Ако изповядваме греховете си

„Ето, чедо, Христос невидимо стои и приема твоята изповед. Не се срамувай, не се бой и не скривай нищо от мене, но кажи всичко, с което си съгрешил, за да получиш прошка на греховете от нашия Господ Иисус Христос. Ето и Неговата икона е пред нас, аз съм само свидетел и ще засвидетелствам пред Него всичко, което ми кажеш. Ако скриеш нещо от мен, двоен грях имаш. Внимавай, защото си дошъл в лечебница – да не си отидеш неизцелен.” (Молитва преди изповед)

Не е достатъчно само да осъзнаваме греховете и да ги мразим. Трябва да ги изповядаме пред Бога и пред хората. Трябва да ги признаем пред небето и пред земята. Да ги открием пред цялото създание, за да ги изтръгнем от тайните предели на сърцето си. Изповедта е част от духовния живот. Всъщност тя е част от самия живот. Без нея човекът няма истинско битие и със сигурност няма истинско покаяние.

„Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас.” (1Йоан 1: 8-10)

Някои казват, че няма нужда да изповядват греховете си открито и явно. Те твърдят, че хората могат да се изповядват директно на Бога. Тази идея е напълно безсмислена. Изповедта пред Бога – тайно – въобще не е изповед. Това е просто признаване пред Бога, че ние знаем, че Той знае! Изповедта по определение е открита и явна. Ако не е такава, не е изповед.

Когато при проповедта на Йоан Кръстител хората се каели и се подготвяли за Христос, се казва: „всички се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си” (Марк 1: 5). Това не значи, че те казвали на Бога тайно в своите сърца това, което той вече знаел. Означава, че те откривали лошите дела, извършени от тях, така, че да ги чуят всички. И когато св. апостол Яков заповядва на християните: „Изповядвайте си един другиму греховете”(Яков 5: 16), той не ги съветва да осъзнават греховете в тайните предели на душите си. Той им налага да откриват своята злоба един пред друг, за да могат да се изцелят.

Ако изповедта по определение е открито и явно признаване на греховете, тогава защо православните християни се изповядват частно пред своите свещеници? Това не е защото свещениците имат някаква особена власт, която другите я нямат. Да се мисли така, е напълно погрешно, въпреки че много християни мислят така. Свещениците нямат лична власт да прощават греховете. Само Иисус Христос има такава власт. Но свещениците имат служението да са свидетели на изповедта и покаянието на народа Божий и официално да запечатват изповедта и покаянието с увереността в Божествената прошка чрез разрешителната молитва.

Причината днес хората да се изповядват пред своите свещеници тайно, е в немощта на християнското тяло като общност. Изповедта по-рано била явна. Тя се извършвала открито в присъствието на всички членове на Църквата. Всеки, който иска да се изповяда така, и сега може да го направи, но това би послужило на другите по-скоро като съблазън, отколкото като вдъхновение за молитвено състрадание и солидарно съдействие за изпълнението на Божиите заповеди. Когато изповедта се прави само пред свещеника, той трябва да осъзнава, че тя се изказва пред него, но все едно се случва пред всички, или казано по друг начин – пред него, пред Бога, пред хората и пред цялото творение в лицето на свещеника, като глава на Църковната общност и като светотайнствено присъствие на Самия Господ Иисус Христос в нея.

Великият пост е време за изповед. Всички християни трябва да се изповядат през този свят период. Този, който не направи това, трудно може да се нарече християнин и със сигурност не може да се нарече православен.

В своя духовен дневник отец Александър Елчанинов дава някои съвети за изповедта. Такива съвети могат да се намерят и в творенията на св. Йоан Кронщадски, както и в такива книги, като „Невидимата борба” и „Откровените разкази на един странник”. За християните е полезно да четат такива текстове, за да си помогнат в изповедта. Св. Теофан Затворник съветва тези, които се подготвят за изповед, да се опитат да вникнат в проповедта на планината (Мат. 5- 7 глава), в първото послание на св. Йоан Богослов, заедно с първото послание на св. ап. Павел до Коринтяните (13 глава) и 12 и 14 глава от посланието на същия апостол до Римляните. Тези и други части от Свещеното Писание се фокусират конкретно върху това, което се очаква от християните в техния ежедневен живот.

Отец Александър пише, че изповедта „извира от осъзнаването на святото, и означава умиране за греха и оживяване за светостта”. Тя започва с „изпитване на сърцето”, преминава в искрено „съкрушение на сърцето” и се изразява в „устно изповядване на греховете”, извършено „конкретно, без прикриване на гнусотата на греха с неясни изрази”. Изповедта завършва с решимостта, никога повече да не се греши, макар да осъзнаваме, че е невъзможно да не паднем, защото не сме Бог. Изповедта се запечатва с нашето по-нататъшно страдание, за да останем непоколебими в борбата против греха. Такава изповед е сърцето на нашите духовни подвизи особено по време на великопостната пролет.

Превод от македонски: Борислав Аврамов