Прошката ни уподобява на Бога

Братя и сестри изправени сме на прага на Великия пост. В евангелските четива през изминалите няколко подготвителни недели Църквата представи на нашето внимание най-важните добродетели, с които трябва да се въоръжим, встъпвайки във великопостния подвиг.

В първата от тях видяхме образа на митаря, който смирено стои до вратата, не смее да вдигне очи и само казва: „Боже, бъди милостив към мене, грешния”. Но си отиде по-оправдан.

В следващата неделя ние видяхме образа на блудния син. Един събирателен образ, към който няма как да не съотнесем нашето състояние във вярата. Защото всеки от нас, ако не беше подобен нему, нямаше да има за какво да се кае и за какво да скърби. Да скърби за онова, което ни отделя от Бога и ни прави чужди на Неговата благодат. Всеки от нас, повече или по-малко, живее в тази далечна страна, страната на нашата собствена воля, на нашия личен разсъдък и разум и желание да живеем, както на нас ни харесва. И си живеем така с мисълта, че сме християни, за съжаление в действителност – далеч от Бога и вярата… Безспорно блудният син е идеалният образ, който Бог ни дава за тайнството покаяние и изповед. Защото, веднъж осъзнали се и покаяли се за нашите грехове, ние трябва да бързаме към Църквата, за да се освободим, от онази нишка, която ни лесно омотава, както казва апостол Павел, а именно греха. И наистина да се примирим с Бога.

В наша помощ идва и третата неделя, в която чухме Евангелието, в което се говори за Страшния съд. Защото, ако примерът на митаря и неговото покаяние и примерът на блудния син не могат да събудят покайните чувства в нашето сърце, то тогава картината на Страшния съд със сигурност кара нещо да трепне в нашето сърце. Дава ни отново възможност да си припомним, че всъщност нашата борба и този живот, който ние водим, не е на живот и смърт, а на вечен живот и на вечна смърт. И какво ще наследим, всъщност зависи изцяло от самите нас. Към каквото привържем душата си, към каквото ние се привържем, това и ще наследим. И не случайно в евангелския откъс, който пък днес чухме, Господ ни учи като казва: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат”. Да се опитаме да събираме онова, що е нетленно, онова, що е духовно, онова, що е вечно, за да може наистина да наследим блажената вечност, която нашият Господ е обещал на ония, които живеят според Неговите заповеди.

Евангелският откъс в днешната четвърта подготвителна неделя към дните на Великия пост започва с думите: „ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”. Няма как да не си спомним притчата за десетте хиляди таланта. За онзи, на когото му било простено и непростимото. Защото всеки от нас е длъжник Богу – кой повече, кой по-малко. Съотнесени към него, към безкрая, към абсолюта – всички ние сме нищо, прах и пепел. Не случайно и Давид казва: „Що е човек, та го помниш”. И наистина, братя и сестри, няма как да не достигнем до осъзнаването, че ние сме само прах и пепел и колко е безкрайна Божията милост върху нас. Но ако подобно на онзи, комуто бяха простени и непростимите дългове, се обърнем към нашите братя и сестри, към нашите ближни, и започнем да ги осъждаме за щяло и нещяло, забравяйки, че самите ние сме длъжници, то тогава наистина ще наследим вечно осъждане.

Не съдете – се казва, и няма да бъдете съдени. Прошката, братя и сестри, е онова качество, което наистина ни уподобява на Бога. Затова да се стремим и ние в дните на Великия пост да се упражняваме в тази добродетел – да не съдим. Защото, ако си припомним, че самите ние имаме грехове, няма да отворим устата си, или в сърцето си, да кажем хулна дума против нашите братя. Пред вратите на Великия пост, имайки предвид всички тези примери, които Църквата ни представя, да ги използваме като средство, за да се избавим от нашите грехове. Тогава и дните на поста ще бъдат леки и спасителни. Нека се стремим да подражаваме на митаря в смирението, на блудния син – в покаянието, и да помним винаги, че ние сме тук временно на земята и че предстои над всеки от нас да бъде извършен съд и според делата си да наследим или блажената вечност, или пък вечната скръб и осъждане.

И да не забравяме да прощаваме. Защото ако в нашите лични молитви всеки ден казваме молитвата „Отче наш”, в която се обръщаме към Бог с думите: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници”, нека се опитаме това да го въплътим и в нашите мисли, в нашите чувства, в нашето отношение към заобикалящия ни свят.

Нека Бог по Своята безкрайна благост да благослови всички вас в настъпващия пост, да укрепи вашата воля, вяра и доверие в Неговия промисъл, да може да стигнем славно до победния ден на Христовото Възкресение. Амин.

Проповед на отец Илия в Неделя Сиропустна - на всеопрощението, 26.02.2017, храм "Св. Архангел Михаил".