Ангелът на Обещанието (2)

02.02.2024 г.
Св. Симеон Богоприимец
Автор: Владимир Волкофф

(продължение от 1 част)

* * *
Преводачите отпътуваха за Александрия с керван, но Симеон и още няколко души предпочетоха удобството и опасността на пътуването по море.

Още щом носът на кораба разцепи водите на „виолетовото море”, Симеон, който знаеше „Одисеята” почти толкова добре, колкото и Книгата Битие, почувства, че е попаднал в друг свят и път назад за него може би няма да има.

Син на овчар, израснал в каменистата пустиня, която познаваше като пръстите на ръцете си, той усещаше как дървеният под се клати под краката му, виждаше как проблясва на слънцето ширналата се наоколо морска стихия и ту повтаряше в себе си „Thalassa, thalassa”[1], припомняйки си Тукидид, ту шепнеше след Псалмопевеца: „Колко многобройни са делата Ти, Господи… Това огромно и просторно море: нямат чет гадините в него, дребни до едри животни …” (Пс. 103:24-25) Струваше му се, че в света не е останало нищо трайно, определено, освен истината, че всичко е неопределено. С изключение, разбира се, на това, че самото понятие за определеност, заложено в човека от Господа, изискваше тази определеност поне някъде да съществува.

През деня, накланяйки се през кърмата, Симеон възхитено наблюдаваше скоковете на делфините, които съпровождаха кораба и извикваха в него мили спомени за чудните приключения на Арион – създателя на дитирамбите – когото един делфин беше измъкнал от огромна вълна;със смях си припомняше и Езоповата басня „Маймуна и делфин”. През нощта, стоейки на носа, той се любуваше на отражението на Артемида –сияеща пътека върху гладката морска шир, а после се връщаше на кърмата, за да види как заревото ще дръпне с розови пръсти завесата, скриваща изтока. Бризът, напоен с миризмата на йод и аромата на храна – позволена (морски животни с перки и люспи) и непозволена (морски животни без перки и люспи) – издувайки платната, гъделичкаше ноздрите на Симеон, разрошваше тънката му, бяла като сняг, коса, издуваше дрехите му, нашепваше му страстно, че ето, той е попаднал в свят, където никой никога не е чувал нито за Завета, нито за Левит, нито за Второзаконието.

– Ами ето, вече и те ще могат да ги прочетат– отговаряше той.

И всеки ден, лежейки в постелята, в тишината на нощта, не нарушавана от нищо, освен от тежкия плясък на вълните, той се молеше на ангела Загзагиил:

– Загзагиил, – обръщаше се той към него, – ти, ангелът на неизгарящата къпина, ти, Наставниче на ангелите, ти, който така често ми идваше на помощ, когато се сблъсквах с несравнимо по-малки трудности в моите преводи, направи така, че да не трепна в това изпитание. Прекрасно разбирам, че на мен и другарите ми предстои да преобразим света, тъй като истината Господня няма да го освети, докато не бъде разкъсана онази обвивка, в която тя е скрита. Дали ще се трудя заедно с останалите над всички свещени книги, или ще ми бъде възложена отговорност само за един от текстовете – направи така, моля те, че да бъде достъпен за моя разум не само еврейският език – езикът на оригинала, но и самата мисъл Господня, вложена в него, тъй като и оригиналът в този случай е само превод. Всъщност какво означава превеждане, ако не възхождане от езика на оригинала към идеята, която може да бъде изразена на всяко наречие, и после – снизхождане към езика на превода? Та нали не става дума за някакво сноване оттук натам и обратно, от един език на друг, а за движение отначало възходящо, след това низходящо, за тройствена игра, в която са задействани два езика и една идея, а не просто два езика. Иначе не може и да бъде. И ако в началото езикът е управлявал мисълта, а не обратно, то как да се направи така, че езикът на превода да ни доведе в края на краищата до същата тази мисъл? Какво мислиш за това, ангеле Загзагииле? Ще кажеш ли, че няма идеи, че има само езици и трябва да се задоволяваме с онази приблизителност, която те могат да ни дадат? Всъщност, кои сме ние, ние – преводачите? Хитреци, използващи различни уловки, изкусни занаятчии или поети, търсещи в словото истината, готови да преобърнат всяка думичка, за да разберат какво е скрито зад нея?

Морето все така с тих плясък поклащаше кораба, Загзагиил мълчеше.

Веднъж през нощта, докато Симеон стоеше на палубата, стори му се, че забелязва нова звезда, сияеща ниско над хоризонта на югозапад, право пред кораба. Тя светеше с червена светлина, едновременно силна и бледа, ту засияваше, ту угасваше.

– Какво е това? – попита Симеон лоцмана.

Той му отговори:

– Вече се приближаваме към целта. Това, което виждаш, е новият фар, който нашият господар заповяда да бъде построен, за да се ориентираме по неговата светлина. Така нашите кораби няма повече да се разбиват в крайбрежните скали.

Кимайки като кон на манеж, корабът се носеше върху ситно набраздената морска повърхноств посока на новата звезда, запалена в небето по волята на царя. Развидели се, слънцето се издигна и Симеон видя шестоъгълна кула на три нива – цялата от бял мрамор, застанала посред порозовялото море; на върха ѝ светеше фенер, невидим на дневната светлина. Той пресметна наум, че главозамайващата височина на това съоръжение е приблизително равна на хиляда лакти, почти колкото височината на Великата Пирамида. Малко им беше на гърците, че кръстосваха през цяло Средиземно море, та бяха започнали да поставят в него и свои фарове. Като че действително това е знак за нови времена. На Симеон хем му се нравеше, хем не.

До него дребният чорлав човечец презрително сумтеше, потрепвайки с рамене. Това беше Исах от коляното Гадово, преводач и пълна противоположност на Симеон. Недодялан грубиян и мърморко, убеден в превъзходството на Израил над целия останал свят не само в религията, но и във всички останали области, той беше преуспял в изящното изкуство на превода само благодарение на своята търпелива упоритост.

– Е-х, ех! – измърмори той, разглеждайки с омраза кулата, подобна на бяла восъчна свещ, розовееща в лъчите на изгряващото слънце. – Помниш ли какво се е случило с Вавилонската кула от Книгата Битие? С тази ще стане по-лошо.

– Защо по-лошо? – попита Симеон.

– Защото е построена от гоите[2], – отсече Исах.

Като заобиколи остров Фарос, корабът влезе в Александрийския залив.

* * *

Цар Птолемей имаше голяма трапецовидна брада, леко извита нагоре. Нито едно косъмче не стърчеше навън. Носеше бели ленени дрехи, в които бяха втъкани златни нишки. Той прие своите гости с най-светска изтънченост.

Без да оставя седемдесет и двамата старци да чакат поне пет дни, както беше прието по обичай, той заповяда да ги доведат при него още щом пристигнат – и доплавалите на кораба, и пристигналите с кервана. Когато всички старци застанаха пред него в полукръг върху блестящите порфирни плочи, полирани така, че седемдесет и двамата изглеждаха, сякаш бяха сто четиридесет и четирима,той ги приветства с най-изискани изрази.

Тогава евреите извадиха от калъфите донесените от тях тридесет и шест свитъка с тридесет и шестте книги на Закона и Пророците и с шумолене ги разгърнаха пред царя.Всички главни букви бяха изписани с чисто злато, а пергаментът – слепен така изкусно, че свитъците изглеждаха като цели парчета без снадки. Царят благоговейно отместваше поглед от един свитък на друг. После той падна ничком на пода, изправи се, после пак падна и така – седем пъти.

– Благодаря ви, приятели мои, – промълви той, – а още повече на тези, които ви пратиха, и най-вече – на Господа Бога, от името на Когото говорят тези писмена.

Старците бяха трогнати от този, така почетен, прием – всички, освен Исах, който промърмори в себе си: „Интересно, да видим, какъв ли номер ни е скроил този лицемер!”.

– Приятели мои, – заговори отново царят, – скоро ви предстои да се заемете с работата, и ето как ще постъпим. Вие сте седемдесет и двама души от дванадесетте Израилеви колена и така излиза, че за всяка от книгите, независимо от нейната големина, се падат по двама преводачи. За да отклоним и най-малкото подозрение от вас, ще направим така, че тези двама преводачи да не принадлежат към един и същи род. Обратно, ще съберем представителя на първото коляно с потомъка на дванадесетото, второто – с единадесетото и прочие, така че старец от коляното на Левий да се труди рамо до рамо с потомъка на Нефталим, а потомците на Иуда и Дан да си протегнат ръце за помощ. Тези двойки няма да общуват помежду си, така че всяка напълно да отговаря за своята работа. Ще благоволите ли да се съберете по двойки, така както ви беше посочено от мен?

В залата се усети раздвижване. За разлика от евреите на Диаспората, евреите от Йерусалим не придаваха голямо значение на своята принадлежност към едно или друго коляно, така че всички тези предохранителни мерки на Птолемей им се сториха, ако не обидни, то поне несериозни. Но в края на краищата се съгласиха. Старците от рода Рувим застанаха срещу потомците на Вениамин и си избраха партньори, а потомците на Завулон се обединиха с потомците на Гад. И доколкото Симеон не придаваше на тези дреболии ни най-малко значение, той се оказа в една двойка с Исах, когото никой не искаше да взема за партньор.

– Пази се, сине Завулонов, – приветливо се обърна към него проницателят, – дори и за угодата на сто езически царе не бих те оставил безнаказан и за най-малката неточност, така да знаеш.

Симеон го погледна снизходително:

– А пък аз си мислех, че изкуството на превода е единственото съвършено чисто изкуство на света, защото най-малко от другите засяга гордостта!

Исах му отвърна с разярен поглед изпод вежди.

– Приятели мои, – каза царят, след като всеки беше избрал своя партньор, – сега вие ще разиграете помежду си тридесет и шестте книги от Завета на вашия Господ или, ако ви допада повече – Мойсей, Иисус Навин, Йезекиил и останалите книги ще се паднат по жребий на вашите отбори.

Със спокойно любопитство Симеон очакваше коя част от Завета ще му се падне. Той обичаше и почиташе цялото Писание, но си имаше особено любими места. Съдено ли му беше да предаде на гръцки алегоричната краткост на книгата на Йона, или дълбоко символичния еротизъм на Соломон? Той често си мислеше, че ако се беше родил грък, щеше да стане поет. Такъв разкош е непристоен за един благочестив иудей, а Симеон признаваше, че този, който обича Бога повече от самия себе си, не бива и да мисли за творчество. Обаче той намираше утеха в своя занаят на преводач: преводът не създаваше никаква опасност от извънмерно разрастване на егото, но опияняваше не по-малко от съчинителството. Преводачът е всичко на всичко раб, умеещ да отгатва желанията на своя господар, а това не е забранено.

Когато дойде ред на Симеон и неговия партньор да теглят жребий от плетената златна кошница, той изпрати Исах. Онзи се върна сияещ: бяха изтеглили Исаия.

– Във всеки случай тук е невъзможен никакъв компромис! И никаква жалост към Вавилон.

Симеон също беше във възторг, тъй като от всички пророци Исаия най-добре от всички предсказваше пришествието на Месията. Обаче в пристъпа на интелектуално въодушевление той се позамисли за това, как ще преведе пищната образност на този духовен прозорливец. Как на математически точния език на Платон да говори за „горящия въглен”, с който серафимът докоснал устните на пророка, или за шестте криле на същия този серафим, с две от които той закривал лицето си, с две – нозете си, и с две летял? Дали гърците няма да се надсмеят над това толкова причудливо видение?

Първата вечер царят покани всички свои гости на пир, където им предложи да заемат ложите по реда на възрастта си: разположи ги един срещу друг пред себе си – тридесет и шест от дясната страна и тридесет и шест от лявата.

– Нека нищо не ви смущава – каза им той с особена съобразителност. – Менюто е съставено по всички ваши свещени обичаи. Няма да се поднесе нито едно ястие, което при вас се смята за нечисто. Пийте и яжте с удоволствие.

За да подхване разговор, той се обърна към своя съсед отдясно – беше древен беззъб старец, най-възрастният от всички, брадата му растеше само от лявата страна – и го попита:

– Как мислиш, приятелю мой, по какъв начин бих могъл да запазя докрай своята власт непоклатима?

След като в отговор старецът го посъветва да се възползва от примера на Господа Бога с Неговото безкрайно милосърдие, царят горещо го поздрави за отговора, благодари му сърдечно и се обърна към съседа си отляво, дебел старец, който дъвчеше настървено:

– А ти, приятелю, как мислиш: как следва да постъпвам във всяко дело?

Дебелакът прекъсна за известно време поглъщането на храната и заяви, че ако вземе за принцип страха пред Бога, царят ще се опази и от най-малката грешка. Царят благодари, като похвали мъдростта му, и се обърна към третия старец по реда.

След като десет души бяха попитани и всички добре хапнаха и пийнаха, царят даде знак и всички се разотидоха. На следващия ден беше решено да не работят, а да си отпочинат добре след дългото и уморително пътуване. Вечерта отново събраха всички на пир.

Така продължи седем вечери подред. На шестия и седмия ден Птолемей зададе своите въпроси не на десет, а на единадесет души, така че всички седемдесет и двама старци имаха възможност да се изкажат.

Симеон внимателно се вслушваше във въпросите. „Как да направя така, че приятелите ми да приличат на мен? – питаше царят. – Как да заслужа похвала от тези, които остават в губеща позиция пред мен? Какво означава действително да си цар? Кое заслужава определението „прекрасно”? Как да останеш в разбирателство с жена си?..” Всички отговори, повече или по-малко точни, повече или по-малко остроумни, си приличаха по това, че Бог е решение за всички проблеми, и Симеон се радваше на единодушието и благочестието, с които неговите съотечественици отговаряха на царя. Той се надяваше, че царят ще зададе труден въпрос и на него, и в същото време го безпокоеше отговорът, който му предстои да даде без всякаква подготовка. „Не трябва да ставам за посмешище.” Когато дойде неговият ред – в съответствие с неговата възраст (беше на шейсет) той бе попитан на четвъртия ден – Симеон дори усети леко нервно втрисане, което му хареса, защото му напомни ученическите години, когато за лош отговор следваше добро наказание.

– Приятелю мой, – каза царят, обръщайки се любезно към него,–знам, че царят трябва да знае за всичко, но често делата ми навяват такава досада. Как, според теб, мога да се науча да слушам добре?

Симеон се замисли.

– Господарю, – отвърна той, – необходимо е да разбереш, че от всяко знание имаш полза. Без значение, интересно ли е това, което ти казват, или не: всичко да запазваш в дълбините на паметта си, защото всъщност ти си първият слуга на Своето Величество. А след това, подбирайки от масата сведения, съхранени в твоята памет, онова, което ти е нужно в един или друг момент, ти ще можеш да се справиш с всяка непредвиденост, разбира се, ако е Божията воля – нали резултатът от нашите действия зависи от Него. Ако помниш, докато слушаш скучен докладчик, че царството ти е неделимо, че всичките ти поданици са равни един на друг и струват един колкото друг, че за господаря няма нито малки хора, нито малки дела, ти с удоволствие ще изслушваш всичко, което ти казват – и после остава само да подредиш получените сведения по рафтовете.

Като цяло Симеон беше доволен от своя отговор, въпреки че му се искаше да беше малко по-остър. Но в крайна сметка той също се позова на Бога. Царят му благодари, както и на останалите, и премина към следващия.

На седмия ден царят зададе своя последен въпрос на най-младия от старците:

– Кое е най-важното в царската власт?

Седемдесет и вторият отговори:

– Хората винаги да живеят в мир, както впрочем живеят твоите поданици, тъй като Бог е благоволил да съхрани душата ти чиста от всякакво зло.

Като благодари и на него, както и на останалите, а на него дори може би малко повече предвид неговата по-млада възраст, цар Птолемей вдигна чашата си и предложи да я пресуши за здравето на своите гости.

– Вашето идване ми даде доста много. Вашата мъдрост, с която Бог ви е наградил и която толкова любезно показахте тук, ми донесе немалка полза. От днес всеки от вас ще получава по три таланта сребро в знак на моята признателност. От утрешния ден вие ще се заемете за работа. Имате на разположение седемдесет и два дни, за да приключите своя труд, след което ще ми го предоставите, за да бъде прочетен. Моят библиотекар Деметрий ще се погрижи за вашето удобство и ще ви снабди с всичко необходимо. Надявам се да ви хареса начинът, по който ще се погрижим за вас.

Вечерта завърши с всеобщо въодушевление. Старците горяха от желание час по-скоро да се захванат за работа. Всички опасения, които някои от тях изпитваха в началото, се уталожиха след почетния и ласкав прием, оказан им от царя. Последните съмнения бяха разсеяни от александрийските евреи, с които се бяха срещнали през деня: „Благодарим ви, – развълнувано повтаряха те, – сега отново ще можем да вкусим меда и млякото на нашата вяра”.

На следващия ден в първия час при тях влезе величественият Деметрий, библиотекарят на най-голямата библиотека в света, и съпроводи всичките тридесет и шест работни двойки до остров Фарос, където за тях бяха приготвени тридесет и шест съвършено еднакви жилища.

– По този начин, достопочтени старци, ще ви бъде обезпечено пълно спокойствие, необходимо за вашата работа. Във всяка килия има спалня за двама и работен кабинет. На всяка двойка ще бъде предоставена по една лодка, за да прекосявате с нея пролива, също така двама роби и писар. Ще се трудите до деветия час на вечерта, а после ще можете свободно да се занимавате със свои работи или да излизате на разходка в града. За вас ще готвят царските готвачи. Напомням ви, че двойките не бива да общуват една с друга.

Без дори да отиде да погледне издигналия се над острова фар, предизвикал такова възхищение в него само няколко дни преди това, Симеон се затвори в своята килия заедно с Исах, писаря и свитъка на Книгата на Пророк Исаия.

– Да се захващаме , – съгласи се Исах, потривайки пръстите на ръцете си. – Тези идолопоклонници ни дадоха само седемдесет и два дни.

Започнаха със заклинанията: „Чуйте небеса, и слушай, земьо, защото Господ говори: Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене. Волът познава стопанина си, и оселът яслите на господаря си; а Израил Ме не познава, Моят народ не разумява[3]”.

– „Не разумява” – възмути се Исах. – Какво, наистина ли ще позволим на гърците да четат това? Може би по-добре е да напишем „не разбира” или „се заблуждава”?

– Не, – отвърна Симеон, – разумява или не разумява, Израил си остава народ богоизбран, трябва да се обясни това на целия свят и без всякакво извъртане. Пиши, писарю!

Писарят весело заби перото си във восъка,покриващ дъсчицата за писане. През белоснежните крила на прозорците ярко синееше морето.

* * *

Писарят беше съвсем юноша, мургав и весел, наричаха го Александър, като по-голямата част от мъжкото население на Александрия. Всичко го веселеше и особено тези двама брадати, разговарящи помежду си на език, от който той – образованият и културният – не разбираше нито дума. Няма съмнение, че тези чуждоземни мъдреци му се струваха доста недодялани – те никога не са били в гимназия, никога не са водили философски спорове с прекрасна хетера, само от мисълта, че човешкото тяло може да бъде изобразено във вид на скулптура, Симеон повдигаше високо вежди, а Исах изкарваше пяна на устата си. Но, каквото и да си мислеше Александър за тези евреи, той се радваше да им служи, и изпитваше истинско удоволствие, когато ги поразяваше със своята ловкост. Той пишеше под тяхна диктовка с главозамайваща скорост. „Диктувайте ми по-бързо, господа! Не ми позволявайте да спирам!” – умоляваше ги той, святкайки с усмивката си, докато учените мъже си блъскаха главите върху превода на такива думи, като „събота”, „серафим” или „престол Господен”, спореха за ритмиката, караха се заради реда на думите и в крайна сметка стигаха до пълно отричане на всяка възможност да бъде преведено нещо от един език на друг. При това винаги изразяваха този извод всеки по свой начин: ту Исах – като рошеше косата си, ту Симеон – като поглаждаше брадата си. Тогава Александър се смееше тихо, като се прикриваше с наметалото си.

Големината на Книгата на пророк Исаия им позволяваше с лекота да се вместят в отредените седемдесет и два дни, при постоянна и равномерна работа. Симеон пресметна по колко реда трябва да превеждат ежедневно, за да успеят в срок. На седмия ден те стигнаха до едно място, където от всички страни срещу цар Ахаз тръгнали на война и Господ го ободрява:

„И продължаваше Господ да говори на Ахаза и рече: искай за себе си личба от Господа, твоя Бог: искай или в дълбинето, или във висинето. И рече Ахаз: няма да искам и няма да изкушавам Господа. Тогава Исайя рече: слушайте, прочее, доме Давидов! Нима ви е малко, дето дотягате на людете, та искате да дотягате и на моя Бог? Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат името Емануил”.

Симеон винаги препрочиташе това място с дълбока радост: той виждаше в него пророчество за дългоочакваното пришествие на Месията.

Съществуваше тук една мъчнотия. За какво „дълбине” и за какво „висине” ставаше дума? „Да изкушавам Господа” – какво означава това: да го изпитвам, да го провокирам, да го възмущавам ли? Как следва да бъде преведена думата „людете”? Дали като „правоверните” или като „своите си”?Кой ще даде името на новороденото: Ахаз или майка му? На това място смисълът беше неясен. Трябва ли името „Емануил” да се остави така, както е написано, или да се преведе на гръцки: „Бог e с нас”, или дори: „Бог е с нас, за да ни спаси”? След хилядите доводи, които неизменно спокойният Симеон и избухливият Исах разменяха на еврейски пред усмихнатия поглед на Александър, учените старци накрая постигнаха съгласие и тъй като слънчевият часовник вече показваше,че наближава деветият час, те решиха да се разделят до следващата сутрин.

Исах вечеря вкъщи и си легна; Симеон заповяда да му докарат лодката, и се отправи да вечеря в онзи квартал на Александрия, където имаше приятели. На масата, както често се случва, когато йерусалимски евреи се срещат с евреи от Диаспората, разговорът премина към очакването на Месията. Не може да се каже, че това не се хареса на Симеон. Въпреки носталгията по Обетованата Земя и тайното желание за световна власт, александрийците изразиха по въпроса известен скептицизъм като израз на добрия тон. По тяхно мнение, родствените връзки на Месията с Давид – не са нищо повече от символ, пък и Месията, вероятно,няма да е човек, а сигурно някаква религиозна или може би, дори политическа система… Като се стараеше да не изтъква своята ерудираност, Симеон им напомни казаното от Йеремия:

„…В ония дни и в онова време ще направя да израсте Давиду праведна Младочка, - и Тя ще извършва съд и правда на земята. … Защото тъй казва Господ: не ще се прекрати у Давида мъж, който да седи върху престола на дома Израилев”.

И от Захария: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе; праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле,син на подяремница.”

И от Михея: „…Затова Той ще ги остави до време, докле роди оная, която има да роди; (Тук гласът на Симеон трепна.) …Ще застане Той и ще пасе с Господня сила, с величието на името на Господа, Своя Бог, - и те ще живеят безопасно, защото тогава Той ще бъде велик до краищата на земята. И ще бъде Той – мир.”

Тук всички вежливо закимаха, започнаха да обсъждат езотеричния смисъл на тези текстове, тъй като някои от александрийските евреи вече бяха започнали да мечтаят за гебраистки гностицизъм, при който всяка буква от азбуката би имала космически смисъл. Като запази светския тон, Симеон не изрази никакво раздразнение, дори се шегуваше по адрес на пророците, чиято просветеност на душите силно е превъзхождала чистотата на тялото, като заедно с това се придържаше към традиционната гледна точка: скоро – може би още утре, кръвта Давидова ще даде на света новия Божий Помазаник, който ще стане крайъгълният камък на творението, и че по всяка вероятност тук става дума именно за човек, роден от жена, при това от царско потекло. Той ще влезе в Иерусалим, възседнал осле – по обичая на иудейските царе, които винаги са се отнасяли с недоверие към зъбатите коне, на които са кръстосвали завоеватели от всякаква порода.

Амфорите бяха пълни с кипърско вино и робите доста се умориха, подтичвайки да пълнят чашите. Беше вече дълбока нощ, когато Симеон заповяда да му докарат лодката и се отправи по обратния път през пролива, осветен от червеното око на фара. Той задряма.

Но веднага щом краката му докоснаха сушата, дрямката му изчезна като дим. Може би щеше да си легне, но хъркането на Исах прогони у него всякакво желание за сън и той отново напусна покоите. Беше си наумил да отиде до фара и да му се полюбува отблизо, но като стъпи на буната, в чиито камъни с ласкав шепот се разбиваха вълните, той се предаде във властта на нощта.

Замря.

Дори и безлунна, нощта беше удивително светла. Кадифеният лазур на небето с неизброимото множество изсипани върху него звезди създаваха впечатлението, че тази нощ е само друга форма на деня, само че по-тайнствена и по-прекрасна. Нейната синева, като че напълнена със звъна на хиляди светилници със златни и сребърни езичета, беше обгърната оттук-оттам от бели пелени, разстлани от единия до другия край на небето. Млечният път се сливаше с блуждаещите облаци, с издигащите се от вълните изпарения. Всичко това се носеше във фантастичен светлинен вихър, а после бавно се разсейваше на непостижимо млечно-бели кълба, разтварящи тъмнината.

От небето, като снежни парцали, падаха комети, като град се изсипваха метеорити в облаци космически прах. Но колкото и да падаха в морето, все си оставаха толкова много, колкото и преди! Всичко това приличаше на беззвучна музика от чудни кимвали, арфи и псалтериони[4], а безтегловните покривала, подаващи се из-под звездната плетеница, неволно напомняха на ангели, с бели леки крила, изчезващи, преди да успеят да се покажат.

Като стъпваше бавно, сякаш против волята си, Симеон се върна в душното жилище, изпълнено с хъркането и хлиповете на спящия Исах. Той заповяда на роба да запали маслената лампа, и седна да препрочете преведения преди няколко часа откъс. Перото на Александър беше отпечатало красивите гръцки букви ясно и отчетливо върху восъчната дъска – скромни и рационални, наредени в обратен ред, но толкова чужди на варварската величавост, а и на благородството на праволинейното еврейско писмо, подреждащо редовете в боен порядък от дясно на ляво, както пише Сам Господ.

Симеон започна да чете:

„Искай за себе си личба от Господа, твоя Бог: искай или в дълбинето, или във висинето. И рече Ахаз: няма да искам и няма да изкушавам Господа. Тогава Исаия рече: слушайте, прочее, доме Давидов! Нима ви е малко, дето дотягате на людете, та искате да дотягате и на моя Бог? Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат името Емануил”.

Текстът на гръцки се стори на Симеон почти толкова прекрасен, колкото и на еврейски. Дори му хареса това, че в гръцкото писмо се отбелязваха и гласните – така думите на Исаия се разкриваха с цялата си пълнота. Той излезе и погледна нагоре, и му се стори, че небето се е приближило. Тръгна по каменистия бряг и му се стори, че всеки миг ще полети над вълните, които непрестанно се къдреха една подир друга. Той започна да декламира един от любимите си псалми: „Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови – Негов народ и овци от Неговото паство” (Пс. 99:3)

(следва 3 част)
 


[1] „Море, море!“ (гр.)

[2] гой - думата се използва понякога за неевреии, носи донякъде оскърбителен оттенък

[3] не разумява – не вниква, не осмисля, не се ориентира, в българския синодален превод се използва думата не разбира, (бел.пр.)

[4] старогръцки и староеврейски многострунен музикален инструмент.
 

Из „Ангелски хроники” – сборник новели на Владимир Волкофф (1932-2005)

Превод: Емилия Бойчева

Още по темата
Още от Сретение Господне

Отдаваш себе си, за да получиш Бога

02.02.2024 г. | отец Михаил Манев | Православни празници

Тогава радостта вече не е в това, какво притежаваш, а какво даваш – не на хората, а на Бога. Даваш най-милото – себе си. Отдаваш себе си, за да получиш Бога. За да Го срещнеш. За да може ти самият да се наречеш Богоприемец – човек, който е приел Бога в себе си...

Празнични икони. Сретение Господне

01.02.2024 г. | Архангел.бг | Православни празници

Всяка празнична икона предава в образи и сюжети смисъла на съответния празник – тя е „богословие в образи”, както казват изследователите. Какви сюжети откриваме на празничната икона на Сретение и как те ни помагат да разберем смисъла на празника?

Ангелът на Обещанието (1)

01.02.2023 г. | Владимир Волкофф | Православни празници

Той никога не говореше за това. На никого. Единствено по време на нощна молитва, от дълбините на сърцето си, се осмеляваше да шепне: „Ако ми бъде дадено само това – преди да умра, да видя Месията!”... (в статията - линк към 2 и 3 част)

Какво се случва в центъра