Първата литургия на български език във Варна

На 14 февруари 1865 г. в храм "Св. Архангел Михаил" във Варна е отслужена първата литургия на славянски език от отец Константин Дъновски. 

Отец Константин Дъновски – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)

Многопластова и значима личност е иконом Константин Дъновски. Роден е на 20.08.1830 г. в село Устово, в сърцето на Родопите, в скромно и трудолюбиво семейство. Сам той разказва, че в ранното му детство най-мощно влияние върху него оказват майка му и един светогорски монах, който се бил установил в родното му село. Бог в Своя дивен Промисъл още в тази крехка възраст, която е толкова  важна за оформянето на личността, е закърмил малкия Константин с най-простите истини на чистата Православна вяра. Именно в килийното училище, основано от монаха, той почерпил от изворите на светоотеческия опит и се запознал с духа на чистото учение. Точно тук поради впечатлителния му и емоционален характер се оформила и хуманната насока на неговата интелигентна и отзивчива душа.

Натрупвайки знания и опитност, твърде млад - още юноша той се отдал на учителското призвание в родното и съседното село. Но не след дълго през 1847 г. Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар. Идването в града  било от огромно значение за неговото развитие.

През 40-те и 50-те години на XIX в. град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент. Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира.

Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин. Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото. Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа. Така през 1847 г. той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище. По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева. С пълната си всеотдайност и плам, младият учител спечелил бързо уважението на своите нови съселяни и не след дълго те се съгласили да построят здание за църква и училище в селото. Така то бързо се превърнало в център на българското самосъзнание и достойнство в цялата област и родителите правили много, за да доведат децата си за обучение.

Търсещият дух на Дъновски го тласкал напред - към нови предизвикателства, но този път в духовната сфера. През 1854 г. той посетил Света Гора и това дало мощен тласък за служение на Светото Православие. Докосването до светините, за които бил чувал от най-ранните си години и от разказите на свои приятели, допълнително обогатили неговия духовен свят.

Той все по-трайно се замислял за духовните измерения на битието, смисъла на страданията и живота. Три години след поклонението в Света гора бил ръкоположен за втори свещеник в село Хадърджа от Варненския митрополит Порфирий. На новото поприще, обогатен с учителския опит отпреди, и изпълнен с апостолски плам, той започнал да дава плодове още по-красиви и зрели от предходните. Те били забелязани и оценени по достойнство и не след дълго бил преместен за свещеник в храма "Успение Богородично" в град Варна. В тази нова обстановка дал най-доброто от себе си и доизградил образа си на истински свещеник - възрожденец.

По това време българите в градовете на империята заемали все по-активни позиции в управлението на местно ниво. Те изживявали своето национално Възраждание - период на кипеж, вдъхновение и търсене на своята идентичност. Младият отец Дъновски намерил града доста по-различен от това, което видял преди 10 години. Елинистичното влияние, както и преди било много силно, но не така мощно и завладяващо, както в преди. Все повече българи се заселвали в града и се включвали във всички сфери на обществения живот. Българската реч се чувала все по-често не само в крайните махали, но и в централната част на града. Търговският обмен и културните потребности на населението нарастнали и тази нова и разнолика българска община имала нужда от лидер. Това ново предизвикателство, изисквало още по-голяма настойчивост и вътрешна концентрация.

В тази среда младият свещеник трябвало да прояви не само качества на пастир и организатор, но и на ловък дипломат. Той трябвало успешно да балансира в отношенията между сънародниците си - талантливи, амбициозни и упорити, но винаги противоречиви и самообвиняващи се, гърците - приели дълбоко идеята за своята изключителност и превъзходство над всички в държавата, и руснаците - водени от стратегията на своите имперски интереси за бъдещето на  православните народи в Турция. Едновременно с това бил длъжен в рамките на своето послушание като млад духовник да бъде в чисти и прозрачни отношения с владиката Порфирий, който бил прекрасен епископ и ръководител, но по убеждение и дух истински грък. Очевидно неговата личност е била достатъчно многопластова и богата, за да бъде баща на всички вярващи в поверената му епархия.

Отец Константин, като използвал това, в последващите си действия за утвърждането на тезата за българската идинтичност, бил както настойчив и храбър, така предпазлив и дискретен. Пример е една от първите му стъпки - постепенно започнал да произнася някои от ектениите на Светата Литургия и дори прочитал Евангелските текстове на славянски език. Това породило изключително национално въодушевление сред българите - все по-будни и активни. От друга страна имало и ответна реакция на гърците. В своята ревност и взискателност те изискали от владиката Порфирий както преустановяването на тази практика, така и персонално наказание за храбрия духовник. Отец Константин бил преместен от мястото, където служил, в митрополитската църква в града, под неговото пряко наблюдение.

Когато видял, че този път е затворен, отец Константин сменил насоката на дейността си - спечелил благоволението на вицеконсула на Русия в града Александър Рачински. Неговото топло отношение към българите и лично обаяние му създали висок авторитет в града и областта. След няколко срещи се взело решение да бъде създаден български кръжок, в който участвал и консулът Рачински. След дълги настоявания и молби до владиката новите ратници на национолната кауза успели да спечелят благоволението на епископ Порфирий. Той позволил в съботен ден да бъде отслужвана Света Литургия на славянски език в храма "Свети Георги" в града, а малко след това бил преотстъпен манастирът „Св. Димитрий" /при двореца Евксиноград/ за славянска служба на празници. Отец Константин получил послушание да служи там.

Успехите на българите във Варненско идвали един след друг, плод на няколко фактора, но най-важният от тях е всеотдайната дейност на младия духовник, който се превърнал "във всичко за всички". В негово лице те виждали своя баща, застъпник и истински водач. Събитията от Великден 1860 г. /обявяването на независима българска църква и отделянето от Патриаршията/ дали нов тласък на всички стремежи на варненските българи към самостоятелност. На 21 май 1861 г. в околностите на село Николаевка било взето решение за отделянето им от Патриаршията и обособяване на самостоятелна община, присъединена към Българската църква. Заедно с това била сформирана и първата българска училищна община и построена постройка към нея, която през 1862 г. била тържествено осветена.

След смъртта на владика Порфирий през 1864 г., отец Константин се отделил изцяло от връзките си с гръцката митрополия в град Варна и храбро издигнал знамето на отделна българска църква. С още по-голям плам, вдъхновение и пастирска загриженост той се хвърлил в предните редици на борбата. Активно и без всякаква предпазливост представял българските искания пред представителите на турската власт в града. Благодорение на своя авторитет и добрата си репутация спечелил тяхното разположение. Българите поискали долния етаж на  училищното здание в града да бъде превърнато в храм и там да се провеждат служби на славянски език. Така на 14 февруари 1865 г. в храма "Св. Архангел Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски.

В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества. Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква.

Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани. Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех.

Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г. в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община. Той единодушно бил избран за "църковен глава". Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. Били установени отлични взаимоотношения с Мидхат паша в гр. Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града. Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове. От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг.

Отец Константин сам и доброволно се оттеглил от председателството през септември 1868 г. в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет. Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси. Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния събор в Цариград през 1870 г. с цел учредяване на Българската екзархия. Веднага след радостта от победата за българите дошло горчиво разочарование, след като разбрали, че градът и околните села са извън очертаните териториални граници. Те започнали енергични действия - подписки, петиции, писма до Цариград за промяна на статуквото и така предизвикали действия на върха - Варненската и Преславската епархия били обединени и бил изпратен нов митрополит епископ Симеон. Същият пристигнал в града и на 4 декември 1872 г. отслужил първата тържествена литургия в храма "Св. Архангел Михаил" в съслужение със свещеник Константин Дъновски. Той от самото начало бил верен и сигурен помощник на новия владика в прокарването на неговите идеи и въжделения в епархията.

Когато избухнала Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. отец Константин се включил активно на страната на руснаците. Още от 1876 г. той бил започнал да служи към руския параклис при консулството. Тесните му връзки с тях, както и изключителната му активност по време на цялата кампания, му навлекли тежки неприятности от страна на турската власт и гърците. В началото на войната бил хвърлен в затвора, като опасен за властта човек и пролежал в много тежки условия седем месеца.

След Освобожданието на град Варна на 27 юли 1878 г. отец Константин се установил трайно в храма "Св. Архангел Михаил". Отдал се в пълнота на най-важното за един духовник -пастирското служение. Неуморно наставлявал, изповядвал, проповядвал Словото Божие сред своите пасоми. Богатата му душевност, ерудиция и горчив жизнен опит му давали възможност да преценява склонностите на всяка душа и да я насочва по пътя към спасението. Плодовете на духа си той предал на новото поколение в една нова среда - освободеното си отечество. През 1898 г. бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при храма. Православните християни от града продължавали да го посещават и да черпят от него наставления и отечески съвети за живота.

Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция, която той оказал на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст той приел почетната длъжност и раздал парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи по време на Балканската война.

По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква в град Варна Св. Синод го отличил с офикията "иконом", а правителството - с "Орден за гражданска заслуга" с Офицерски кръст, Общинският съвет на гр. Варна излиза с решение да кръсти улица приживе на негово име. По Божия воля и духовната и светската власт оказали признание на цялостната дейност на човека-участник във всички фази на процеса на Българското Възраждане във Варненския край.

Отец Константин Дъновски починал през ноември 1918 г. и бил погребан в непосредствена близост до олтарната стена на храма "Св. Архангел Михаил".

Всички таланти, дадени му от Всевишния той умножил и преумножил,  като добър пастир и истински християнин! Превърнал живота си в непрестанно служение на Бог и народа си! За него в истинския смисъл на думата се отнасят словата на св. ап. Павел: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Прочие, очаква ме венецът на правдата,  който Бог е определил за онези, които го обичат!" (2 Тим 4:7-9).   

източник: http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=58, 23 март 2010 г.

Още по темата: https://bg-patriarshia.bg/news.php?id=54710