
Ангелът на Обещанието (3)

* * *
На следващата сутрин Симеон се събуди от нечий говор на висок глас. Завивките на Исах бяха празни, слънцето вече сияеше високо в небето и се чуваше как писарят се опитва да се оправдава пред бълващия проклятия Исах:
– Ах, ти мошенико, нечестивецо, гаден изроде, бегемоте! Знаеш ли ти, че и заради по-малка злина нашият Господ ще те превърне в огнен стълб!?
При тези викове, Симеон побърза да излезе.
– А, ето те и тебе, Симеоне! Погледни, срещу какво тоя филистимец се е осмелил да вдигне ръка! – крещеше Исах, като скубеше брадата си. – Цялата ни работа е развалил през тази нощ! И тъй като Господ не го е наказал, аз предлагам да го предадем на смърт според Закона – чрез убиване с камъни.
– Нищо не съм направил, не съм виновен! – викаше Александър. – Това не е моята ръка.
– Ти какво, не познаваш своя почерк ли!? Ти отричаш, че това е твоята дъска?
– Александър беше в смут.
– Дъската е моя, но аз много добре помня, че написах numphe, а не parthenos – той се обърна към Симеон: – Кажи му, почтени старче, нали там беше написано numphe.
Симеон взе дъската. Не беше пипана: нито беше трито, нито имаше опити да се разтопява восъкът, обаче съвсем отчетливо можеше да се прочете: idou he'parthenos en gastri heksei kai teksetai huion – „ето, Девицата ще зачене и ще роди Син”. А самият той, какво прочете той през тази нощ: „parthenos” или „numphe”? Девица или момиче? Той само помнеше, че с цялото си същество прие стария текст във вида, в който го прочете в онзи момент: „ето, Девицата ще зачене и ще роди Син”. Той си спомни също, че през деня думата „parthenos” не беше произнасяна. Беше му съвсем ясно: Исаия е искал да каже именно „Девица”, и сега, пет века по-късно, в този превод неговото намерение се беше открило по чуден начин. „Девицата ще роди”: Симеон чувстваше – колкото повече вниква в това противоречие, толкова повече го обхващаше велик мир.
– Слушай, Симеоне, – не спираше Исах, готов сякаш да разкъса дрехите си (само че сутринта си беше сложил най-хубавата роба, оцветена в красив пурпур с боя от морски таралежи и сега твърде предпазливо я пипаше върху себе си), това е скандал, ти какво, с тези необрязани езичници ли си? Защо „parthenos”? На еврейски е казано „alma”, и там нищо не се казва за, прости ми, състоянието на девствената ципа на тази същата alma. Аlma означава „неомъжено младо момиче” и толкова!
Симеон беше сигурен, че е длъжен на всяка цена да запази в текста думата „Девица” – „Девицата ще роди”. Той хладнокръвно отговори:
– Именно затова, Исах, ние неправилно преведохме „alma” като „numphe”, което и при Есхил, и при Платон означава „тази, която е с покрита глава”, т.е. „новобрачна”.
– Така значи, ти сам си си позволил да променяш текст, създаден от нас двамата?
– Не, разбира се. Но помисли само, ако ти отказваш да преведеш „неомъжена жена” като „девица”, самият ти даваш повод да се мисли лошо за чистотата на еврейските момичета.
– Не става дума за това. Преводачът познава само своя текст, а текстът не съдържа никакви уточнения относно девствеността на тази млада жена. Там се казва само за нейното семейно положение. И няма нужда от повече разнищване.
– Нужно е да търсим по-близко значение. В наше време на всеобщ упадък думата „alma” може и да остави място за съмнения. Но по времето на Исаия думи, като „неомъжена” и „девица”, са били синоними. Нашите предци, в чистотата на своята душа, не са обичали излишни обяснения за някои въпроси, ти знаеш това не по-зле от мен. Говорейки за „неомъжена” (то ест за „alma”), те, разбира се, са имали предвид „девица” и съвсем не „новобрачна”, което означава думата „numphe”. В крайна сметка, Исах, в какво се състои актът на бракосъчетанието, ако не в лишаване от невинност? Нека да говорим сериозно.
Симеон започваше да се разгорещява, необичайно за себе си. Александър гледаше двамата стари иудеи, които си хвърляха довод след довод, без да разбира какво става. Исах съвсем се заинати.
– Вижда Бог, – каза той, като вдигна ръката си, – аз се придържам към текста и признавам, че гръцкият не е способен до такава степен да предаде смисъла на еврейския текст, тъй като в гръцкия няма дума, означаваща „млада-неомъжена-жена-без-други-уточнения”. Какво да се прави?
Симеон обаче не се остави.
– Тук стои друг въпрос: по какъв начин думата „parthenos”, която аз намирам за точна и относно която ти все още се колебаеш, се оказа написана на дъската, след като нито аз, нито ти сме го писали там? Мисля, че напразно обвиняваш Александър, който не знае еврейски и няма собствено мнение относно текста на Исаия. Струва ми се, че сме се докоснали до нещо, което се нарича тайнство на превода.
– Няма никакво тайнство на превода, – заупорства Исах, като седна на табуретката от слонова кост. – Да превеждаш, значи това, което авторът е казал на един език, да предадеш на друг език.
– Не съм съвсем съгласен, Исах. Това значи – да изразиш на другия език това, което авторът е искал да изрази на първия език. Буквалният превод не е превод, щом е непонятен, тъй като оригиналът има само една функция – да бъде разбран. Кажи ми, Исах, и ти ли като мен мислиш, че синът, за когото говори Исаия, това е Месията, Спасителят на Израил?
При този въпрос гласът на Симеон леко трепна. Исах също прие сериозен вид и спря да придърпва робата си. Нямаше в цял Израил нищо по-важно от очакването на Месията. Може дори да се каже, че този народ е създаден именно за това – от поколение на поколение да очаква Божия Помазаник.
– Да. Тук пророкът може да говори само за Месията, тъй като го нарича „Бог е с нас”.
– Съгласен ли си, че раждането на Месията не може да бъде обикновено раждане, че то в крайна сметка би трябвало да се предшества от някакво знамение?
– Точно така. И затова Исаия говори за знамение, дадено на цар Ахаз.
– Добре. Но ако би родила една млада жена, която не е девствена, то какво знамение би било това? Това се случва всеки ден. Ахаз се отказва да проси знамение, но Бог все пак му го дава. Какво? Бременна жена? Съвсем не! Не ти ли се струва, че ако оставим в превода „numphe” – новобрачна, ние ще го лишим от знамението, дадено от Господа? Ще се осмелим ли на такова светотатство? На такова извращаване на смисъла? За нас, преводачите, това е едно и също.
Симеон се доближи до Исах и сложи ръцете си върху раменете му:
– Можеш ли да си представиш Месията, дошъл в света в резултат на обикновено плътско съешаване между обикновен мъж и обикновена жена? Не кощунствай, за да не похулиш Спасителя на Израил!
Исах взе отново дъсчицата от масата и прокара пръста си последователно върху всяка от буквите на думата parthenos.
– „Девицата ще роди…” – прошепна той. – Това не може да бъде.
– Всемогъщият може всичко, – отвърна Симеон.
Те се спогледаха и погледите им проникнаха до самата дълбина на техните еврейски души.
Исах се обърна към Александър:
– Ти сигурен ли си, че не ти си написал parthenos?
– Абсолютно. Моят почерк наистина е красив, но нали виждаш, че ръката, написала това, е по-лека и по-фина от моята. Осемте букви на думата parthenos заемат не повече място от петте букви на думата numphe. Това „пи” едва докосва восъка. Сравни също така моето изписване на началото и края на тази „тета”. А тази „сигма”, подобна на извита змиорка! Нали виждаш, моите буква са по-ръбести!
За Александър нямаше никакво значение дали е била, или не е била девственица някоя си все още неродена иудейка, но на него хич не му трябваха неприятности със строгия му началник, библиотекаря Деметрий.
– Но кой тогава е написал на дъсчицата parthenos? – попита Исах.
Александър сви рамене, сиреч, не зная. Симеон не отговори. Вътре в Исах се развърза някакъв възел.
– Нека е по твоята, Симеоне, – рече той. – Но нека това да тежи върху твоята съвест.И ако ни е съдено някога да застанем пред ангел Загзагиил, ти ще си признаеш, че именно ти си пожелал да останат думите „Девицата ще роди”.
* * *
През тази нощ Симеон се събуди от синкаво-бяло сияние, – както свети снегът по здрач,–а в краката му седеше човек в бяло.
– Симеоне, – промълви той, – донесох ти обещание. Няма да умреш, докато не видиш Месията.
* * *
На седемдесет и третия ден цар Птолемей отново прие седемдесет и двамата старци, които му представиха преводите на Писанието, щателно преписани върху свитъци. Гърци и евреи на многолюдни групи се тълпяха пред входа на двореца. Деметрий и преводачите бяха посрещнати с овации. Прочетените пред публиката откъси от всичките тридесет и шест книги срещнаха горещото одобрение от всички присъстващи. Беше провъзгласено следното решение: „Сега, когато верният превод накрая е извършен в пълно съответствие със свещения оригинал, оттук нататък следва това произведение да остане във вида, в който е сега, без ни най-малки промени”. Обявеното решение обаче не удовлетворяваше народа, който беше единодушен. Тогава беше обявено, че ще падне проклятие върху главата на този, който се осмели да промени дори и една йота от текста, за да го направи по-кратък, по-дълъг или да промени неговия смисъл. Чувство на дълбока благодарност обзе Симеон. Най-накрая Исаия стана Исаия, вестта, която пророкът беше донесъл на целия свят както на иудеите, така и на езичниците, сега се разкриваше в цялата си пълнота.
Царят, който в началото беше паднал ничком пред оригинала на тридесет и шестте свещени книги, сега се просна пред тридесет и шестте свитъка на техния превод, признавайки по този начин тяхното тъждество. Той изрази желание да бъдат съхранявани в съответствие с тяхната святост. След това изказа съжаление по повод скорошното заминаване на преводачите, подари на всеки от тях по три разкошни премени, по два златни таланта, по една богато украсена чаша, по комплект гарнитури за три дивана и ги покани като добре дошли, когато и да пожелаят. За Елиазар той изпрати десет ложета със сребърни крачета, масичка за сервиране за тридесет таланта, десет туники, пурпурно одеяние, корона, сто ленени платна, чаши, подноси и два златни кратера.
На връщане Симеон реши да пътува с кервана.Докато преодоляваше планини и пустини напряко там, където Мойсей е трябвало да прави голяма обиколка, той във всеки един момент чувстваше, че се връща у дома. Дори и да можеше да говори на гръцки така свободно, както и на еврейски, дори и да се възхищаваше от Питагор, Платон и Фидий – това свещено място, където беше се родил и искаше да умре, беше Йерусалим.
„Остарявам”,– помисли си той. Може би това желание се обясняваше с възрастта, но по-скоро и с Обещанието. Къде в някой прекрасен ден той би могъл да види Божия Помазаник, ако не на Сион, в самото сърце на Обетованата[1] земя, в самото сърце на света!? И неволно подгонваше своята камила, сякаш се боеше да не умре по пътя.
В Йерусалим всичко си беше постарому. Симеон се върна при семейството си и към своите занимания на учен. Но за него всичко вече се беше променило. Нямаше ден, още със събуждането, да не си каже: „Може би – днес”, а заспивайки, да не помисли: „Сигурно това ще стане утре”. Той на никого не довери своята тайна, дори и на Елиазар, но често виждаше тази велика среща в своите сънища. Понякога Месията му се присънваше, седнал на кон и главата Му сияеше ослепително, като слънце; друг път Го виждаше седнал на трон, като владетел на дванадесетте Израилеви колена; понякога Той приличаше повече на архангел с шумолящи крила, преливащи в цветовете на дъгата, отколкото на човек; или пък, без да докосва земята, Той влизаше в Светая Светих в пълно първосвещеническо облачение, с тълковника, тфилина[2]и тетраграмата; или пък, блестейки в своята украса от пера, с окървавена ризница, Той се връщаше като рáтник след Своята последна победа над враговете на Единствения Истинен Бог.
Минаваха години.
Един след друг умряха другарите на Симеон. Дойде ред и на синовете му, на внуците, на правнуците. Самият той се съсухри, смали се на ръст, но очите и ушите продължаваха да му служат вярно. С преводи вече не се занимаваше и напускаше нововъздигнатия от Зоровавел[3] Храм само когато отиваше да спи. Той нямаше повече нито един връстник: при кого от тези нови хора да отиде, които се сменяха от поколение на поколение и които той все по-малко разбираше? Единствено Храмът си оставаше все един и същ, непроменен, и там Симеон усещаше близостта на Духа. Само при мисълта, че има на земята такова свято място, в очите му се събираха сълзи. Той беше толкова стар, а животът му толкова праведен, че свещенослужителите му позволяваха да се моли заедно с тях в определеното само за тях място.
Премина век, след него – друг, а Месията все не се появяваше, нито съпроводен от гръм и мълнии, нито сияещ в цветовете на дъгата. Александрийската династия на Лагидите и управляващите на Сирия Селевкиди водеха война след война, като едни след други хвърляха Йерусалим под огън и меч. Езичниците оскверняваха Храма. Иудеите отново го завладяваха и го очистваха. На картата се появи Иудейското царство и, тъй като всички бяха свикнали да виждат Симеон все на едно и също място, а в Йерусалим все се шегуваха с него: „Той чака Месията!”, попитаха го, дали накрая не е дошло дългоочакваното време. Но той само печално поклащаше глава. И беше прав. Йерусалим получи свободата си само за да стане отново плячка на безогледни завоеватели, дошли от Запада, които още един път разграбиха Храма – от което той не престана да бъде Храм – и поставиха да властва нов цар, на име Ирод, марионетка в техните ръце. Очакването на Месията стана още по-остро. „Той ще прогони римляните”, – говореха си простодушните иудеи. Но Симеон – също както и преди – само поклащаше глава. Той не очакваше някакво временно благодеяние от Месията, а само неговото идване, и не минаваше ден, без да си каже: „Ето, остана да чакам един ден по-малко”.
Той живя триста четиридесет и четири години и вече идваха да го поздравяват децата от четиринадесетото негово поколение, изпитвайки смесени чувства – едновременно и гордост, и някаква неловкост, и неудържимо желание да се разсмеят. Той все така вярваше: „Господ не лъже”. Просто му се искаше Господ да не се бави твърде много, тъй като вече нямаше търпение да се потопи в лоното на своя далечен прародител Авраам. Така или иначе, той ще живее точно толкова, колкото се налагаше, за да се изпълни обещаното. Хиляда или повече години. Та нали Матусаил е живял деветстотин шестдесет и девет години, пък не е чакал никого.
Веднъж, станал преди самия изгрев,– както правеше по навик, – Симеон премина през целия град и, потропвайки по моста през Тиропеон, стигна до Храма.
Преминавайки покрай портиците, очертани от косите лъчи на изгряващото слънце, той промълви: „Благодаря ти, сътворено от Господа светило, за това, че даваш светлина на моите триста-годишни очи, за това, че топлиш камъните, на които ще седна”.
После той влезе в Двора на езичниците. Няколко гърци поздравиха древния старец, когото бъркаха в своето невежество с Авраам и Мойсей. Винаги му беше доставяло удоволствие да поговори с тях на техния език – така любим за него – въпреки, че новото произношение, със своята небрежност, му действаше на нервите. Преклонната му възраст неизменно му даваше повод за шеги, подправени с атически хумор, навяващ далечни спомени. „Скоро, – казваше той, – ще мога да минавам и без хитон: ще видите как ще се загръщам в собствената си брада, без да смущавам никого”. Или: „Защо ме наричате „дядо”? Би трябвало да ми казвате „внуче”, защото без никакво съмнение, аз скоро ще се вдетиня”. Гърците го гледаха с ококорени от учудване очи, като се питаха, дали пък в младостта си не е бил познат с Омир или може би с Орфей. Имаше и такива, които го наричаха Кронос.
Той мина покрай Отделението за жени, пресече Отделението за мъже, като отправяше думи за поздрав вече на еврейски, и стигна до Отделението за свещениците, където извърши омиването в „медното море”[4]. Тук той срещаше по-малко приветливи погледи: неговата възраст предизвикваше неприязън от страна на новите старци, които изглеждаха до него като пилета с жълто около устата. Някои от фарисеите изказваха съмнение, че той действително е живял във времената, когато Свещеното Писание е било преведено на гръцки. Той разбираше, че в известна степен им досаждаше, но това само го забавляваше. „Когато и те поживеят достатъчно, няма толкова да ги е грижа за големината на техния тфилин…”
Симеон приседна на стъпалото, облягайки гърба си на пиластъра[5].
Той ту затваряше очи, съзерцавайки с вътрешен поглед сиянието на Съществуващия, ту ги отваряше, за да отправи взор из-под набръчканите си вежди по посока на светилището; знаеше, че никога няма да влезе там, където се намира благоуханният олтар, седмосвещниците, масата с хлябовете на предложението[6] и Светая Светих, където навремето самият Елиазар влизаше само един път в годината. Симеон обичаше да съзерцава тази съподчиненост на тайнствата. Ето така трябва да се пазят и да се откриват светините. Той отново притвори очи. Може би беше задрямал?
Когато ги отвори отново, Симеон вече знаеше – „Слава Тебе, Господи!”, – че днес най-накрая ще умре.
Пред входа на Отделението за свещениците стояха мъж и жена и скромно очакваха да им кажат какво да правят. Мъжът, облечен просто, беше снажен; в силните си, отрудени ръце той несръчно държеше две яребици. В ръцете на необикновено красивата жена лежеше младенец. Симеон с лекота се изправи, приближи се към тях, дори без да се опира на тояжката си и протегна ръце, за да поеме младенеца.
Детето му се стори по-тежко и от злато. Симеон Го удържа, въпреки че То тежеше повече от всички евреи и езичници, взети заедно, повече от земята и всички звезди. Но Неговата тежест цялата беше от светлина. Колко много То ще построи, колко ще разруши, То – е Препъникамъкът за мнозина и Образът на противоречието! „Как тази девойка е износила такава Тежест в своята утроба?– благоговейно се запита Симеон”.
Той я погледна и неговото благоговение се обърна в състрадание, а вярата – в пророчески дар. Небето повече нямаше тайни от него и той изрече:
– Мария, Мария! Какъв меч ще прониже сърцето ти![7]
[1] Обетована земя – обещана земя (бел.прев.)
[2] тфилин –две малки ковчежета (кутии) от телешка кожа, в които се пазят четири къса пергамент с текстове от библейските книги Изход и Второзаконие. По време на утринните молитви ковчежетата са се прикрепяли с ремъчета към челото и към лявата ръка откъм сърцето.
[3]Зоровавел – предводител на първия отряд иудеи, върнали се в Йерусалим от вавилонски плен. Назначен от Кир за владетел на Иудея, Зоровавел положил основите на втория йерусалимски Храм.
[4] „Медно море” – голям водоем за омиване във формата на разцъфнала шест-листна лилия, положена върху дванадесет медни вола на територията на Отделението за свещениците.
[5] Пиластър – колона в стената, служеща обикновено за визуално разчленяване на фасадата (бел.прев.)
[6] Хлябове на предложението – дванадесет безквасни хляба (според броя на колената Израилеви), символизиращи хляба духовен; слагани са на специална маса в Светая Светих в иерусалимския Храм и са били сменяни всяка седмица.
[7] Виж: Лука 2: 25-35 (бел.прев.)
Из „Ангелски хроники” – сборник новели на Владимир Волкофф (1932-2005)
Превод: Емилия Бойчева
Ангелът на Обещанието (2)
Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат името Емануил”... Симеон винаги препрочиташе това място с дълбока радост: той виждаше в него пророчество за дългоочакваното пришествие на Месията...
Празнични икони. Сретение Господне
Всяка празнична икона предава в образи и сюжети смисъла на съответния празник – тя е „богословие в образи”, както казват изследователите. Какви сюжети откриваме на празничната икона на Сретение и как те ни помагат да разберем смисъла на празника?
Ангелът на Обещанието (1)
Той никога не говореше за това. На никого. Единствено по време на нощна молитва, от дълбините на сърцето си, се осмеляваше да шепне: „Ако ми бъде дадено само това – преди да умра, да видя Месията!”... (в статията - линк към 2 и 3 част)
Какво се случва в центъра

Алтернатива, февруари 2025
В новия брой на „Алтернатива”. Как да обичаме, без да изискваме, без да се опитваме да подчиняваме ближния на своето его? Христос ни е дал много примери за истинска любов в Евангелието... Остава нашето участие - да Му се доверим...

Коледарско благовестие
В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. И ето, яви се пред тях Ангел Господен... И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост... защото днес ви се роди в града Давидов Спасител...

Инициатива за изграждане на десетметров светещ кръст
Нека подкрепим инициативата на храм „Св. вмчк Димитър Солунски“ в кв. „Владислав Варненчик“ и Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“ за изграждане на десетметров светещ кръст!
Нашата вяра
Последователността на степените на духовното издигане от греха до богопознанието и обожението
Семейство и възпитание
За неправославните приказки и едно вълшебно житие
Семейството като рай за детето (+Видео)
Милосърдие
Св. Максим Изповедник за милосърдието и любовта
Православна църква почита чудотворната икона на Богородица „Радост за всички скърбящи”
Събития
Открива се учебната година в Школата по иконопис
Седмица на православната книга - 2024
Програма на Седмицата на православната книга (4-10.11.2024 г.)
Интервю
Суеверията и суетата са излишни пред Бога и ни отдалечават от Него
За Христос и рая, за Дон Кихот и свободата
На Богоявление се освещава водата, която е в основата на всичко
Нови книги
Книги на Мартин Ралчевски в книжарница „Благослов”
„Хлябът на живота” – изяснение на Божествената литургия, т. 1