Съдът на съвестта

Проповед на иконом Василий Шаган в Неделята на Страшния съд – 3 март 2019 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

Днешното Евангелие винаги се чете в навечерието на Великия пост. То, както чухме, повествува за Страшния съд – последния ден, когато Христос ще дойде и всички народи ще се изправят пред Него. И ще се случи това, за което чухме – едно разделяне, подобно на това, когато пастир разделя овците от козите, едните ги слага от лявата страна, другите от дясната... Но нали разбирате, братя и сестри, че този съд отдавна вече е настъпил. И може би няма нужда да чакаме последния ден на своето битие или това, на света. Когато Христос се е появил в този свят, Той се е появил именно със Своята божествена слава и в пълнотата на Своята божествена любов, като Бог и човек, безподобен. Никога не е имало такъв. И ето, застава Христос в тази свят, показвайки цялата пълнота на Своята божественост и на Своята божествена слава.

Казвам ги тези неща, за да може поне за миг да си представим величието на Бога. Или поне да се опитаме... Живеейки в този свят, си даваме сметка, че е много трудно да си представиш Кой е Бог, и поне малко да преоткриеш за себе си Неговото величие.

В Неговата божествена слава Той застава пред нас не само Бог, но и като човек, приел и въплътил Себе си в нашата човешка немощ, която е и осветил със Своята божествена слава и най вече със Своята божествена любов. И ето, Той, застанал пред нас със Своето въплъщение, със Своето божествено слово, с благата вест и откровение за царството Божие, отдавна е съдията, който стои пред съвестта на всеки един от нас, особено на тези, които вярват в Него.

Вярвам, че всеки един от нас е изпитвал, особено в миговете, когато е заставал пред своя съкровен на душата човек в своето дълбокото сърце, когато е заставал пред своята съвест, която е като глас Божи, като закон свише, като нравствен закон във всеки един от нас, когато е заставал пред Бога, пред Неговото величие, и е осъзнавал в това предстоене своята немощ и е усещал своя дълбок копнеж за тази истина и тази правда, която виждаме както в образа на нашия Спасител, така и в чистотата на съкровения на душата ни човек, който много често е различен от това, което ние представляваме в своето ежедневие....

Ако погледнем само така, сухо и строго, на Страшния съд, може наистина да се ужасим. Не е лъжа, че мнозина от нас очакват този съд, но всичко това не трябва да ни отчайва, а да бъде за наше възраждане. Защото Бог е милостивият съдия, благият Отец, пълнотата на божествената благост, и когато застанем пред Него, не Той ще ни съди, а ще ни съди Неговата любов и нашата съвест. И това може да се случва още тук и сега. В този съд всеки един би поискал да се възроди... да се възроди човешкото в нас (...)

Това Евангелие преди Великия пост трябва да ни подсети, че когато заставаме пред своята съвест и пред Бога, съдът, който усещаме в себе си, трябва да отсъди как да живеем. Бог, когато се изправим пред Него, няма да ни съди дали сме вярвали и дали сме постили, дали сме се кръстили и колко поклона сме правили, а ще съди дали сме имали любов, или не. Защото както казва св. Йоан Богослов, не може да казваш, че обичаш Бога, ако не обичаш ближния до тебе. Във връзка с това, за да не бъда голословен, ще ви разкажа една история.

По време на Виетнамската война снаряд пада в едно училище. Ранени са много деца, но няма добри преводачи, които да превеждат на американските лекари, които се притекли на помощ. В полеви условия се налага на едно момиченце да преливат кръв, за да го спасят. Но тъй като няма откъде да вземат, започват да търсят сред оцелелите деца такива, които са с подходящ резус фактор. Някак успяват да им преведат и да ги попитат кое е съгласно, да прелеят от неговата кръв. Едно момченце вдига ръка. Приготвят всичко, започва преливането, но забелязват, че то започва да подсмърча и накрая се разплаква. Те не разбират какво става, но най-накрая идва добър преводач и с негова помощ всичко се изяснява. Детето било разбрало, че трябва да прелеят всичката му кръв и то да умре. И когато го попитали защо тогава се е съгласило, то отговорило: Тя е моя приятелка.

Разказвам тази история, защото тя е за човешкото в човека. А ако децата могат да се жертват по този начин за своите приятели, мисля, че би било редно и ние да се опитваме, ако не живота си, то поне времето, емоциите, усилията, вниманието си, чувствата си да жертваме за своите ближни. Амин.