Творение и падение на човека, 3 част

/Продължение от първа и втора част/

3. Последствията от греха

Те не са просто етически, духовни, психологически и социални, а преди всичко антропологически, онтологически. Причината е, че се засяга умът, и затова именно се разпиляват всички душевни сили. Когато умът, който иначе направлява вътрешния душевен свят на човека, остане недействен, помрачен, тогава се дезорганизира целият душевен синхрон у човека. Тогава човек става враг на Бога. Яков брат Господен говори за Божиите врагове: „Приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога” (Иак. 4: 4). Според патристичното тълкувание Бог не е враг на човека, а човек става враг на Бога.

„Човек става враг на Бога с помрачаването на своя ум. Когато умът е помрачен, тогава е и недействен, в ступор. Когато обаче действа, той действа вече демонично, бесовски. Такъв човек, който обладава помрачен ум, е вече враг на Бога, в смисъл че не върши волята Божия и че се намира в мрак”.

Така, у когото не функционира енергията (ἡ ἐνέργεια) на ума или функционира в някакви снижени параметри, такъв се оказва болен и роб на греха.
Основното последствие от праотеческия грях е смъртта. Това казва Бог на Адам: „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 16: 17).
Така, след греха, в човешкото битие навлиза и смъртта – първо духовната смърт (изчезването на Божията благодат), а после и физическата.

„Смъртта на душата е липса на обòжение (θέωσις), на боговидение. Обòжението наричаме боговидение - съзерцание на Бога (θεοπτία)”.

Умът е спрял да се движи към Бога, спрял е да се просветлява от Светлината на Божията слава; помрачил се е и е предал помрачението на тялото, а също и на цялата твар.
След грехопадението, по специалния Божи промисъл, хората бяха облечени в кожени дрехи - хитони. По светоотеческото тълкувание тези кожени дрехи - хитони са тлението (φθορά) и смъртността (θνητότης), и като цяло начина на живот на останалите неразумни животни. Начинът на зачеване, износване и раждане на човека се причислява така към последствията от греха. Последствие е душевно-духовната смърт да се предава и на тялото, така че човек да изпита и това какво значи телесна смърт.

„Бог не е причина за смъртта. Човек носеше смъртта в себе си, по причина на това, че е разделил себе си от славата Божия, която е извор на живота му. Следователно Бог не е наложил смъртта на човека като наказание за някаква уж наследима вина. По-скоро Бог е позволил смъртта от благост и любов, така че грехът и слабостта у човека да не възраснат до състояние на безсмъртие”.

Така и смъртта е болест-слабост, но и старост, водеща неизбежно до смърт като болест. Това вече се възприе и от научните изследвания.

„Най-сетне, в медицината вече е широко прието, че старостта е болест, че не е естествено за човека да остарява. Сега постиженията на тази наука са забележителни. Вече отстраняват органи от животни, техни жлези, замразяват ги дълбоко, изчисляват годините, които живее едно животно – да кажем петнадесет. След десет изваждат жлезите, размразяват ги и ги присаждат на животното. Така успяха да удължат живота на определени животни в лабораторни условия. Днес медицината удължи живота на самия човек от 30% до 50%. Геронтолозите днес признават, че старостта е болест. Това вече е всеобщо прието в науката”.

„Сблъскваме се с парадоксален феномен – обикновените клетки се умножават и обновяват обикновено всеки седем месеца. На седем месеца всички клетки в човешкото тяло се сменят, освен на костите, които претърпяват същия процес всеки седем години. Така всички клетки, едни на седем месеца, други на седем години, се сменят напълно, освен жлезите. И тук е странният феномен. Жлезите не се подменят, а полека умират, умъртвяват се.
И сега, в геронтологията (наука развила се особено през последните 12 години), изследователите се занимават със застаряването и със смъртта, за да установят дали са физиологични процеси или имат характер на болестно състояние. Що се отнася до застаряването, стигнаха до извода, че става дума за болест. Но за смъртта не е сигурно дали става дума за болест или за физиологичен процес. Все пак, застаряването не е физиологичен феномен. Това е извод от изследването на жлезите. Те са именно, които контролират застаряването. Там всъщност не се наблюдава обновяване. Докато всички клетки се обновяват, подменят се дори клетките на кръвта, и всички останали, така че се получава пълно обновяване и няма разлика на тези клетки, било то дали става дума за осемдесетгодишен човек или двадесетгодишен, те са все същите, но жлезите страдат от изтощение.
Така че тези опити са убедили медиците, че застаряването е болест, отнасяща се пряко до жлезите. А една от тях е мозъкът на човека, част от неврологичната система. Така че казаното от отците, че смъртта и застаряването са болест, вече наполовина е възприето от медицината, докато в миналото, не познавайки и съчиненията на отците, безкритично възприемаха, че смъртта и остаряването са физиологични процеси. Днес обаче старостта не се възприема като физиологично състояние. Следователно отците тук не се опровергават. Някак дори звучат съвременно. Те не приемаха старостта като физиологично развитие на човешкия организъм, а просто като болест. Те приемат като болест и смъртта – за тях тя не е естествено състояние. За това геронтолозите все още дискутират.
В човека е налична ДНК-информация, която е всъщност записана на електронен носител информация – спираловидна лента за запис. Във всяка клетка тя е налична и размножаването ѝ става именно въз основа на ДНК-информацията. Широко приета е днес теорията, че този електронен носител е като електронен хард диск в компютър и като нещо, което има капацитет, все някога свършва. Така че по този начин, въз основа на тази информация, се изразходва, върви животът на човека, клетките се размножават и т. н. Когато този процес приключи, изразходи се носителят, човек умира.
С други думи, той е програмиран предварително. Когато свърши, свършил е. Разбира се, изключение правят случаите на насилствено прекратяване на живота от убийство или друга намеса в тялото на човека, водеща до това”.

Макар че и Праведниците и пророците в Стария Завет, да достигнали съзерцание на Бога - боговидение у тях това състояние било временно, защото природата на човека, преди да бъде възприета от ипостаста на Словото във въплъщението, е била болна и не е могла да задържи за дълго тази благодат на Бога. Затова и праведниците и пророците умряха както телесно, така и с душите си, защото слязоха в ада, в мястото на смъртта.

„Тези, които видяха нетварната слава на Словото умряха и телесно и душевно”.

Из "Емпирична догматика на православната съборна църква. Според устните поучения на отец Йоан Романидис", 2013 г.

превод: Светослав Риболов

/следва/