Безстрашието на любовта

Проповед на протойерей Михаил Манев в Третата неделя след Пасха – на светите Мироносици, 12 май 2019 г., храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, Варна.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Обични от мене народ Божий, избрани съсъди на Светия Дух,
Чудна е третата неделя след Възкресението! В тази неделя светата Църква обръща внимание не толкова на чудесата, които Христос извършва, не толкова на проповедта на апостолите, колкото на онзи тих живот, който водят жените в Църквата. Тих и скромен живот, изпълнен с любов и вяра. И това, което те правят в този ден, е да отидат да помажат тялото на Христос. Ето това е примерът, който се взема днес от Евангелието. За да ни стане ясен какъв е нашият живот. Да разумеем най-после, че той не е просто идване отникъде и отиване доникъде. Той е път славен, има начало и край и в този край ние трябва да достигнем нашата цел...

И там, при кръста Христов, стояха пак едни жени, които Го следваха заедно с майка Му, които Го подкрепяха. А учениците Му, онези ученици, които бяха с Него по време на Неговата проповед, които бяха до Него, когато Той с пет хляба и две риби нахрани пет хиляди души, които бяха до Него, когато Ной изцеляваше слепи и възкресяваше мъртви, тези ученици ги нямаше там. Те още при самото Му задържане се разбягаха и Го оставиха сам срещу целия свят... През всичкото това време жените, които Го следваха, твърдо стояха до Него, не се разделяха с Него. И ето в първия ден, когато учениците стоят заключени в къщата, поради страх от юдеите, тези жени отиват да помажат тялото Му според тогавашния обичай. Забраната да се работи в съботния ден, току-що е отминала, с изгрева те веднага тръгват за онзи гроб, който е събрал в себе си Невместимия, онзи гроб, който е приел в себе си Живота. И това те не го правят от нещо друго, правят го от любов. Онази любов, която може да разбие страха, която не ти оставя и грам възможност да й се противопоставиш, защото те обзема, защото те изпълва и ти дава сила...

Отиват да помажат не тялото на техния Бог, а тялото на техния Любим, Онзи, Който е докоснал сърцето и душата им, Който е оставил стъпки в тях. Те не могат да го разберат, но усещат, че това е много важно... В този момент само по този начин са могли да изразят своята мъка. Мъка от любов, от раздялата, от това, че Той вече не е между тях... И въпросът, който стои пред тях, е само: „Кой ще ни отвали камъкът гробен?” Но те дори не се задълбочават над него... Те знаят, че нещо ще стане и някой ще отвали камъка, убедени са, че това ще се случи. Защото няма кой да застане на пътя на любовта, и един камък дори, колкото и да е голям. И това не ги спира, те продължават, въпреки че разумът им непрекъснато се обажда: „А камъка?”... Тази непоколебима вяра, която имат в себе си, ги прави забележителни Те по никакъв начин не се отклоняват от целта, която са си поставили – да следват Христос. Да го следват дори до гроба. Да го следват така, че техния живот да се промени. Защото животът без Този техен Любим е безцелен, безсмислен, безрадостен.  (...)