Творение и падение на човека, 4 част

23.04.2015 г.
сн. Архангел.бг
Автор: Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

/Продължение от първавтора и трета част/

4. Наследяването на греха

Отците на Църквата, когато говорят за наследяване на праотеческия грях, нямат предвид наследяване на вината на праотците, т. е. праотеческият грях не е оскърбление на Бога, а болест на човека. Човекът се отдалечил от Бога и в следствие душата на човека чрез ума губи Божията благодат и тялото да умира.
Също така знаем, че тялото на човека е сътворено от земята, а душата – от вдъхването на дъха на Бога. Това се повтаря със зачеването на всеки човек. Св. Максим Изповедник учи, че душата и тялото се сътворяват едновременно от Бога, но според знанието на всяко от двете. С други думи един е начинът на познание на тялото „от подстоящата му материя”, а друг – на душата „от състояща се от божественото и животворящо вдъхване”. Това значи, че душата е чиста, умът просветлен, а тялото от родителите наследява тлеността и смъртността, т. е. старостта и смъртта. Разбира се, сътворението и единството на душа и тяло е едновременно със зачеването на човека.
Така наследяването на праотеческия грях е всъщност наследяване на следствията от грехопадението, което е тленност и смъртност, т. нар. кожени хитони. От телесната смърт, намираща се в клетките, се регулира страстният дял на душата, според развитието на човека, и така се развиват телесните страсти и се разболява – помрачава се умът на човека.
Характерна е мисълта на апостол Павел: „Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:22-24).
Ап. Павел твърди съвсем ясно, че умът (ὁ νοῦς) се радва на закона Божи, но друг закон, на тялото, му се противи и го пленява. Така страстите на сребролюбието, на сластолюбието и на властолюбието, свързани с тленността и смъртността, пленяват и помрачават човешкия ум.
В предната глава се подчерта, каза се, че човекът има сърдечно-умствена памет и мозъчна. Следователно мозъчната памет, свързана с нервните клетки и развитието на ума, се оформя и развива постепенно, докато сърдечно-умствената памет е налична от самото начало на съществуването на дадената човешка душа.

„Пресветата Дева още на тригодишна възраст достигна до обòжение. Всяко бебе или малко дете е пример за това. Сърцето на никое малко дете не е окаменяло; ни едно малко дете на тоя свят не е лукаво. Падението на детето с времето става под влияние на околната среда, на родителите, на роднините, приятелите. Ако дете се намира в добра среда, то може да израсне безпроблемно, може да усвои молитвата на ума. Детето има по-малко проблеми от възрастните. То учи по-бързо например. То обаче се разрушава с времето от околната среда.
Затова отците подчертават, че всеки се ражда като Адам и Ева и преминава през същото падение. Ембрионът също обладава човешки ум, но той не е помрачен все още. Всеки човек преминава през грехопадението на Адам и Ева поради околната си среда”.

Наследяването на греха според отците е най-вече наследяване на последствията от него – именно тлението, страстността (податливостта на страсти) и смъртността – факт, който има своето неминуемо отражение върху душата.

„Нашето собствено схващане за праотеческия грях, наследяването и т. н. е близко до това на съвременната медицинска наука (най-вече във връзка с ДНК). И сега откриха начин не само да установят наследствените недостатъци в спиралата на ДНК и т. н., а знаят дори структурата на ДНК, т. е. какви елементи трябва да се намерят и къде; знаят последователността в скалата, която трябва да съществува. И когато изследват човеци, които се раждат с шест пръста на ръцете и краката или с три очи, с едно око, с половин нос, без уши и т. н. медиците изследват синтеза, структурата на клетката и виждат, че е налице аномалия в ДНК е причина този човек да се роди с даденото усложнение”.

Следователно влизането на смъртта в живота не е наказание от Бога, а следствие от изчезването на божествената благодат, отдалечаване на човека от Божията светлина, като болест на човешката природа, която има нужда от лечение. На този факт се опира цялата пастирска дейност на Църквата.
Напротив, на Запад, под влиянието на размислите на Августин Ипонски по този въпрос („него западните християни смятат за най-големия богослов, най-задълбочения изследовател на божествената благодат, на въпроса за грехопадението и т. н.”) тълкуват наследствеността на праотеческия грях напълно различно. И следствието е изменение в задачите на църковната пастирска дейност. Августин всъщност изповядва платонични възгледи за сътворението и грехопадението на човека.

„Той по начало начева богословската си дейност от платонически предпоставки, изоставя някои положения от философията на платониците и се опитва да нагоди Платон към християнството. Така че противоречията вече стават неизбежни”.

„Августин въвежда в догмата за Св. Троица платонически схващания. Въвежда идеята, че Адам и Ева са имали пълно, цялостно възможно човешко познание, което е възможно да обладава някой. Разбира се, доколкото за Августин човешкото познание се състои в съзерцаване на архетипите (а ако някой познава архетипите, следователно познава Бога), при това положение човекът познава същността на Бога. Адам и Ева са познавали всички архетипи, т. е. обладавали са пълното възможно за човека познание.
Западните християни си представят първозданните люде като съвършени – по платонически модел. Когато първозданните хора паднали, те загубили паметта за тези архетипи, затова и Августин винаги отдава голямо значение на човешката памет. Той вярва, че в паметта на човека е отбелязано познание за Бога. И просветлението за него е в припомнянето на това. Но как свързва това схващане с учението за предсъществуване на душите, което в крайна сметка изоставя? Това е голям проблем в неговата мисъл”.

„Просветлението на човека, според Августин, означава просто, че умът познава архетипите. Това е просветление. А впоследствие, когато се е обòжил, означава, че той вижда направо с разума си архетипите”.

Така, в съгласие с Платон, Августин смята, че у човека след грехопадението се добавя страстният дял на душата, т. е. въжделителният и гневлив дял.

„Августин има тази идея, че човекът е бил съвършен и е обладавал божествената благодат, че не е имал въжделителният и гневлив дял на душата. Така той се е намирал в състояние на щастие на разумния дял. Поради грехопадението обаче въжделителната и гневливата част са се появили”.

Като следствие от това той учи, че праотеческият грях е накърняване на Божията справедливост (праведност) от човека и затова е наказан. Августин не схваща смъртта като болест – следствие от изчезване на божествения живот от битието на хората, а като Божие наказание над човека.

„Онова, което в случая е от значение за Августин Ипонски, е, че той разсъждава за смъртта като за наказание, идващо от Бога. Всички са наказани от Него, защото били виновни пред и спрямо Него”.

Имайки пред вид тези предпоставки, трябва да разгледаме неговото схващане за греха, за падението на прародителите, като накърняване на Божията справедливост (праведност), както и юридическото тълкувание на греха като вина, наследствена вина. Нека сега да разгледаме как тази вина е преминала нататък в човешкия род и как този възглед се свързва с разбирането на Ипонския епископ за абсолютно предопределение.

„За Августин, когато Адам и Ева извършват първия грях, те съгрешават спрямо справедливостта на Бога и накърняват безкрайния Бог. Следователно доколкото всички са наследили греха на Адам и Ева, наследили са тяхната отговорност, а това значи, че съобразно своето достойнство всички трябва да бъдат наказани. Следователно според достойнството си ние сме наказани от Бога. Богът, обаче, тъй като така иска, измежду осъдените на вечната преизподня е избрал за спасение една група грешници.
По този начин онези, които не са предизбрани за спасение, не могат да имат право на оплакване, защото според достойнството си биват наказвани така или иначе. На всичко отгоре те трябва да се радват, защото властва и се утвърждава божествената справедливост (праведност). Но дори и онези, които ще се спасят, не могат да кажат, че по достойнството си се спасяват, защото спасението им е предоставено напълно даром, без никакво усилие от тяхна страна. Така че и те няма защо да се гордеят.
В тази рамка показател, че някой е предопределен за спасение, е, че е добър човек. С други думи, за протестантите това е някой, който живее във въздържание, не краде, не лъже, не ходи по жени – че е добър човек. Така те делят хората на добри и лоши.
Освен това, в англосаксонския свят, както и у франкските народи, под влияние на Августиновото схващане в по-късни епохи се формира особено расистко настроение. Предопределеният за спасение е, да кажем, с бяла кожа, висок, рус и т. н. – един хубав човек. Друг човек, грозноват, беден, усилен, социален аутсайдер, гастарбайтер, сакат и т. н. за тях не е предопределен за спасение”.

Така възгледите на Августин за праотеческия грях се свързват по особен начин с теорията за абсолютно предопределение на човека. Това обаче нарушава схващането за Божията любов към човека, целта на кръстната жертва на Христос и цялата пастирска грижа на Църквата към хората.

„Всички са наказани от Бога, защото всички носят вина. Проблемът е как точно я носят. Дали е наследствена по биологичен начин, или е носена като представителство от нечие име. Така Адам и Ева, като представители на човешкия род, са съгрешили и, следователно, не са наказани само представителите, но и целият род, доколкото те го представляват в онзи момент и ситуация.
Друг подход е да се твърди, че те просто са загубили нещо като представители на човеците и това се отразява впоследствие върху целия род. Както един баща е вреден и загубва цялото си имане и поради това децата се раждат вече бедни. Децата са бедни, защото бащата е загубил своето богатство. Има го и това схващане у Августин. Зависи от това какво ще поиска някой да извлече от неговите съчинения във връзка с темата.
Августин възприема учението за абсолютното предопределение. И следователно въвежда идеята, че всички хора според своето достойнство са осъдени за преизподнята. Това осъждане е съгласно достойнството на човека. Бог обаче, Който е любов, не оставя Своето дело да се загуби напълно и е предопределил някои люде за спасение. Част от човечеството е предопределено за спасение.
Но предопределението на част от човечеството не се дължи на заслуги на хората, защото по своето достойнство те би трябвало всички да се отправят към преизподнята. Следователно онзи, който ще получи божествената благодат да се спаси, не може да се хвали, че се е спасил с делата си. Бил е спасен поради предопределението на Бога за хората, поради волята Божия. Затова той трябва да е смирен, да стои смирено и да не мисли, че е по-добър от останалите по своето достойнство. Един човек обаче, който не е предопределен не бива да негодува, тъй като бива наказван по своето достойнство.
От тази гледна точка Августин ражда и друга странна идея: че когато казваме, че Бог обича грешниците, това не означава, че обича всички грешници. Това значи, че Бог обича онези грешници, които са предопределени за спасение. Останалите не ги обича. Така че Неговата любов е ограничена.
Адам и Ева са съгрешили и вината е преминала у целия човешки род. Затова всички хора са достойни за преизподнята. Така че, ако има някои предопределени за спасение, тях Той обича, защото така иска. Останалите не бива да се оплакват, защото биват наказвани за онова, което са заслужили, според заслугите си. Те нямат право да претендират за спасение, тъй като така или иначе са загубени. Заради простъпката на Адам и Ева.
Тези, които се спасяват, се спасяват не от собствени заслуги, а заради любовта на Бога – на избралия ги предварително. Затова те не бива да се превъзнасят, а е нужно да имат смирение. Така е създадено странното схващане, че Бог обича грешниците, които са предопределени за това. Не ги обича като грешници, а все едно че са съвършени. И затова Бог не обича грешниците.
След това Христос е умрял, за да се спасят хората. Той обаче не е умрял за всички хора, а само за някои. Има няколко места в Августиновите съчинения, където това се казва. Поради такива именно спорадични изказвания в неговото творчество франките са се подвели и са дали силен акцент в богословието си върху вярата в абсолютното предопределение”.

Ако някой вземе тези августиниански възгледи и ги сравни с учението на отците, за което говорихме по-горе, ще види съвсем ясно разликите. Бог обича и праведници, и грешници, но ще се спасят всички, които се лекуват – всички, които отговарят свободно на Божията любов; които сами придобиват безкористна любов. Това става със силата на Христос.

Ветхият и новият Адам

Грехопадението на Адам предизвиква разболяване на цялата човешка природа. Въплъщението на Сина и Слово Божие, на новия Адам, излекува човешката природа. Това е основата на учението на Църквата като цяло. Това е основата на учението ѝ за грехопадението на човека и за неговото лечение.
В нас е болестта на ветхия, стария Адам – отпадане от Светлината на славата на Бога и помрачаване на ума. Трябва обаче да чувстваме живота на новия Адам като възвръщане към перспективата на просветлението и обòжението.

„Не може някой да стане християнин, казваме православните, ако не разруши у себе си древния Адам. Трябва да е нов Адам, за да може да стане правилен човек. Казват го отците. Но как става нов Адам? Как бива победен древният Адам? У древния Адам е помрачен умът и затова е станал това, което е бил някога след грехопадението.
Не знам дали изразът древен човек не е вариант на ветхия Адам у отците и Новия Завет, но със сигурност древен човек не значи нов човек, а значи онзи, който не е станал християнин. Следователно доколкото е древен човек, това значи, че не е християнин. Етимологията в езика ни има определено богословско значение. В народния гръцки още от средновековието ветхочовек (παληάνθρωπος) със сигурност кореспондира с новозаветния израз древен, ветх човек, защото преди всичко означава нехристиянин, т. е. стария Адам”.

Първоначалният живот на Адам е живот в просветление и обòжение. С греха човек загубва подобието си на Бога (τὸ καθ’ὁμοίωσιν) и помрачава образа Божи у себе си (τὸ κατ’εἰκόνα). Така и отпаднал от божествения живот. Сега се изисква да премине през очистване (κάθαρσις) на сърцето; да достигне до просветление на ума и да живее обòжението. Това го виждаме в живота на светците, но е най-добре различимо в делата на мъчениците – свидетелите на вярата.

„Мъчениците са онези, които са достигнали до молитва на ума, имат незабравим спомен за Бога, умът им функционира, т. е. сърцето им е достигнало до очищение, обладават кратката молитва – непрестанното спомняне за Бога, така че, когато крачат към своето мъченичество, те преминават през мъченията и молитвата ги запазва от отречението и отказването от Христос.
Как устояват на мъченичеството? Когато човек е в това духовно състояние, той вече е единствено под влиянието на молитвата. Тя управлява цялото му същество и то не се покорява ни на мъчения, нито на увещания. Не е човешко постижение да станеш мъченик. Да минеш през мъчения и да удържиш, значи че в теб е Божията благодат и тя го постига. Ето защо в древната Църква онези, които са се отричали от Христос по време на гонения, са отлъчвани от Църквата и са причастявани едва на смъртно ложе”.
Това движение от очистване на сърцето към просветление на ума и обòжение е цел на въплъщението на Сина и Слово Божие. На това, както ще видим в следващите глави, е посветено и делото на Църквата.
Заключението от настоящата глава е, че св. отци опитно познават падението на Адам, изживели са Адамовия плач, тъй като предварително са познали причастността в Божията слава, в нетварната Светлина в ипостаста на Словото, лично. От тази рамка отците тълкуват всичко, свързано с живота на човека преди и след грехопадението.

Превод: Светослав Риболов

/край/

Из "Емпирична догматика на православната съборна църква. Според устните поучения на отец Йоан Романидис", 2013 г.

Още по темата
Още от Нашата вяра

Христовото възкресение – обновяване на света

28.04.2019 г. | протойерей Георги Флоровски | Нашата вяра

В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия...

За предателството на Иуда

24.04.2019 г. | Свети Йоан Златоуст | Нашата вяра

Защо Христос не изменил Иуда? Защо не го направил благоразумен и добър? ...никой не може да бъде добър по принуда, а по свободна воля и решение... когато блудницата се разкаяла и спечелила за себе си благоволението на Владиката, ученикът предал Учителя...

За душата. Слово в Третата неделя на Великия пост

30.03.2019 г. | светител Илия Минятий | Нашата вяра

Светът и душата - ето два предмета, които човеците не могат да познаят, понеже човешкото съждение е лъжовно. Целият техен ум е сякаш съсредоточен в зрението - човеците ценят това, което виждат, а което не виждат, него и не ценят. Виждат те света и го ценят повече, отколкото би следвало...

Какво се случва в центъра