Щастието е Пасха

Откъс от „Книга за щастието” (Никея, 2016) на протойерей Андрей Лоргус, психолог, ректор на Института за християнска психология в Москва.

Възкресението побеждава страха

Първата и най-главна страст, която е основно препятствие между човешката душа и щастието, това е страхът. Страхът е много разнообразен, и властта му над човешката душа е наистина сатанинска. Именно страхът е водещата страст сред всички останали страсти, царица на страстите! А в основата на всеки страх лежи страхът от смъртта, той отнема на човека възможността да бъде щастлив.

Каква е задачата на християнина, който се стреми да бъде щастлив и да направи щастливи другите? Да преодолее този страх. Не е възможно да го премахнем, защото страхът от смъртта е напълно обективен. В резултат на грехопадението ние сме изгубили своето безсмъртие, което Бог подари на нашите прародители Адам и Ева. Изгубили сме този дар и сме станали смъртни не само потенциално, но и, бих казал, съвсем актуално, т.е. всеки един ден ни приближава към смъртта.

Победата над този страх е Христовото възкресение. Възкръсналият Христос казва на човека: „Отсега нататък ти си безсмъртен. Аз разруших онова, което те угнетяваше до днес, – Аз победих смъртта. Сега можеш да бъдеш щастлив”. Вярата в спасението всъщност е вяра в личното безсмъртие и в личното блаженство след смъртта, т.е. онова, което ние наричаме щастие. Всичко останало е достижимо за човека в неговия живота, стига да е налице това главно качество на неговата вяра.

Означава ли това, че щастието се открива по този начин само на християнското сърце? И да, и не. От една страна, вярата в личното безсмъртие несъмнено помага на човека да преодолее страха от смъртта – друго средство за целта няма. Но и хората, които не вярват във възкръсналия Христос, все пак имат някакви палиативни представи за своето безсмъртие: намират продължение на своя живот в децата и правнуците, в творчеството, в човешките взаимоотношения, т.е. имат вярата, че ако оставят след себе си нещо добро, така ще продължат да живеят и занапред. В отдалечена, опростена перспектива това помага на хората да преодолеят страха и в някаква степен да бъдат щастливи, вършейки нещата, които, както те се надяват, ще ги надживеят.

От християнска гледна точка, разбира се, това не е решение на въпроса. Но бедата е там, че за съвременния вярващ човека вярата в догмата за Възкресението представлява сериозна трудност. Случва се да срещна християни, които на изповед заявяват, че не вярват в своето възкресение и в живота след смъртта. По техните думи, в християнството ги задържа „моралният кодекс”; те смятат, че не бива да се отказваме от нравствените норми, че трябва да се държим за тях като за правила, без които в живота и в отношенията с другите ще настъпи пълен хаос. Тези няколко души изповядаха своето неверие във Възкресението. А аз мисля, че има още много такива, които не си признават, но абсолютно не вярват в това, че техният живот не свършва със смъртта, че душата им е безсмъртна, че ще настъпи денят на телесното възкресение на всички мъртви. Струва ми се, че това е бедата на съвременното поколение християни, а за нехристияните няма какво да говорим.

И това неверие е достатъчно силен източник на депресия и съответно – липса на щастие. Спомням си редовете на Пушкин: „А щастието бе възможно и тъй близко!”* – да страхът от смъртта отнема тази възможност. Щастието се крие във вярата, че аз няма да умра, че аз и моите близки ще живеем вечно. Ликуващият пасхален тропар „Христос воскресе из мертвых” е точен израз на нашето емоционално свидетелство за нашето християнско щастие.

Защо не ме е страх

Ще кажа за себе си: мене не ме е страх. Не ме е страх, защото Бог победи света. И ако Бог е дал този победен от Него свят на хората, значи, светът не е опасен за нас. Ние няма да умрем, въпреки че можем изрядно да си отровим живота. Ние ще продължим да живеем! И затова, дори да е горчив животът ни в този отровен свят, мене не ме е страх! Не ме е страх да живея с Господа! Щастието е по-силно от страха! Така го чувствам аз. Чувствам го не в безметежност, а в непрестанна, ежедневна борба с помисли на страх (най-различни) и помисли на радост. И ако страховете се надигат от дълбините на безсъзнателното, то радостта трябва да я улавяме със сърцето в полет, в отскок. За да откъснем най-сладката, най-узрялата ябълка на дървото, трябва да подскочим, да се качим по-високо. Така и тук – за да си върнем радостта, трябва да се повдигнем с душата си малко по-високо, малко над себе си, да вдигнем очи нагоре, да видим небето. Небето!

Това, уви, не идва веднага: бяха ми нужни много усилия над себе си, духовни търсения, самопознание и покаяние, психотерапия, самодисциплина, за да дадат тези усилия резултат. „Търсете и ще намерите” (Лк. 11:9), – ни казва Сам Господ.

Вкаменено безчувствие

Усещането за щастие е свързано с разбирането за своето място в света. Не е възможно да се почувстваме щастливи без трезво и смирено да опознаем себе си, своята мярка и онова призвание, което Господ ни изпраща.

Но за съвременния човек се оказва много трудно да разбере себе си. Тонове лъскави списания, популярни брошури, безброй тренинги опитват, така да се каже, да се преборят е психологическата неграмотност, водени от девиза „Познай себе си!”. Това може и да помага на някого, но в повечето случаи хората свикват внимателно да се вглеждат в нюансите на своите желания, което често води до болезнено фокусиране върху себе си. А това така засмуква човека, че той после едва успява да се върне в действителността, да си отвори очите и да види ближния до себе си.

Духовната зрялост предполага не само да познаваме себе си, своите желания и чувства, но и своите особености, с които се отличаваме. Зрелостта е поглед навътре, към себе си. Трезв и светъл поглед: „...ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло” (Мат. 6: 22).

В предишните, докомпютърни времена беше прието да се водят дневници, при това го правеха най-различни хора. Например не само образовани госпожици, писатели или обществени личности си водеха ежедневни записки, но и много подвижници, сурови аскети също се подвизаваха на епистоларната нива. Днес личните записки се преместиха в интернет-дневниците. Но съгласете се, че далеч не всичко може да се сподели в публичното пространство. А на съвременния човек един дневник на чувствата би могъл да му бъде много полезен, защото проблемът, с който се сблъскват днес психолозите, е частичното, а понякога и пълното неумение на човека да изпитва някакви чувства. Случва се да отнеме година или година и половина терапевтична работа, за да помогнем на някого да възстанови нормалната си човешка способност да чувства. Например, налага се да раздаваме списък на чувствата, защото много хора не знаят, как да назоват своите чувства; особено трудно се оказва това за мъжете. Питаш: „Как се чувствате в момента?” – „Нормално”. Зад това безлично „нормално” понякога стои опит да се скрият собствените чувства, а понякога – емоционална пустиня. Човек не вижда, не усеща никакви чувства, той отвътре сякаш е покрит с броня. Това „вкаменено безчувствие” е болестта на съвременния човека: то блокира достъпа му до любовта, до усещането за собствената му ценността като личност. За каква радост, за какво щастие изобщо може да говорим, ако човекът отдавна си е забранил да чувства и презглава се е устремил към своята цел! Причините за подобно душевно състояние са преди всичко детските неврози, психологическите травми и насилието, и много трудно може да се преодолеят. В тази ситуация дневникът на чувствата би могъл да послужи като терапевтичен инструмент.

Щастието е Пасха

Ако под щастие разбираме пълнотата на живота, то тогава това е точно за нас, защото няма нищо по-възвишено от евангелските редове: „влез в радостта на господаря си” (Мат. 25:21). Същото се отнася и за съвременното богословие на митрополит Антоний Сурожки. То също е пропито с радостта от срещата с Живия Бог. Мисията на Православието днес е много е важна – не просто да каже, а да покаже на хората своя живот: „Това е нашата вяра – вяра на радост и живот”. Разбира се, наясно сме, че в живота има много трагедии и мъка; не са малко и грехът, и страстите, и ние имаме своя православна програма за борба с тях. Но имаме и друга програма –  утвърждаваща живота и щастието. Тя е особена, не такава, каквито има в света: не води към удоволствия и вседозволеност, а към осъзнаване на своята природа, на своите взаимоотношения с Бога и към личностно израстване. Неслучайно говорим за православие на живота. Защото, колкото и голяма да е мъката в живота, радостта все пак е повече.

Ние сме свикнали с думата „щастие”, използваме я често, на място и не на място. Но не е нужно да сме лингвисти, за да се замислим над произхода на тази дума: в нейната основа е коренът „част”. (В р.ез. счастье – бел. прев.) Щастието се оказва част от нещо по-голямо, по-обхватно. От какво? Мисля, че за християните е очевидно и те с радост откриват, че „счастие” и „причастие” са еднокоренни и много близки по смисъл думи. Вземайки участие в тайнството Евхаристия, приемайки причастие, ние ставаме част от Тялото Христово, съединяваме се с Него – и така влизаме в пълнотата на щастието.

Християнското щастие е Пасха! Възкресение Христово е победа на живота над смъртта, това е победа на любовта над враждата. Щастието на християнина е вярата му в безсмъртието, упованието на живота, на любовта.

Всички страдания на света са пронизани от светлината на щастието, защото Христос победи смъртта! То проблясва и през чернилката на предателството и цинизма, защото Господ е любов! Щастието никога не напуска човешкото сърце, защото Бог чрез Своята благодат присъства във всяко сърце. И даже тогава, когато последната надежда изтича със сълзите, една капка щастие тихо напомня на човека, че то е тук.

Щастието ще свети винаги, защото любовта побеждава унинието и страха, защото любовта е по-силна, защото любовта, както казва апостол Павел от собствен опит, „никога не отпада” (1Кор. 13:8).

Превод: Румяна Рашкова
Източник: Книга о счастье, Москва, Никея, 2016
Чуйте текста в аудио вариант, чете Антоний Шаган: