Време е да сверим докъде сме стигнали

Проповед на протойерей Михаил Манев в Неделята на блудния син - храм „Свети Николай Чудотворец”, Варна, 12 февруари 2017 г.

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Възлюбени в Господа светии на Царството Божие,
Вече сме в преддверието на Великия пост и днес Църквата повелява да четем притчата за блудния син. За онзи, блуждаещия, който търси себе си. За онзи, загубения, който се намери.

Около Христос се събират митари и фарисеи и Той им разказва тази притча. За човека, който изгубва целта на живота си, пропуска своя звезден миг, да бъде част от Отца си, да бъде Негов. И не само го пропуска, ами казва че не иска да има дял в Неговото царство, и да му даде това, което му се полага. Да му го даде, и той да разполага с него и да прави всичко, що желае. И това, което прави, е ясно – пропилява го. Пропилява го не с някакви свети люде или мъдри, или добри, а с блудници, с грешници – с такива като него. Защото ние хората най-често разпознаваме нашия бяс в беса на другия и той ни става по-приятен и по-мил, защото е като нас – горделив, високомерен, с усет за злото. И ние с такива хора се събираме, такива, като нас.

И така, всичко това, което Бог му го е дал в изобилие, той го пропилява. И в миг, в който усеща празнотата в душата си, в който вижда самотата си, изведнъж изпитва глад. Глад за нещо по-добро. Глад за нещо съвършено. Ала няма от кого да го получи, защото всички около него са гладуващи, всички изпитват жажда за истина и любов, но не могат да ги намерят, защото са далеч от Отца. И тогава той замества истинската любов с някакви привидни неща – с блудство, с лъжовни обещания, с игра на думи и игра на чувства – симулиращ привързаност, симулиращ живот вечен (сякаш той може да го даде). Ала гладът и жаждата в него продължават да опустошават душата му. И тогава, – Христос казва в притчата, – „като дойде в себе си”, той видя какво представлява. Докъде е стигнал. Защото „да дойдеш в себе си”, означава, че ти самият в себе си започваш да изпитваш своите истини, вече спираш да се криеш пред себе си и пред Бога, и започваш да се виждаш в такава реалност, в каквато си. Низък, долен – спрямо Бога, самотен – спрямо хората, и не се вижда отникъде надежда. Тогава той си спомня, че при баща му дори наемниците – не синовете, а наемниците – имат в изобилие храна. И решава да се върне при него. Става и тръгва.

Ние много искаме да оправим бъдещето. Много държим да сторим нещо хубаво на някого, но винаги го отлагаме за един по-добър период от време. Казваме: „Малко по-нататък ще го направя”, „Малко по-нататък ще се разкая”, „Малко по-нататък ще се изповядам”, „Малко по-нататък ще бъда по-добър към жена си или мъжа си, или сина си, дъщеря си”, „Утре”... Ала за този човек, който не вижда надежда, който живее в страдание, няма утре. Има сега и веднага. В този момент аз искам да променя живота си, искам да бъда друг, искам да бъда различен от сега, защото знам какво беше при баща ми… И той тръгва към дома си.

Има и друг момент. Ако този човечец беше преумножил богатството си, дали щеше да се върне при баща си?

Тук обаче е човек, който е имал много, а сега няма нищо. Той трябва да приеме срама от гордостта си. Да поеме наказанието за това, което е причинил на баща си. И той е съгласен да го приеме, защото има в себе си смирение. Защото е примирил себе си. Приел е себе си като човек грешен. Приел е себе си като отдалечил се от Отца си, но желаещ вече да се върне към Него. И той приема очакващата го присъда. Без да роптае.

И ето го баща му. Един много странен човек. Той не осъдил сина си предварително. Не му казал: „Чакай сега, къде ще ходиш. Там, където отиваш, знам какво ще стане, там е лошо, там е тъжно, там е самотно без мене. Ти имаш всичко в този дом. Защо искаш да ти го дам?” Не му казал така, за да може после, когато синът му пропадне и се върне, да натяква: „Аз казах ли ти да не го правиш!” Не, бащата не прави това. Той вижда решимостта на сина си да избяга от дома, и му дава всичко, което той иска. Не го осъжда. Не го хока. Възможно е да е казал дори: „Ако изпаднеш в нужда, ела при мене – този дом винаги ще бъде твой”... И още когато синът му е далече, той го познава. Сякаш винаги е гледал натам и чакал, синът му да се върне. Той наистина го очаква. Изстрадал е всеки миг без него. Затова още като вижда далечния силует, сърцето му подсказва, че това не е чужд човек, а Негова плът и кръв, която се завръща в Неговия дом. Онзи, който е създаден по Негов образ и подобие. И не стои на едно място, да го чака да стигне до Него, целият окървавен от грехове и похоти, а се затичва към него, сякаш за да съкрати пътя му. Да не се измъчи повече тази окаяна душица. И като стига при него, чува думите му: „Съгреших пред небето и пред тебе, татко! Направи ме един от твоите работници, защото вече не съм достоен да се нарека твой син”. Но зарадван, че вижда рожбата си, бащата прави трапеза. Вдига пир. Възстановява го в онова достойнство, което само един син може да има.

Ето го и добрия син, който се завръща от работа. Онзи, който винаги е бил при Отца си. И, както разбираме, една Негова дума не е нарушил. Една Негова заповед не е престъпил. Постим – постим. Даваме милостиня – даваме милостиня. Всичко казано е изпълнил. Но ето, чува веселбата в дома на баща си и разбира какво става там. Баща му е дал този пир за онзи, недостойния. Онзи, който ограби баща си, е приет обратно. Ето кое го боли най-много. „Аз, достойният, едно яре не съм заколил да пирувам с приятели, а за този мръсник какви неща прави баща ми”. И той се чувства обиден, засегнато е неговото честолюбие – не желае да стъпи в дома на баща си. Тази негова гордост го изяжда отвътре. Тази злоба пуска корени в сърцето му. Налага се бащата да излезе, за да не загуби и втория си син. Предлага му да влезе и де се весели с всички, а той открито му казва болката си заради проявената към него несправедливост. Пируват за блудния, безотговорния син, а не са го правили за достойния и отговорния, който не е вършил нищо от онова на брат си. Тогава бащата посочва повода за веселието: „тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери”, а ти си винаги с Мене и цялата Моя благодат е върху тебе. Затова и от нищо повече не се нуждаеш, а той тепърва прохожда.

Преди четях Библията, особено Евангелията и Деянията на апостолите, като нещо изпълнено с мъдрост, което ще ми дава основа в живота. Четях и попивах мъдрости. Ала напоследък започнах да я чета като огледало. Сякаш Евангелските разкази, особено притчите, които Христос разказва, нещата които прави, отразяват нас. Моя живот. Сякаш говори на мене лично. И в тази притча, като се огледаме, виждаме три типажа.

Този, на блудния син, всички го знаем, някои си го имаме и вкъщи. Самите ние сме били такива. Всички сме го преживявали този момент, в който сме искали да се откажем от Бога. Момент, в който усещаме самотата без Бога. И момент, в който, стоейки на молитва в храма или вкъщи, или някъде другаде, усещаме тази благодат, която Бог ни дава. Онова туптене в сърцето, онзи дъх, който сякаш спира, за да усетим благодатта от Бога. И как, ако направим нещо, което не е в съгласие с Него, идва самотата от Неговото отсъствие.

Такъв е бащата. Той е любящ Отец. Ако му кажем да се маха, маха се. Оставя ни да си вървим по тъмния път на греха и страстите. Но в момента, в който се нараним или трън влезе в петата ни и завикаме от болка като малки деца, Той веднага идва да ни успокои, да ни даде мехлем, да ни обича, да ни закриля, да ни пази от злото. Само защото сме Го повикали.

Ала най-любим в тази притча ми стана верният син. Онзи, който никога не се отказа от баща си, никога не се отдели от Него, винаги е бил част от Него. Онзи, който винаги стои с пола и забрадка в храма, идва всяка неделя тук и върши всичко и се покланя, както трябва. Онзи, който, види ли някой да върши безчинства или да влиза късно в храма, го поглежда строго. Онзи, който оглежда всички какво правят, как се кръстят. Онзи, който одумва всички какъв неправилен живот имат – и свещеници, и епископи, и миряни... Ей този, праведният, ми е любим. Любим ми е, защото го виждам всеки ден в църквата. Любим ми е, защото може би и аз съм всеки ден такъв. Строг към другите и много милостив към себе си. Много добре търпим собствените си немощи и тревоги. Много добре търпим нашите, ала не и немощите на другия - този е блудник, онзи е крадец, а другият мръсник. И сякаш не разбираме, че това, което виждаме в другия, е онова, което имаме  в себе си. Защото в другия най-добре разпознаваме нашето демонче. И когато виждаме блудници, то е, защото и ние сме такива; когато виждаме лъжата, то е, защото и ние лъжем. Другият начин е да имаме истината в себе си, и тази истина да изобличава всички… Затова този, мирният син, не е много приятен – защото е като мене. Защото е готов да осъди слабостите на другия. Готов е да оклевети другия, само и само да е сигурен, че той ще влезе в Царството Божие – верният.

Предполагам, че всеки от вас може да намери себе си в тази притча, да открие в себе си в образа на блудника, на верния или на отца си. Всеки може да погледне в себе си, и в началото на поста да види докъде е стигнал. Дали е още с блудници на трапеза, или е вече човек, тръгнал да се обръща към Бога; дали, вече посрещнат, е на трапезата и има мир в себе си и радост в сърцето си, или е онзи, верният, който работи на нивата и още не се е върнал при баща си, за да види трапезата Му, пълна с блудници, с търсещи хора, нездрави, в дрипи, чиито нозе умива лично Отца му и се радва, че всички те са били мъртви и са оживели, били са изгубени и са се намерили. Амин.