Да се научим да благодарим

Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? (Лука 17:17) 

Днешното Евангелие има за цел да ни припомни жертвата на Христос за нас – това, което Той е направил, за да може ние да се върнем там, откъдето сме излезли. Отново да можем да престъпим райските двери и да се наречем синове и дъщери на Бога. Ала това нещо ние бихме могли да го направим и само с делата си на тази земя, когато имаме възможността да превърнем думите на Христос в наши действия. И не с думи, а с дела да засвидетелстваме любовта си, която имаме към Отца. Затова днешното Евангелие има за цел да ни научи да благодарим.

Ние, родителите, възпитаваме нашите деца в благодарене. Ние, родителите , много държим децата ни да благодарят за всичко, което даваме. Ние държим те да благодарят дори и на чужди хора, които им дават, каквото и да е. Много често съм бил свидетел, когато родителите казват: „Каква трябва да кажеш, моето момче (или момиче)?”, а съответно детето трябва да каже „Благодаря!” Но тези деца са на някаква невръстна възраст. Досега поне не съм срещал тийнейджър да благодари. Сякаш, като влязат в тази епоха, изведнъж забравят да благодарят. Сякаш изведнъж забравят, че този свят не им е даден. Не всички са задължени да им дават каквото и да било. Но това е плод на нашето възпитание, защото ние ги учим не с думите си, а с делата си. Когато едно дете е малко, лесно е да го излъжеш. Ала след известно време, то вижда, че ти не благодариш. Ти нямаш в сърцето си благодарност за нищо, сякаш всеки е длъжен нещо да ти дава, а ти само да вземаш и да вземаш, като че ли за това си призван. Да дойдеш на тази земя, за да грабиш, и всеки трябва да ти носи. Затова и нашите дечица не благодарят. Защото виждат делата на нашето лицемерие. Ала Христос казва нещо много интересно. Когато онзи човечец отива да Му благодари, Той му казва: „Спасен си!”

Десетима се изцериха. Бог се докосна до тяхното тяло само с думата си и всякакви болести и немощи ги напуснаха. Само затова, че тръгнаха да изпълняват Неговата воля. Като прокажени те нямаха право да стъпят на цивилизовано място и можеха да се доближават само до бунището, а иначе обитаваха пещерите и ако някой ги доближеше, викаха: „Нечист, нечист”. Но когато Христос мина край тях и чу: „Помилуй ни!”, в отговор на тяхната нужда отвърна: „Идете и покажете се на свещениците”. Тоест да отидат в града, при старозаветните свещеници, за да видят те славата на Бога – изчистените тела на прокажените. И те тръгват. Не си задават въпроси – да отидем, или да не отидем? Макар че може да ги убият, защото носят смъртността в тялото си. Но за тях смъртта е избавление от болката. И те тръгват за града. И биват очистени. В момента, в който тръгват да изпълняват волята Божия, биват очистени. Оздравяват и радостни тръгват да се приберат по домовете си, при жените си и роднините си. Ала само един реши да не бърза. Реши радостта да не опорочи разума му, а да отиде да благодари. И там, при Христа, става ясно, че не е евреин, а самарянин. Някой различен, с друга вяра. Който според тогавашните разбирания е бил по-нисша класа от юдеите. И тогава разбираме, че в болестта и страданията няма различия. В отчуждението от обществото няма юдеи и няма самаряни, прокажените са били едно, няма значение как се казваш и откъде си. Болестта, немощта някак си ни обединява.

И този самарянин се връща при Бога. И не си мислете, че пътят му е бил асфалтиран или павиран с камъни, или пък, че той е бил с обуща. Не, бил е с тръни и остри камъни, които пробождали краката му – нетърпението да види близките си и отново да бъде с тях, радостта да сподели, че е изцелен. Ала той върви към Христос. Отива, за да му каже само едно: „Благодаря, Ти! Благодаря Ти за това, което направи за мене!” И изведнъж виждаме тъгата на Христос. Неговата болка – „Защо дойде сам? Нали десет получиха, къде са другите девет? Нали за всички слънцето грее поравно и на всекиго давам това, от което той се нуждае? Защо не благодарят?”

Христос не очаква от нас благодарности. Не очаква и от тях благодарност. Надявал се е. Надявал се е хората да осъзнаят какво прави Той за тях. Надявал се е хората да видят Неговите действия в техния живот. Да ги осъзнаят. Да разберат, че Бог не е някакъв си далечен, а Бог Оня, ближния до тях. Бог е Оня, от Когото се нуждаем. И когато ти имащ нужда, Той е там и ти помага… Да видиш стъпките на Бога в пясъка до себе си…

Но ние си казваме: „Как Бог ни помага на нас? Как, какво е направил в моя живот, че да Му благодаря?” На такъв човек, който не зае, че трябва да благодари, бих му казал, че всъщност това, че сутрин се събуждаме, ние го приемаме за даденост, но то не е нормално. Затова утринните молитви започват с благодарене, че ни е вдигнал от смъртния ни одър. Не е нормално да излезем от къщи и да стигнем на работа живи сред толкова коли по улиците, после и да се приберем. Не е нормално, въпреки твоите недостатъци, жена ти да те обича толкова години. Не е нормално ти да обичаш тази жена толкова години. Не е нормално децата ти да продължават да те уважават.

Всичко това, което ние приемаме за даденост, всъщност ни е дар. Дар от Бога. Всеки ден. Всеки час. Всяка секунда. За този дар ние можем да Му благодарим. Да Му кажем: „Благодаря Ти!” И сутрин, и вечер. За този дар ние можем да благодарим и като раздадем част от нещата, които Той ни дарува всеки ден – любов, търпение, послушание. Както чухме и днес в края на откъса от „Апостола”, че трябва да се търпим един другиго. Ето това е и нашето благодарение. Да се търпим един другиго. Не заради това, че аз съм силен, а заради това, че Този, Който ми дава силата, ми дава и живота. Дава ми и диханието. Дава ми и възможността да Му кажа: „Благодаря ти, Господи, за това, че търпиш моите немощи!”

Проповед на протойерей Михаил Манев в Неделята на 10-те прокажени, 15.01.17, храм „Св. Николай Чудотворец".