Да видим своята радост в дълбочина

Проповед на иконом Василий Шаган на Лазарова събота – 11 април 2020 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна.

Честит празник, братя и сестри,
В навечерието на утрешния ден, в който празнуваме Вход Господен в Йерусалим, ние отбелязваме Лазарова събота. Църквата припомня как Христос е възкресил четиридневния Лазар. След четири дена в гроба, дори започнал да мирише, но Христос го възкресява и, както казва Той, това всичко се е случило за слава Божия. Христос наистина дойде в света, да засвидетелства възкресението от мъртвите и победата над смъртта, за да може да станем и ние, повярвалите в Христос, участници в неговата Божествена вечност.

Тези празнични дни, днешният и утрешният, са краят на Великия пост. От понеделник ще започне Страстната седмица, а това е един особен период, който малко като че ли е извън Поста, защото акцентът не е толкова нашият пост, а страданията на Христос като път към Голгота. И този път към Голгота на Христос е път и живот на тези, които повярваха в Него. Нашият път, Братя и сестри, е път към Голгота, след която е възможно възкресението.

Христос не ни е обещал да имаме благополучен и комфортен живот тук, както ние се опитваме да си го уредим. Обратно, Той казва: както Мен гониха, и вас ще гонят. И ние, които повярвахме в Него, знаем и помним тези думи, но не ни се ще да ни постигне тази участ, която постигна Христос. Не ни се ще да бъдем гонени, дори се страхуваме от това. Естествено е човек да се страхува, когато е гонен, но нашето геройство е в упованието на възкръсналия Христос, Който показа Своята сила и слава именно когато вървеше абсолютно изнемощял, окървавен, с трънен венец, носейки кръста Си към Голгота. Това е силата на Бога, за която и Той ни казва, и за която ни припомня св. ап. Павел с думите: не бойте се, защото не ни даде дух на боязън, а дух на сила, дух на любов и дух на целомъдрие.

В този дух живеем ние, които вярваме в силата, на възкръсналия Христос. И трябва да помним много добре за това. Защото сами виждате – тази наша предпасхална радост е като че ли помрачена от всички тези събития, които сега ни се случват поради обявената епидемия. И аз мисля, че в тази ситуация трябва да направим всичко възможно, за да останем християни. Но в желанието да останем християни, не бива да изпадаме в геройстване. Защото този дух е доста неясен и непонятен за християнството. Този дух напомня синдрома на Иуда Искариот, както и на други ученици, които очакваха в Христос царя. Царят, който ще освободи своя избран народ и ще му върне изгубеното величие и слава. Но Христос не извика легион ангели, а се предаде на смърт и така вкара в смут всички.

Когато ние като християни се опитваме не по евангелски, а с гърдите напред да свидетелстваме за Христовата правда, нашето поведение наподобява този синдром. Затова може би най-правилното ще бъде да се сплотим като Църква, да слушаме своите наставници, които са ни учили на вярата, както чухме днес в апостолското Послание, да слушаме нашия архиерей, нашия Синод, и в това послушание да покажем, че сме готови да слушаме и Господа. Защото другите настроения – с различни предположения, теории и съмнения – всичко това е противно на Църквата и я разстройва. Нищо хубаво от това не може да се случи, само раздяла, разкол и абсолютна празност. И точно това ще бъде победата на антихриста – да се разделим в недоверие помежду си. Но какво следва след това? Мислим ли занапред?

Хубаво е да проявим мъдрост. Да, Бог ни е дал този дух на целомъдрие и можем да го проявим, преди да предприемем, каквото и да било. Да учиш другите, е голяма отговорност и не всеки може да я носи. А ние би трябвало да сме пример за всички в тази ситуация – на отговорност, на почтеност, на вяра, на любов и загриженост един за друг. Нека в това показваме геройство, в най-малкото да сме верни, за да ни даде Бог благодат и за големи дела. В тази сериозна ситуация нашето оръжие е упованието на Господа. В него да се смирим – тоест да намерим мир, а не да го изгубим.

Нека се научим да живеем в молитва и в упование на Господа и в навечерието на Пасха да видим своята радост в дълбочина, в дълбочина да я осъзнаем. Имаме уникалния шанс да минем като през огън през всичко това и да се очистим. Да излезем по-твърди във вярата, по-човечни, по-смирени, по-внимателни един към друг, по-търпеливи. Бог това иска от нас сега. Той не иска да спорим и да търсим своята правда, не иска даже да се борим за Неговата правда. Той иска милост – да се научим на милост, на благост, на човещина. И всичко останало да оставим в ръцете на Бога. Църквата не се изгубва, ако ние , нейните членове, за известно време сме в домовете си, а не в храма, тя страда, когато не сме единни и не живеем в евангелския дух.
Бог да пази вас и вашите домашни, Божието благословение да бъде с всички вас. Амин.