Как да живеем

Проповед на иконом Василий Шаган в третата неделя след Петдесетница. 17 юни 2018, храм „Св. Архангел Михаил”, Варна.

Днешното Евангелие, братя и сестри, е много показателно относно това, как трябва да живеят вярващите в Господа. То започва по един много особен начин, може би неясен за мнозина от нас:

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? (Мат. 6:22-23).

Нататък Христос казва, че не може да служим на Бога и на мамона едновременно и трябва целия си живот да посветим на Господа. И не бива да мислим какво да ядем, какво да пием и какво да облечем, защото както Бог се грижи за целия свят около нас, в това число и за растенията, така, а и още повече, ще се погрижи за самите нас.

Странно! Защото ние като че ли живеем по коренно обратен начин на това, което Христос ни учи днес в откъса от Евангелието... Може би не трябва да се разбира буквално всичко това? А може би наистина на 100% трябва да го приемем? Но буквално би приел само този човек, който е чул и първите думи – за окото, което е светило на тялото и трябва да е светло, за да бъде и тялото светло. Защото тези думи означават, че човек, който е повярвал в Господа, трябва да е наясно със своя жизнен избор, да е наясно, че живее в името на Господа, и съответно животът му да бъде при Господа и пред Господа, Твореца на небето и земята, Който е светлината на света. Всичко останало трябва да е на второ място, както чухме, освен царството Божие и Неговата правда. Да се откъснем от този свят, без да обвързваме сърцето си и ума си с грижите за това, как да живеем…

Ние обаче се страхуваме категорично да застанем пред Бога и да кажем: Господи, аз съм твой и ще живея в Твое име, и целия си живот ще посветя на Тебе. Разкъсвани между земята и небето, ние сме се оплели и много често се чувстваме объркани и не знаем как да живеем. И подходът ни е объркан. И вярата ни е объркана. И страховете ни са объркани. И се случва така, че в своята обърканост, ние нямаме никаква радост от това, че сме вярващи и че сме в Църквата, и че всяка неделя сме на Литургия. Няма радост в нас… И трябва да си зададем въпроса: Какъв е смисълът на моя, конкретно, живот и какво означава да  живея? И защо в живота, който аз живея и изпитвам притеснения, страхове, и изпадам в паника, аз не винаги изпитвам радост? И живот ли е това, което аз живея? И ако това не е живот, щом няма радост в него, има ли живот? И ако има живот, къде е той? И ако е в Господа, какво означава, животът в Бога? Лесно е да се казват силни думи, но когато се сблъскаме със своята вяра в Бога, си даваме сметка, че тя не е достатъчна да ни зарадва категорично. Защото и вярата ни е оскъдна, и винаги се страхуваме да отдадем целия си живот на Бога. И затова нямаме радост. Но в същото време имаме копнеж за радост, и има нужда да я потърсим.

Бог не случайно казва: Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло. Тоест, ако вие се устремите към тази светлина, целият ви живот ще бъде светъл. Проблемът ни е обаче, че ние не виждаме в Бога светлината на света. Не виждаме или не сме успели още да видим в Него живота. Поради което Той казва категорично: не можете да служите на Бога и на мамона. Не може да полагате само за земното грижи, без да мислите за небесното. Не може да поставяте Бога и Неговата правда на второ място, както се случва. Нужно е да си признаем пред Него, че сме нещастни и нищи духом, поради това, че не отдаваме на Бога първенство в своя живот. Затова Той накрая казва: първом търсете царството на Бога – разбирайте като светлината на света – и Неговата правда – разбирайте тази правда, за която жадуваме и която не намираме тук, на земята. Понеже наравно с чувството на радост имаме и чувство за правда, и когато не я намираме, страдаме.

Но каква вяра трябва да има човек, за да живее по този начин! Представяте ли си колко трябва да се променим, за да живеем по начина, който ни казва Христос. А то е толкова просто на думи – търси царството Божие и всичко ще ти се придаде. Ще рече – размишлявате за Бога, укрепвайте своята вяра, надявайте се и се уповавайте на Него, засилете молитвата като памет за Бога, като благодарение на Бога, като покаяние пред Бога и като прошение към Бога – и тогава, като виждате в Него правдата, за която жадувате, всичко останало ще ви се придаде.

Тези думи щяха да са голи и слаби, ако ние нямахме за пример светиите, които са живели точно по този начин, а мнозина от тях и живота си са дали за Господа. Да, безумни са в нечии очи тези хора, но за нас и нашата вяра и да умреш за Господа, е Божия сила, както казва апостолът. Затова ние би трябвало да живеем по коренно различен начин от хората в света. И да, цялата философия на живота ни трябва да е различна от това, което е светът.

Сигурно всички сте усещали болката и страданието от толкова засиления егоизъм в този свят, който срещаме както в хората около себе си, както в цялото общество, така и в самите себе си. Нали се улавяме, че не ни се ще да отворим себе си, или не сме способни да го направим, дори когато искаме. Нямаме правилните реакции спрямо хората, които изискват състрадание, милосърдие, търпение, любов. И всичко това са плодовете на егоизма, който ние сме унаследили, поради това че сме изгубили най-съществения, истинския принцип на живота, с който Бог ни е сътворил. А Той ни е сътворил да живеем по един странен начин, странен в смисъл, че не е разбираем за мнозина от нас. Това е да живеем като едно цяло. Свързани чрез любовта един към друг… Но ние нямаме нагласите за това, и се затваряме в себе си, в своите къщички и къщурки, в своите семейства, като казваме: това е моята крепост. Следователно всичко останало е вражеско и трябва да сме много внимателни. А всъщност трябва да е наобратно – отворени за всички, с готовност да приемем другия и да покажем себе си на другия, и да бъдем едно – като Бога. Ние трудно можем да проумеем това единство, защото как да проумееш единството на Светата Троица. Но това, че е трудно, не означава, че нямаме такива способности да го направим. По-скоро нямаме нагласите, не сме се задействали, за да го разберем, да стъпим на този път на единението. И тъй като Христос напълно е осъзнавал тези наши човешки немощи, Той е установил Църквата, която да живее по този принцип на единството. Живот в общение. В него сме призвани да бъдем едно в името на Христос. Именно в нашето единство и единомислие Той може да застане сред нас. Но когато ние пренасяме и на Литургията егоистичния начин на мислене, идвайки тук със своите строго лични нагласи, тогава нарушаваме всичките й принципи на единение…

Всичко това, братя и сестри, което говорим сега, е не за да се почувстваме безпомощни в своето окаяно състояние, а да повярваме, че Бог, чието Евангелие днес слушахме, постоянно ни говори с надежда, че ние, които имаме уши, ще чуем и ще тръгнем полека към изправяне. Защото покаянието значи изправяне. И в него винаги участва Бог със Своята протегната ръка, със Своята Божия сила, със Своята любов към нас, със Своето слово. Той не стои отвисоко, а е тук, сред нас, именно за нашето изправяне. И до ден-днешен ние Го виждаме разпънат на кръста именно заради нашето изправяне. Тази философия на християнския живот не може да се изчерпи с нашата повърхностна християнска култура за спазването на традиции без чувство за волята на живия Бог. Казваме си всичко това с надежда, че всички ние, призвани от Бога в Божията църква, можем един друг да се подкрепяме и в Божията благодат да се изправим. Амин!