Лазарова събота: всички ще възкръснем

08.04.2023 г.
Джотто ди Бондоне - Възкресението на Лазар, фреска, фрагмент (източник: www.rg.ru)
Автор: Протойерей Александър Авдюгин

Наричат я Малката пасха, предвестницата на Възкресение Христово. И за нас това наистина е така. Защото ние знаем как завършва евангелската история. По друг начин обаче възприели в умовете и сърцата си съвременниците на Христос факта с възкресението на четиридневния мъртвец.

Възхищение и ужас, радост и страх, живот и смърт – тези противоположни чувства се смесили в онези минути, когато от погребалната пещера излязъл известният в цяла Юдея човек, наскоро погребан, оплакан и практически за всички вече навеки „останал в миналото”.

Това чудо прокарало своего рода разделителна линия между онези, които твърдели, че техният Учител наистина е Син Божий, и другите, за които Той бил само заплаха за духовната им власт. Събитие, което и днес не е загубило своята значимост. Нещо повече, всеки от нас, иска или не иска, е чувал за възкръсналия Христос и за възкресения Лазар или, ако е останал в неведение за тази християнска история, рано или късно непременно ще възкликне, застанал пред свой починал близък човек: „Събуди се! Стани!”.

Христос победи смъртта. С възкресяването на праведния Лазар Той предначерта Своето Възкресение и нашето бъдеще, но онази, която изобразяваме като грозна старица с коса, до ден днешен е обективна реалност. Именно затова възкресението на Лазар е не само апологетичен и исторически факт, така често използван като пример и доказателство, но и събитие, което коренно променя отношението ни към смъртта като такава.

Ликуването на йерусалимската тълпа по време на Входа Господен в Йерусалим, тоест на следващия ден след въздигането на Лазар от мъртвите, не е признание за Христа като Бог, а само радост за избавлението от страха пред смъртта, който, въпреки усилията ни да го прогоним, все пак остава в нас. Да, наистина, пред Христос разстилали палмови клонки и викали „Осанна!”, като на цар, но това нямаше да се случи, ако не бяха видели да излиза от погребалната пещера „приятелят Господен”. Логиката на ликуващите юдеи е проста и разбираема: „Ако Той победи смъртта, то какво друго и кой може да Му се противопостави?!”.

В началото на 90-те, когато правех първите си стъпки на свещеническото поприще, веднъж, доста късно вечерта, някой позвъни на вратата ми. Аз отворих и видях красива, богато облечена жена. Веднага ставаше ясно, че дамата е от ранга на високопоставените служители и че отделя много време за външния си вид. Всеки детайл на тоалета ѝ участваше в изграждането на цялостната картина на нейния облик. Всичко беше строго, солидно, поддържано, красиво и представително. В тъмния коридор не успях да видя добре лицето ѝ, едва по-късно, когато тя настойчиво и безапелационно ми връчи пакет с „подарък” и приседна на фотьойла, можах по-внимателно да я огледам…

Такава молба, каквато имаше в очите ѝ, аз до този момент не бях срещал. Това беше поглед, пълен не с отчаяние и неизбежност, а именно с молба за помощ.

Последва разказ за наскоро починалия ѝ син. Единствено, вече пораснало дете. Добър и внимателен син, следвал в института и радвал родителите си със своите успехи. И изведнъж (колко често това „изведнъж” става причина за огромна мъка в нашия живот) – неочаквана болест и смърт. Всички надежди, планове и мечти, всичко онова, на което сме градили настоящето и сме планирали утрешния ден, което ни е давало радост и щастие и е било за нас сякаш естествено – за един миг рухва.

Слушах тази жена и се страхувах, че тя всеки момент може да прекъсне своя разказ-плач и да ми зададе въпроса: „Какво да правя? Как да живея? За какво ме наказва Бог?”. Страхувах се, защото в нейния разказ нямаше нито дума за Христос, Когото аз изповядвам. Тя най-вероятно нищо не знаеше за молитвата, за бъдещото възкресение за всеки от нас. Бог, ако въобще съществуваше за нея, беше сигурно само някаква отвлечена същност, разработила нравствените правила, за чиято реализация е създадена Църквата.

В стремежа да предотвратя тези неизбежни въпроси, отговорите на които тя не би разбрала и, по всяка вероятност, не би приела, аз реших да я прекъсна, и сам зададох въпрос:

– Простете, но какво очаквате от мене, обикновения енорийски свещеник, с какво мога да Ви помогна?

Отговорът беше толкова неочаквано сложен, че по-добре беше да не бях я прекъсвал.

– Искам синът ми да се върне.

Докато събирах мислите си, или по-точно, докато търсех думи за изречението, за да отговоря все пак нещо, моята посетителка започна да привежда примери за възкръснали от мъртвите. И първият беше Лазар четиридневният.

Не помня, как съм успокоявал тази жена, какво съм ѝ говорил и съм я съветвал. Навярно съм приличал на Марта, която отговаря на Христос, преди брат ѝ да излезе от гроба: „зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден. (Йоан 11:24)

Но и какво можех да отговоря, когато от мен очакваха не утешение, а възкресение?

Минаха повече от десет години и Господ ми даде възможност отново да се срещна с тази жена. Тя сама ми се обади. Представи се. Накара ме да си спомня онази отдавнашна късна вечер, и ме помоли за няколко книги. Уговорихме се да се срещнем в събота в храма. Учудих се за какво ли ѝ трябват книги на Шмеман и на московската писателка Олеся Николаева. Някак си не можех да свържа нейния образ с тези автори, беше ми трудно да си представя какво в тези книжки с достатъчно сложно съдържание може да интересува моята посетителка от далечното минало.

В храма влезе красива, сдържана, с вкус и богато облечена жена.

Познах я. Тръгнах към нея да я посрещна. Тя приближи към аналоя в средата на храма, прекръсти се, както е прието, целуна иконата и чак тогава с усмивка се обърна към мен и, като сложи длан върху длан, каза:

– Благословете, отче.

Странно, но дори за мен, уверения в това, че вярата променя човека, че за Бога всичко е възможно, това преображение ми се стори като невъзможно чудо.

Ние дълго разговаряхме и, преди да си тръгне, аз не се сдържах и я попитах какво ѝ е дало сили да превъзмогне мъката си и да достигне до вярата?

– Знаете ли, отче, аз тогава ходих при много хора с молба да възкресят сина ми, къде само не съм била… А после прочетох цялото Евангелие, до края, и ми стана ясно, че ние всички ще възкръснем и нашата среща непременно ще се състои. Нали Христос е победил смъртта… И това ме успокои.

Ето такова жизнено богословие, където чудото с възкресението на Лазар води до абсолютна увереност, че Христос властва над живота и смъртта,  ни е нужно. Не само на жителите на Витания в онези далечни времена, но и на нас, живеещите тук и сега.

Източник: foma.ru 2017 г.

Превод от руски: Румяна Рашкова

Още по темата: „Слово на Лазарова събота” – Св. Лука (Войно-Ясенецки), архиепископ Симферополски и Кримски

Още по темата
Още от Събития

Десет години от упокоението в Господа на отец Георги от Жегларци

12.02.2025 г. | Десислава Неделчева | Събития

Един достоен духовник, оставил дълбока следа в Църквата и в сърцата на хората. Бог да го прости! Вечна и блажена да бъде паметта му!

Програма на Седмицата на православната книга (4-10.11.2024 г.)

31.10.2024 г. | Архангел.бг | Събития

По време на форума ще бъдат представени книги на православни автори, публикувани през последните няколко години. Всяка вечер в храм „Св. прпмчк Прокопий Варненски“ от 17:00 ч., на 09 ноември - от 16:00 ч.

Седмица на православната книга - 2024

23.10.2024 г. | Архангел.бг | Събития

От 04 до 10 ноември 2024 г. в гр. Варна ще се проведе двадесет и второто издание на Седмица на православната книга. За първи път всички представяния на книги ще се проведат в храм „Св. прпмчк Прокопий Варненски“. Всяка вечер от 17:00 ч....

Какво се случва в центъра