За страшния съд и възможното спасение

Проповед на иконом Василий Шаган в Неделя месопустна - 19.02.2017, храм "Св. Архангел Михаил".

Братя и сестри,
Днес е предпоследната от подготвителните недели преди Великия пост, която наричаме Неделя на страшния съд. В Евангелския текст, който Църквата днес ни предлага, се говори за Второто пришествие на Христос и за това, как Той ще съди всички народи (вж. Мат. 25:31-46). И както чухме в днешния тропар, „огнена река” ще раздели праведниците от неправедниците.

Може би всичко това изглежда като приказка, но ако се замислим, е много страшно, защото чуваме от Христос (и всъщност само от Него може да чуем, понеже само Той знае) какво ще се случва в последния ден. На този праведен съд. Но ето, че възниква въпрос и у едните, и у другите – и от дясната, и от лявата страна: „Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и (не) Ти послужихме? ” И чуват отговора: „доколкото (не) сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене (не) сте го сторили” .

Свети Николай Велимирович има интересно тълкувание относно това, кои са тези, малките, за които Христос говори. В нас – казва той – има истинска душа, която ние трябва да пазим и да я водим към праведния живот. Но ние съвсем сме я смалили в себе си – за разлика от всичко неправедно, което расте в нас като Голиат и се опитва да победи другото, малкия човек в нас. Но ние знаем, че в тази битка в Библията малкият е победил големия. И в нас може да се случи същото, но само ако ние работим за укрепването и порастването на малкия човек. Той е малък, ако не му служим и не подхранваме неговото израстване.

Какво означава това? Например, ако виждаме, че сме малодушни и нямаме милосърдие, нямаме състрадание, и е закоравяло сърцето ни и няма любов в него, то трябва така да Му послужим, че то да израсне в това, което не му достига – в състрадание, в смирение, в търпение и кротост и в любов, както към ближния, така и в Бога. Само тогава, братя и сестри, ние ще можем да застанем пред Господа, каквито Той ни иска да бъдем. Потъпчем ли този малък човек в нас, не мислим ли за спасението на нашата душа, не мислим ли за облагородяването на нашето сърце, тогава другото в нас – гневът, коравосърдечието, завистта, гордостта, леността – ще обезобразят доброто, което ни е заложено от Бога. А то е добро, защото е подобно на самия Него, защото всеки един от нас носи Неговия образ вътре в себе си. Затова Христос казва: „доколкото не сте сторили това на тия най-малките”, тоест ако не сте се потрудили за своята душа, все едно на мене не сте послужили. Защото малкият човек в нас трябва да израства в подобие на самия Христос. И ние, имайки пред себе си образа на Христос, който ни е казал: „Научете се от Мене, понеже Съм смирен и кротък по сърце”, трябва да водим към Неговия образ и своята душа и да я уподобяваме на самия Него. Тогава, като застанем на съд в последния ден, ще може да имаме надежда за спасение.

Но дали можем да мислим, че Бог е толкова жесток, та наистина тези, които не са Му послужили, ще бъдат осъдени на вечна мъка, или и за тях ще има някаква надежда? Защото всичко звучи много жестоко и страшно. Според едно съвременно богословско течение, това наказание  няма да е вечно – Бог не е толкова краен и категоричен, че да обрече грешниците на вечна мъка. И аз мисля, че не може да има спор по този въпрос, защото Този, Който дарява свобода на всички, постоянно очаква от всеки един човек свободно да се облече в Христа.

И кой ни пречи да го направим това – да облечем себе си в образа на Христа? Пречи ни нашата забравеност, братя и сестри! Това, че сме се успокоили, че сме изгубили надежда да бъдем истински човеци, че живеем според това, което ни диктува светът или нашите низки чувства. Те обаче ни казват да мислим само за днешното – какво да облечем и с какво да се нахраним, или как да си облагородим дома, само за материалните блага. Но замисляме ли се, един ден като застанем пред Бога, лице в лице, какво ще отговорим за другите си нужди, духовните?

Аз мисля, че няма такъв човек, който да не е изпитвал тези духовни нужди и потребности. Всеки е разбрал, че каквото и имàне да има, какъвто и свой лъжовен свят да си изгради тук, все пак нещо продължава да му липсва. А най-вече на нас ни липсват истински мир и истинска радост, защото материалните придобивки не ни радват, както бихме искали. Материалното не ни води към вечността, не ни отваря вратата към вечността. А задоволява само някакви временни нужди. И само това, което отваря вратата на вечността, то радва човека.

А кое отваря вратата към вечността? Както казва св. ап. Павел, тази врата ни отваря нашият живот в Божията правда. И който живее в Божията правда и устройва всичко в живота си според нея и според Божието слово, той има мир и радост. Може би ще живее бедно и скромно в този свят, но душата му и животът му са насочени към Божията вечност, в която той вярва и за която се труди. Тогава, каквото и да се случи тук, в света, колкото и да е бедно и трудно, надеждата на вечността така проработва в човека, че не му дава да залинее в униние и отчаяние. Тази надежда дава винаги упование на вечния Бог, като Отец за всички, устремили се към Него. А щом имаме такъв Отец, имаме и надежда за спасение, и в тази надежда имаме радост. Няма ли човекът такъв Отец, а разчита само на мамона, тогава нищо не може да го зарадва, всичко бързо му омръзва и той иска нещо по-ново и по-ново, а то не може да е по-ново от онова, което ни открива самият Бог.

Затова не може да разсъждаваме ние как Бог ще постъпи с онези, които са живели безразсъдно. Макар че им е дарена свобода, всъщност те не могат да я управляват, и в своето безразсъдство винаги се оказват безнадеждно окаяни в своя избор. Но като знаем колко е трудно човек да избере Божията правда, бидейки помрачен от какво ли не в света, нека не се възгордяваме от факта, че сме разбрали нещо повече от другите, а да страдаме и за тези, които не са познали Божията истина. Нека се молим за тяхното спасение, както Църквата се моли в Литургията за оглашените и непросветените,  Бог и на тях да открие Евангелието на правдата. Защото, ако Бог открие и докосне сърцето на човека, тогава спасението е възможно и за него. И така Бог свидетелства за всекиго, и целият свят вече е просветен с Неговата истина, но за съжаление не всеки, който има уши, чува и, който има очи, вижда.

Нека Бог да помилва всички нас, и особено тези, които не са познали Неговата истина, за да могат всички човеци да се спасят. Амин!

Още по темата от св. Николай Велимирович - тук.