Животът като приключение, в което може да срещнем Господ

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Симеон очакваше мир за Израиля. Живееше в очакване въпреки своята пределна възраст, както чухме. И ето, че дочака да срещне това „помирение” – Младенеца Христос, Който по обичая, като първороден син, бил донесен в храма на 40-ия ден от родителите си, да Го посветят на Бога. При тази дългоочаквана среща Симеон възкликнал с тържествен глас: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, защото очите ми видяха Твоето спасение”.

Тази среща, братя и сестри, е среща на човеците със Спасителя. С Бога. Ние като вярващи, по един или друг начин, също я преживяваме и като човеци очакваме да се случи нашето спасение в този свят, но не винаги живеем в очакване. Или в очакването не винаги ни се случва тази среща. И ако ние днес тържествено празнуваме срещата на човеците със своя Спасител, то всеки от нас може да погледне към себе си и да прецени доколко му се е случила тази среща, или дали живее в очакването й. Не е лъжа, че мнозина от нас, живеейки в този свят, особено в своята пределна възраст, живеят в отчаяние и като че ли нищо не ги радва. Но не с всички е така. Има хора, които въпреки своята пределна старост (казвам така, защото има пределна възраст) живеят с надежда и вярата ги крепи и осмисля дори техните страдания в старостта.

Ето, вчера бях в старческия дом и мога да потвърдя, че повечето хора там, на по 80, 90 и повече години, живеят в своята немощна старост в едно явно униние и отчаяние. И когато се опитват да разнообразят своя живот, то най-често се изразява в осъждане на другия край тях. Но има и хора, които са в много тежко състояние, лежащо болни, а се явяват дори утешение за тези, които ги обслужват. Казаха ми вчера за една такава жена: „Това е най-добрият човек в дома!” А жената  беше на легло и изглеждаше съвсем немощна и жалка. И си мисля, че тази доброта, която излъчва един възрастен човек, не може да е от нещо друго, освен от вяра, в която освен всичко друго, въпреки нашата немощ, има надежда на Спасителя. Защото Той дори когато сме болни и немощни, изцяло осмисля нашия живот. Тогава виждаме живота не само като едно земно битие, което свършва с нашата старческа немощ, а виждаме това свое земно битие като откровено приключение, в което може да срещнем Господ. Ето и праведният Симеон, и пророчица Анна са хора немощни, в дълбока старческа възраст, но имат един напълно осмислен живот – тя през целия си живот след смъртта на съпруга си е служила в храма, а той очаквал в края на дните си да види обещания Спасител.

Можем ли ние да живеем в очакване на Спасителя? За Когото знаем вече, че се е родил, бил е посрещнат от хората и проповядвал Евангелието, умрял на Кръста и възкръснал от мъртвите. Можем, разбира се, защото личната среща на всеки един от нас се случва в нашата лична вяра, в нашето лично отношение към Бога и спрямо нашето спасение. И ако това не се случи в нашия живот, ако ние на срещнем в Господа своя Спасител, не видим в Него своя Изкупител, ще останем привързани към земното си битие. Но може и тържествено да заявим като св. Симеон: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, защото очите ми видяха Твоето спасение”. И нека това „отпускаш” не го разбираме буквално като край на живота, а като отделяне от всичко земно (да се пуснем от него), за да живеем за небесното. За Бога. Защото , ако очите ни видят Спасението, което не e от този свят, нищо вече няма да може да ни обвърже към този свят, а цялото си сърце и цялата си душа ще отдадем на Господа. Затова и ние, когато се събираме в събранието, както сега, казваме: „Сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем.”

Но старецът Симеон след тържествения възглас, който споменахме, каза и още нещо на Йосиф и Мария: „Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия… за да се открият мислите на много сърца” (Лук. 2:34). Това са много силни думи, братя и сестри, на които ние не винаги обръщаме внимание по време на празника. А той иска да каже, че Този, Когото посрещаме, е всъщност тази граница и тази истина, в която мнозина ще се препъват. Това означава, че ние, които живеем в този живот, в различни свои правди и неправди, учения и философии, в мисли за себе си и за живота, за света, когато срещнем Христос, мнозина от нас ще се препънат и паднат. Защото тези наши истини не са Божии истини. И нашата правда, според която се опитваме да живеем тук, не е винаги Божията правда. Затова мнозина ще се препънат в Христос – някои ще паднат, а други ще се поучат и ще се изправят. Точно за това се отнасят думите, че ще „се открият мислите на много сърца” – като истина Христос ще просвети мнозина от нас, мнозина от нас ще могат да видят в Него светлината. Но нали разбирате, че това е възможно само когато слушаме Неговото Евангелие, когато Го изповядваме като истина и живеем според Неговата правда. Ето, праведният Симеон и пророчица Анна са живели в очакването на тази Божествена светлина и на Спасителя, и когато Го срещнали, са видели това в Него. Но мнозина не Го посрещнали като такъв. Препънаха се и паднаха, и до ден днешен очакват да дойде. А Той отдавна е дошъл и мнозина вече се спасиха.

Затова и ние да подражаваме на тези праведни хора, като Симеон и Анна, чиято памет ще честваме утре, и независимо в каква възраст се намираме, нека Той да заживее в нашите сърца, за да не се превърнем в унили, обезнадеждени и отчаяни хора, особено в преклонна възраст. Защото само Христос, Неговата истина може да ни ободри и да ни даде дух, за да живеем въпреки всичко. Амин!

Още по темата - Отдаваш себе си, за да получиш Бога (отец Михаил Манев)
                        - Как живеем живота си (отец Василий)