Човек иска да го обичат

Проповед на протойерей Михаил Манев в Неделята на 10-те прокажени, 17 януари 2021 г., храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Обични от мене народ Божий, насилници и грабители на царството Божие,
Ние всяка неделя се събираме в този храм, за да отправим поглед нагоре, да отправим поглед към Бога, да Го призовем да погледне на нас, недостойните, които сме тук, да погледне на нас с благоволение. И ето че ние осъзнаваме своето недостойнство, за да отправим молитва към Бога. Осъзнаваме, че не сме достойни. Че Го предизвикваме. И въпреки това го правим всеки ден. И го правим съзнателно. Правим го, защото осъзнаваме, че без Него сме нищо – че нищо не можем да постигнем в нашия живот, че животът без Него е празен и суетен, и всички дела са безпочвени.

Така са били и тези 10 прокажени. Животът им е бил безсмислен, празен, в очакване на смъртта – на телесната смърт, защото духовно те са били вече мъртви, нямали са вече семейства, нямали приятели, хората са ги отбягвали, а ако някой се приближи към тях, трябвало да викат: „Нечист, нечист”… Осъзнавали са своята болест. Осъзнавали са това, че всеки миг ще настъпи тяхната смърт, и то болезнена, нелицеприятна. (…)

Тогава, когато осъзнаваш своята немощ, своята безизходица, тогава в един момент разбираш, че животът ти не зависи от тебе, нито от докторите. Животът ти зависи единствено и само от Този, Който ти го е дал. Дали ти ще се изцериш, дали ти ще бъдеш жив – зависи от Него. И от твоето желание да бъдеш част от Неговата слава. (…) Той държи всичко в Своята длан и единственото, което можем да извикаме, е: „Помилуй ни! Господи Иисусе Христе, помилуй ни!” Този зов не е като молитвите, в които искаме да ни даде едно, второ или трето. „Помилуй ме!” е онова състояние на душата, в което ти си смирен. Няма гордост. Онова състояние, в което си осъзнал своята болест, и че единственият изход от това боледуване, е само Христос. Той е Онзи, който може да те изцели.

Това Евангелие го четем при много случаи и винаги съм се питал: Защо? Защо го правим, след като ние сме толкова коравосърдечни, немилосърдни, немилостиви, злобни, ехидни, лицемерни? След като ние отказваме да изпълняваме Неговите заповеди и се движим по прищевките на ума си и вървим против Него. (говорейки за Него естествено) – защо Той прави тези благодеяния за нас? Оказва се, че само поради една-единствена причина – защото ни обича! Защото Той, Който е любов, изпълва живота ни със Себе си, за да може да се осъзнаем и да се надяваме, че няма да умрем, че „няма да загинем”, както казва апостолът…

И тогава, когато ние се изцерим, когато поискаме от Бога всичко и Той ни го даде, Той не се надява, че ще отидем да Му благодарим. Той знае, че ние няма да го направим… Един на десет души намира сили да извърви обратно пътя към Него. А то не е лесно, защото по обратния път виждаме грешките си… Не е лесно да погледнеш към себе си и да видиш какъв си – човек, който иска да го обичат, но не и човек, който иска да обича. (…) Но тогава, когато прозреш себе си, без да се скриеш, тогава идва моментът, когато падаш и казваш: „Благодаря Ти, Господи!” (…)

Цялата проповед гледайте в прикачения видео файл: