Творение и падение на човека, 2 част

/Продължение от първа част/

2. Праотеческият грях

Има много начини да разберем в какво се състои от православна гледна точка праотеческият грях. По-долу ще се подчертае същността на този грях. Оформили са се много възгледи във връзка с тази тема, в която е явно различието между православното изповедание и останалите изповедания.

Същността на праотеческия грях е по-дълбока отколкото обикновено се допуска. По принцип от опита си отците учат, че човек притежава два вида памет. Първо, това е паметта на клетките на тялото, която подпомага тяхното правилно функциониране, и второ е паметта на сърцето, в която се записва името на Бога и в която се извършва непрестанната молитва на ума.

„Днес учените знаят, че в човека са налични два вида памет. Клетъчна, която се нарича ДНК – нещо като електронно запаметена музика, която свири, възпроизвежда възобновяването (подмяната) на човешките клетки с програмирани клетъчни развития. И доколкото има памет, клетките знаят какво да правят, т. е. знаят как да се делят и размножават, действайки подобно на компютър, вършещ програмираните действия по тяхното копиране.

Тук обаче е странното: в това, че се дели неделимото, т. е. клетката се разделя неделимо в отделните клетки. Това е странно нещо, защото прилича на тайнството на явяването на Бога в света, описвано от отците на Църквата по следния начин – че Бог се разделя неделимо в отделните неща.

Нещо такова правят и клетките. Една клетка се множи без да губи идентичност, защото всеки път, когато се размножава, остава цяла и всичките са родители, и всички са едни и същи, и т. н. В тези клетки има ДНК, която програмира цялото това развитие и размножаване на клетките. То не би могло да стане от клетката, ако не беше памет. Има система на запаметяване вътре в нея, която подсигурява правилното развитие на всички биологични същества в света, на всички животни.

Освен тази памет, съдържаща се в клетките, имаме и памет на мозъка. Паметта, налична в сивата същност, притежавана от животинския свят и от човека. Всъщност и светът на растенията има памет.

Сега, освен тези памети, които съвременната наука познава, има и непрестанно помнене на Бога, имащо седалище в сърцето на човека, но то е система за помнене, която е престанала да функционира поради грехопадението на човека. Когато отците говорят за падение (πτώσις), имат пред вид точно изключването на тази запаметяваща система, съществувала у първозданните хора”.

„Същността на първоотеческия грях се намира в това, че Бог е създал човека с два центъра на личностността му. Единият е в нервната система. Оглавител на тази система е мозъкът, т. е. сивото вещество, свързано с цялата нервна система на човека и което направлява отношенията му с външния свят. След това, налице е и клетъчната система на човека, която, както биолозите твърдят, представлява цялостна система, обладаваща специална клетъчна памет, подобна на тази на компютрите”.

Освен този център на човешката личностност, съществува и друг център, който е в сърцето – духовното средоточие на човешката личностност. Човешкото грехопадение като че ли представлява по този начин именно изключване на духовната паметност, на системата за духовно запаметяване и възпроизвеждане на запаметеното. Това, разбира се, води след себе си и етични последствия, но е най-вече онтологичен проблем.

„Мнозина смятат днес грехопадението за етично падение. Въпреки това, когато св. Симеон Нови Богослов говори за падение, няма пред вид етично отпадане (изобщо не развива етична система). Симеон Нови Богослов е аскет. Той учи на аскетика, а не на етика, и размишлява аскетически, а не етично. Засягайки този проблем, има предвид, че хората са загубили молитвата на ума. Това именно има пред вид, а не нещо друго”.

Това изключване системата на паметта на сърцето у св. отци се нарича почерняне на образа Божи в човека, помрачение на ума, довеждане до несъзнателен ум.

„Навсякъде в патристичната книжнина темата за грехопадението е всъщност помрачението на ума на човека”. „Падналият човек е онзи, който има помрачен ум. Това се има предвид”.

Едновременно с това, този помрачен ум се характеризира като недействащ – спрял да действа по физиологичен начин такъв, какъвто е бил сътворен от Бога.

Както се отбеляза, св. отци изследваха историческото описание на грехопадението, съдържащо се в Св. Писание, но тълкуват тези събития от своя собствен опит, тъй като познават какво е просветлен ум.

„Просветлението на ума е вселяването на Светия Дух в сърцето на човека, така че човек става храм на Светия Дух и самият Божи Свети Дух действа в неговия ум и го просветлява”.

„Ние обаче как знаем, че Адамовият ум е бил помрачен? Просто знаем, че ние самите сега разполагаме с помрачен ум”.

Следователно опитът на помрачения и на просветелния ум е водил отците до тълкуване както на състоянието до грехопадението, така и на това след грехопадението на Адам. Това непременно трябва да се подчертае, за да схванем, че св. отци не говорят само философски или в рамките на някаква мисловна система, а преди всичко опитно, от опита си в светостта.

След това изяснение трябва да се открие в какво се състои нефункционирането и помрачеността на ума, т. е. трябва да се изследва какво е недействащ ум.

Умът на човека, в състоянието в което е сътворен от Бога, трябваше да се движи към Самия Бог, да се отличава с т. нар. свръхприродно движение. Но с грехопадението той загуби това движение и се движи против природата и въпреки природата (във вида ѝ при сътворението). С други думи, енергията на ума е непълноценна и това се изразява в себелюбието на човека, в обръщането към телесата, в превръщането на безкористната любов в користна.

„В състоянието на падналост е наличен умът, но този ум не работи; той обладава недоразвита енергия и трябва тази енергия да се задейства, т. е. умът да се задейства”.

Неработещ се нарича умът, когато не работи правилно. „У нас, когато умът спре да работи както трябва, това се нарича падение, грехопадение (πτώσις)”.

Нефизиологичното функциониране на ума означава, че не приема светлината на Бога, така че изпада в помрачение и затова говорим за помрачаване на ума като характерен белег на грехопадението. Помрачен ум означава, че умната енергия на човешкото сърце не действа правилно. И това именно е грехът. „Грехът е помрачаване на ума, мрак вътре в сърцето на човека”. Всички отци говорят за помрачаване на ума.

„Прочетете който и да е от отците! Всичките споменават, че първозданните хора след грехопадението и техните наследници имат помрачен ум. Именно умът им е бил помрачен. Казваме го и в Акатистнтия химн на Богородица. Въобще, помраченият ум е диагноза. Бил е помрачен и лечението е неговото просветление”.

Обòжваните отци тълкуват греха като болест.

„В Августиновото предание обаче грехът се появява като въпрос на етика, докато при отците на Църквата има форма на болест и преодоляването на греха има форма на лечение. Така че когато налице е болест, имаме съответно и лечение. Грехът е човешка болест, той не е просто безредие у човека: че не се е покорил на Бога, подобно на слуга. Грехът не е просто действие и престъпване на Божиите заповеди, като престъпването на светските закони. Има държавни закони, един престъпник ги е нарушил и го чака наказание от закона. Августин Ипонски схваща греха по този начин, т. е. че Бог е дал заповеди, човек е престъпил заповедта на Бога и съответно – наказан е”.

Отците знаят, че с грехопадението човекът се е разболял, тъй като помрачението на ума е болест. Затова те говорят за диагноза и лечение.

„Диагнозата е, че човек страда от тази болест, наречена грях, т. е. помрачение. Колко пъти откриваме това определение у отците – помрачение на ума! Съчиненията на който и отец да отгърнем, откриваме да говори за това като за помрачение на ума.

Следователно помрачението на ума е диагноза. А лечението какво е? Лечението е просвещението (φωτισμός) на ума. Има помрачение и просвещение. Мрак и светлина. Помрачение и просвещение. В това се състои въпросът за греха”.

Тъй като Бог е светлина и лишеността от светлина създава мрак, затова когато умът не се огрява от Светлината, от Бога, той се помрачава, пребивава в мрак”.

„Какво обаче е диагноза? Това е именно дето сърцето на човека се е почернило. Става дума за онова, което наричаме ум в по-късния език на отците, т. е. самото сърце се е почернило. Поради грехопадението то е загубило паметта за Бога и трябва да си възвърне това помнене на Бога”.

Има аналогия между ума и лещата на телескопа. Когато тази леща има проблем, светлината не може да премине през нея и не можем да видим през телескопа дадения обект. Същото е и когато човешкият ум се помрачи, човек не може да види Бога.

„Нетварните очи, които има, т. е. нетварната благодат, която обитава в човека, вътре в ума му, в сърцето му, тази нетварна благодат е помрачена от издраскванията на лещата, наречена ум. И тъй като лещата в този телескоп не е изгладена, светлината не свети през нея, замърсяванията не оставят светлината да премине, за да може някой да използва телескопа и да гледа звездите с него.

По подобен начин и лещата, наречена човешки ум или сърце, е била зачернена и затова човек не вижда през нея Царството Божие, което е в него самия, т. е. нетварната Божия благодат, обитаваща в него. По тази причина отците наричат греха и ослепение. Човек е сляп, създаден е, за да гледа Бога, но не го вижда. Следователно, от тази гледна точка, човек е сляп и не вижда Светлината на Бога”.

Когато говорим за помрачение на ума, нямаме пред вид мъглява логика. Предната глава направи различие между ум (νοῦς) и разум (λόγος). С грехопадението на Адам не страда толкова логиката, базираща се на разума, колкото умът.

„Умът се намирал в боговидение (ἐν θεοπτίᾳ) и в последствие е помрачен. Той не е само логика на човека. Няма податки, че логиката на човека е била помрачена. Всеки, който има идея за съвременната наука, знае, че човешкият мозък работи отлично”.

„Човек, макар да може да е много разумен в логиката си, поради грехопадението на първозданните хора не изглежда да е пострадал нещо, защото когато отците казват, че е бил помрачен умът му, нямат пред вид логиката. Ако отъждествим ума с логиката, ще достигнем до извода, че ако човешкият ум е помрачен преди три милиона години, когато човекът е разполагал с малка глава от 400 см³, сега вече има 1400 см³, така че сега е много по-просветлен от времето на грехопадението.

Когато отците казват, че умът на първозданните хора е помрачен, нямат предвид разума, а друго действие на душата, което има своето средоточие в сърцето”.

„Може някой да е много добър в положителните науки, но от богословска гледна точка да е неграмотен, защото умът му е помрачен. Логиката му е просветлена, но от положителните науки, а не от Бога. Така че поради грехопадението не е пострадала логиката на човека. Онова, което страда и е повредено е умът му – той е бил помрачен”.

Отците познават помрачението на ума от своя мистичен, но и от пастирски опит – когато ръководят духовно своите чада. Следователно, от тази гледна точка, човеците се разделят на такива, които имат помрачен ум, и други, които имат просветлен ум.

Заедно с помрачението на ума праотеческият грях е и смесване на ум с логика, и подчинението му на страстите и на околната среда. Умът до грехопадението се движи в порив към Бога, свободен от действието на логиката, на страстите и на околната среда. Когато обаче той остава недействащ, неподвижен, той се отъждествява с логиката, страстите и околната среда. Това именно бихме могли да определим като грехопадение.

„След него умът е помрачен. Защо? Защото е пълен с помисли (λογισμοί). Кога става това – да бъде помрачен умът от помисли? Става, когато помислите на мисълта слизат в сърцето и станат помисли на ума. С други думи, съществуват помисли в ума, които не бива да са там, защото принадлежат на логиката-мисълта. Умът трябва да е съвършено недостъпен за помисли, така че да може у човека да влезе Светият Дух, за да обитава и остане в него”.

„От патристична гледна точка грехопадението е отъждествяване на енергиите на ума с тези на логиката. Когато умът се помрачи, в своето действие той се отъждествява с логиката и страстите”.

Когато енергията на ума „не функционира правилно, тогава той се лута тук и там, обърква се с логиката. Тази енергия отците наричат енергия на ума, т. е. това е умът на човека, а не разумът му”.

Умът в това състояние „не работи, а е станал пленник на помислите, на логиката, и не функционира правилно”.

Следователно праотеческият грях представлява нефункциониране на ума, негов ступор, помрачение и отъждествяване с логиката, страстите и околната среда.

Из "Емпирична догматика на православната съборна църква. Според устните поучения на отец Йоан Романидис", 2013 г.

превод: Светослав Риболов

/следва/