук навярно оказва влияние и човешкият фактор. Имам предвид дейността на нашия патриарх Илия, който оглавява църквата от 1977 година. Доколкото беше възможно, още преди разпада на Съветския съюз той подготви почвата за тази промяна. И когато вече започнаха да се отварят манастирите и църквите, народът просто тръгна натам. Някои станаха монаси, други – свещеници. Отвориха се семинариите, започна строителство на нови църкви и възстановяване на старите. До 1990 година в Грузия нямаше нито един действащ манастир. Нито един. В Тбилиси само в 5 църкви се извършваше богослужение, то беше на руски език. Едва при патриарх Илия започнаха да се подготвят нови свещеници, а сега вече са възстановени и богослужебните книги на грузински.

Известно е, че Грузия е дала много мъченици за вярата. Как мислите, паметта на новомъчениците действа ли възпитателно на младото поколение в Грузия?

Смятам, че мъчениците от последните времена, които са по-близо до нас, мъченици, които са живели в нашето съвремие, през 20 век, са по-осезаем пример. Защото човек се докосва до този свят, който познава. Може би вярващите понякога възприемат житията на светиите като история, но това не е достатъчно. Трябва да усетим с живота си, че той е част от реалността, в която пребиваваме. А житията на новомъчениците трябва да станат настолна книга за всички поколения, откъдето да извличат уроци занапред. Имам усещането, че грешките, допуснати преди и след Октомврийската революция в Русия, често се допускат и в други държави, където Господ е дал, слава Богу, и църква, и християнска вяра. И така се учим от историята.

Какво бихте казали днес на младия човек за радостта, която може да намери във вярата?

Аз бих седнал и бих поговорил с него. Защото не с таланта си да убеждаваме другите или със силата на своите убеждения можем да спасим някого, а главно с нашия пример. Много често, без дори да говорим, хората наоколо разбират всичко. Затова, когато младите хора ни гледат, според мен, те много добре виждат всичко – как реално стоят нещата. И ние, които сме дошли вече в църквата, сме поели не толкова кръста си, а на първо място носим отговорност. Затова трябва повече да се молим и да бъдем много искрени. Само тогава те ще ни повярват.

Превод: Румяна Рашкова