Ангелът на Обещанието (1)

01.02.2019 г.
Автор: Владимир Волкофф

Навярно нямаше човек, по-малко склонен да вярва в чудеса,отколкото Симеон от коляното Завулоново.

Знатен, талантлив, той чинно посещаваше Храма, беше щедър към бедните, внимаваше ходилата му да са винаги намазани с благовония, а дрехите му в шафранено-жълто или златисто-розово се спускаха до земята на тежки, красиви дипли: наистина – достоен човек. Никой не спазваше съботата с по-голяма ревност от него, но пък останалите дни той умееше да се весели. Не изпадаше в греха на садукейската скромност, нито пък на фарисейската надменност. Не ядеше нито хамелеони, нито охлюви[1], но ценеше и умееше да подбира вина от остров Хиос – родината на великия Омир. Не отричаше безсмъртието, но пък и не настояваше за съществуването му. Знаеше наизуст Закона и Пророците, но в беседите със своите начетени приятели по-често цитираше Анакреон.

Дори и да имаше известна странност в неговото иудейско благочестие, тя се заключаваше единствено в неговото постоянно, ежедневно, страстно очакване на Месията – на същия този Месия, чието пришествие предсказваха Мойсей, Исайя, Иеремия, Захария, Михей и Псалмопевецът. Но той никога не говореше за това. На никого. Единствено по време на нощна молитва, от дълбините на сърцето си, той се осмеляваше да шепне:

– Ако ми бъде дадено само това – преди да умра, да видя Месията!

Симеон имаше силна другарска връзка с първосвещеника Елиазар. Колчем го видеше в неговото пълно облачение – с бляскави скъпоценни камъни, с подрънкващи камбанки, пришити към долния край на робата му, с тежка огърлица, обсипана с дванадесет скъпоценни камъка, символизиращи дванадесетте Израилеви колена – и увенчан с диадема с Името на Господа върху нея, Симеон благоговейно се прекланяше пред неговото величие. Но неизменното му уважение към него приемаше малко по-непринуден оттенък при техните дружески срещи. Веднъж Елиазар му каза:

– Исках да се посъветвам с тебе, Симеоне, относно най-новата заповед на царя, която току-що получих.

Симеон, естествено, мечтаеше за независимостта на Израил, но александрийската династия на Лагидите винаги се отнасяше така благосклонно към еврейския народ, че Симеон не можеше да не питае добри чувства към управляващия в този момент цар Птолемей.

– Оказваш ми велика чест – отвърна той. – Защо един толкова мъдър мъж да иска съвет от такъв скромен схоласт[2] като мене? И не е ли Бог твоят съветник?

Бяха седнали един до друг на покривната тераса в двореца на Симеон. Цялата тераса беше осеяна с опадали цветни листенца, които Симеон лениво разравяше с палеца на крака си. Слънцето беше на залез и Йерусалим бавно се оцветяваше от розово в лилаво. Покрай тях, почти невидимо, се суетяха робините: оставили палмовите ветрила, те вече държаха в готовност разхладителните напитки. Елиазар разбиращо се усмихна. Симеон и не мислеше да заблуди свещеника с прекомерна скромност.

– Да, наистина, ти не си левит и не си свещенослужител,– каза Елиазар,– но няма и да отречеш, че ти е дадено особено вдъхновение? Нима, като превеждаш на арамейски мисли, изказани на сирийски, или като представяш на еврейски трактати, написани в задморските краища от римляни или пунийци, ти просто заменяш една дума с друга? А може би ангел, прелитайки от един език на друг, ти помага да превеждаш и неща, които са скрити между думите?

– Дори и да има такъв ангел, – отвърна Симеон,– първосвещеникът би трябвало да го познава по-добре, отколкото аз, защото това е Загзагиил, князът на Мъдростта, открил на Мойсей неизказаното име и дошъл след това за душата му. Известно е, че нему са знайни седемдесет езика, почти десет пъти повече, отколкото на мен, и аз винаги съм го смятал за покровител на преводачите.

– Заповедта на Птолемей се отнася тъкмо за превеждане, – каза Елиазар, избягвайки да обсъжда толкова деликатна тема.

Симеон, дразнейки своя именит приятел, отговори:

– Впрочем за Птолемей – казват, че издигнал на острова фар с невероятни размери и по неговата светлина се ориентират кораби от Триполи, Кипър и Крит. Като че ли е замислил и да построи в Александрия библиотека и Музеум, каквито още никой не е виждал на света.

– Замислил е нещо много повече от това. Фаровете се рушат, библиотеките горят, а музейните колекции в края на краищата се разпръсват по света… Птолемей се готви да извърши непреходно благодеяние. Решил е да даде свобода на сто хиляди евреи, откарани в робство от неговите предци. Царят ще изкупи тези роби от своите поданици по двадесет драхми за глава и ще им разреши по техен избор или да живеят като свободни хора в Александрия, или да се върнат в родината си.

– Двадесет драхми! Евтино оценява евреите! Или нашите събратя окончателно са изгубили силите си от александрийското препитание.

– Ти все се шегуваш, Симеоне. Нашите братя са най-добрите войници в армията на цар Птолемей и той милостиво решава да се раздели с тях, само за да ни достави удоволствие. Та това ще му струва не по-малко от четиристотин таланта сребро.

– Цар доброволно се разделя с богатство! Нима нещо ново се случва под слънцето? – изрази удивление Симеон, докато разглеждаше стъпалото си с удължени и красиво очертани пръсти.

В този момент лек вятър пробяга през долината, прошумоля в кипарисите, разлюля пшеничното поле, назъби повърхността на езерото с питейна вода, измете градските стени и замря в листенцата на покрива. Без сам да знае защо, Симеон изведнъж настръхна с цялото си тяло, като че ли това подухване, дошло отникъде, му донесе отговор на току-що произнесените думи.

– Да, случило се е нещо ново, – сериозно произнесе Елиазар. – Сам знаеш, Птолемей е господар просветен, страстен привърженик на всякакви науки. Неговите посланици пътуват по целия свят в търсене на нови книги. Знаеш ли колко томове и свитъци се съхраняват в неговата библиотека? Назови цифра.

– Представа нямам.

– Представи си – той също, тъй като иска да има всичко, което е било написано навсякъде по света, на какъвто и да било език. Той смята, че библиотека, която не съдържа всички книги, написани на този свят, е просто смешна. В Александрия трябва да бъде събрано цялото знание, цялата мъдрост на света.

– Защо пък не? Само че доста трудно ще му бъде да наваксва при тази скорост, с която гърците пекат великите си творения.

– С гърците ние работа нямаме. Познай какво иска той от нас.

– Отде да знам, – отговори Симеон, който вече се досещаше каква може да е работата.

– Закона и всички Пророци.

– Е какво, заповядай да ги препишат за него.

– Ти не разбра, Симеоне. Цар Птолемей иска да има Закона и Пророците … на гръцки!

Двамата старци се погледнаха.

– Винаги съм смятал, – каза Симеон, – че Тората не може да бъде достъпна нито на староеврейски, нито на арамейски, нито на мидийски, нито, разбира се, на гръцки, че тя трябва да съществува единствено на еврейски език и при това в асирийското изписване. Но ти си първосвещеникът – додаде той с онази почтителност, заради която мнозина го смятаха за човек равнодушен или дори скептик.

Елиазар се изправи и се приближи до края на покрива.

– Питам се понякога, – промълви той, – вярваш ли поне в нещо?

– Най-правилно би могло да се каже, че вярвам в Някого – отвърна Симеон, този път напълно сериозен. – Вярвам в невидимия Господ, Чието име е неизказано. А вярвам в Него, тъй като всички останали вярвания ми се струват смехотворни. Как можеш да вярваш в дванадесет бога, както правят гърците, или в двама, като последователите на зороастризма, или изобщо нито в един, като атеите? Избирайки между абсурда и тайната, аз залагам на тайната, Елиазар. Във всеки случай, – завърши той с вече по-лек тон, – при наличието на толкова ревнив Бог, като нашия, наистина е по-спокойно.

Елиазар се намръщи: приятелят му отиде твърде далеч. Впрочем и самият Симеон усети това.

– Да ми прости излиянията Истинно Съществуващият. Необходимо е да вярваме в Бога, ако не се смятаме ние за такива, и ти много добре знаеш, с какво усърдие спазвам всичките ни правила.

Той наистина беше непоправим, затова и добави:

– Дори когато не са ми много ясни…

– Тоест?

– Като например, защо ни е позволено да ядем гълъби, скакалци и преживни животни, а тушкани[3] не бива? Не, наистина, мене винаги някак си непреодолимо ме е теглило към тях.

– Много просто, – отвърна Елиазар. – Нито гълъбите, нито скакалците прибягват към каквото и да било насилие за унищожаване на свои събратя; преживянето на храната символизира паметта, а за нас е важно постоянно да помним за Господа и за тези чудеса, които Той върши за нас; що се отнася до тушканите – това зловонно животно зачева през ушите си, а ражда през устата. Съгласи се, че това не е начинът.

Елиазар говореше напълно сериозно и Симеон, разбирайки, че приятелят му иска да му напомни за неотменността на Закона, му отвърна в същия тон:

– Всъщност, аз пропуснах тази особеност на тушканите. Но нека се върнем към превода. Мислиш ли, че ни е позволено да споделяме нашето наследство с езичниците?

Елиазар седна отново.

– Не съм сигурен, че е позволено, но съм убеден, че това е необходимо. Нали не мислиш, че Птолемей, със своята жажда да владее цялата световна култура, може да ме преметне. Той, разбира се, е господар просветен и любознателен, но какво иска той преди всичко – да разбере колкото се може повече за вярванията на подвластните му народи, за да може по-силно да ги привърже към себе си. Това говори, че е добър цар, но като цяло това не ни касае. Но Диаспората – това сме и ние и колкото по-малко тя бъде елинизирана, толкова по-добре. Нещата трябва да се приемат такива, каквито са. Как мислиш, колко иудеи от тези сто хиляди, които вече в продължение на няколко поколения живеят в Александрия, – без да смятаме останалите сто хиляди, които скоро ще бъдат освободени, – та колко от тях, мислиш, че все още разбират еврейския език? Е, равините, разбира се, ама не всички … Добре, някои от старците… Но не и да четат поне бегло на еврейски… Не, Симеоне, ако ние в действителност искаме, както подобава, народът ни да чете Закона и Пророците до свършека на вековете, те трябва да бъдат преведени на гръцки език. Птолемей смята, че работи за себе си; на практика обаче той работи за нас. И това ми харесва.

Симеон нямаше твърдо мнение по този въпрос. Дали трябва словата на Господа, отправени към неговия избран народ, да се откриват на целия свят, или следва да се продължи съхраняването им в тайна? Той не знаеше. Просто не вярваше особено във възможността нещо да се пази в тайна твърде дълго. Освен това, беше запознат с много учени от най-различни племена и нямаше спрямо тях никакви предубеждения. Той не се осмеляваше да изказва тези неща на глас, но за него нямаше особено значение, дали Платон е обрязан, или не.

– С готовност споделям твоята гледна точка – отговори той на Елиазар. – Наистина, еврейският език е по-свещен и по-могъщ от всички останали – нали именно него Господ е избрал, за да даде на Мойсей Своите заповеди, но ако сме престанали да го разбираме, необходимо е със смирение да се възползваме от друг език. Впрочем, какво лошо има в това, гърците да разберат, кои сме ние и в какво вярваме? На мен не ми се иска те всички изведнъж да се обърнат в нашата вяра – страхувам се, че ще се удавим в такъв огромен брой новообърнати. Но Законът ни е толкова строг, а те така привързани към насладите – че не, не мисля, че ни грози нещо подобно.

– Щастлив съм, че дойдохме до съгласие, – промълви Елиазар, – защото, ако трябва да съм искрен, в това отношение аз изключително разчитам на тебе. Надявам се, няма да откажеш да се включиш в корпуса от преводачи, който ще бъде изпратен в Александрия още щом дойдат оттам царските посланици. Птолемей помоли да бъдете по шестима от всяко Израилево коляно. Очевидно се опасява, да не би някак да се наговорим текстът да бъде изкривен в един или друг смисъл. Но ние ще играем открито с езичниците. Те искат да знаят за нашия Бог – и ще узнаят за Него, каквото и да им струва това.

С тези думи първосвещеникът приключи.

Като го изпрати с подобаваща почтителност, Симеон отново се качи на терасата и остана така в размисъл. Осеяното със звезди небе изглеждаше сякаш по-близо. Странно усещане! Симеон се зае с молитвата. Казано честно, Елиазар пося съмнение в неговата душа: нима Месията, когато накрая се яви на света, ще трябва да говори на гръцки? Това ужасно ли е, или просто е малко странно?..

В объркването си Симеон започна тихо да повтаря любимите си псалми – тези, в които особено ясно се говореше за пришествието на Месията:

„Господ Ми каза: Син Мой си Ти; Аз днес Те родих ; Искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко до край-земя – за Твое владение…(Пс. 2:7-8)

...Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти. (Пс. 109:1)

… Там ще въздигна рог Давиду, ще поставя светило на Моя помазаник” (Пс. 131:17).

Струваше му се, че с всеки стих все повече тъмнеещият небосвод се спуска по-близо и по-близо. Още малко – и той ще вдигне ръка и ще го докосне.

Това се случи две или три столетия преди пришествието на Божия Син на земята –за нас, ангелите, познаващите само еони и мълнии, не е така лесно да преценим това с точност.

* * *

Върнаха се от Александрия освободените евреи и в Йерусалим пристигнаха царските посланици, натоварени с великолепни дарове.

Имаше сред тези дарове жертвена масичка от чисто злато, инкрустирана със скъпоценни камъни, образуващи гирлянди от гроздове, житни класове, ябълки, маслини и нарове, които я опасваха от всички страни. Четирите крачета във форма на лилии сякаш израстваха от нейния постамент, обвит в бръшлян и дива лоза. При целия разкош и великолепие масичката изглеждаше скромно, в пълно съответствие с изискванията на иудейската вяра.

Имаше и два кратера[4], покрити със златни люспи и украсени с мрежовидни орнаменти с вградени кабошони, а също и три кратера от сребро, толкова гладки, че в тях можеше да се огледаш като в огледало.

Имаше и петдесет чаши: двадесет златни, с изчукани изображения на лозови клонки, бръшлян, мирта и маслини и инкрустирани със скъпоценни камъни, а тридесет – от сребро, възхитителни в своята простота.

Освен това, там имаше и сто таланта от сребро, предназначени за набавяне на жертвени животни.

Подаръците бяха изложени за разглеждане на всеобщо достояние и народът бе проникнат от дълбоко уважение към царя.

Елиазар се обърна към Симеон и му прошепна в ухото:

– Не по-малко от петдесет хиляди камъка, а те са пет пъти по-скъпи от златото! Наистина, тези езичници заслужават добър превод!

Симеон не отговори. Първо, да пуснеш на свобода сто хиляди роби, после – тези извънмерно скъпи дарове, въпреки че в крайна сметка нито един подарък не струва колкото един ред от Тората… Във всичко това сякаш прозираше някакво езическо коварство, значението на което се изплъзваше на Симеон, а може би нещо много по-тайнствено, някакво преобръщане в световния ред, космическо пренареждане, ново тълкувание на Божествения промисъл. Означаваше ли това, че иудеите бяха прави, като се канеха да споделят с другите народи истината, известна единствено на тях, или всичко това ще доведе до нечувани бедствия?...

Възможно ли е по някакъв непостижим начин тези събития да са свързани с идването на Месията?

Симеон все повтаряше думите на молитвата си:

– Господи, дари ме да Го видя, преди да умра!

(следва 2 част и 3 част)

Из „Ангелски хроники” - сборник новели на Владимир Волкофф (1932-2005)

Превод: Емилия Бойчева


[1] Виж: Левит, гл. 11

[2]Схоласт – тълкувател, интерпретатор (от гр.scholiastes)

[3] тушкан – гризач от семейството на скачащи мишки (бел.прев.)

[4]античен съд за смесване на вино с вода

Още по темата
Още от Сретение Господне

Ангелът на Обещанието (3)

03.02.2019 г. | Владимир Волкофф | Православни празници

Той я погледна и неговото благоговение се обърна в състрадание, а вярата – в пророчески дар. Небето повече нямаше тайни от него и той изрече: – Мария, Мария! Какъв меч ще прониже сърцето ти!

Ангелът на Обещанието (2)

02.02.2019 г. | Владимир Волкофф | Православни празници

Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат името Емануил”... Симеон винаги препрочиташе това място с дълбока радост: той виждаше в него пророчество за дългоочакваното пришествие на Месията...

Животът като приключение, в което може да срещнем Господ

02.02.2017 г. | иконом Василий Шаган | Православни празници

При тази дългоочаквана среща Симеон възкликнал с тържествен глас: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, защото очите ми видяха Твоето спасение”... Тази среща е среща на човеците със Спасителя. С Бога. Ние като вярващи, по един или друг начин, също я преживяваме...

Какво се случва в центъра