Игра на криеница с Господа

Говорейки за инфантилност, обикновено си представяме възрастен човек, намиращ се под опеката на майка си, неспособен да взема самостоятелни решения. Това е патология, казваме си, и нас, разбира се, тя не ни касае. На практика обаче инфантилността може да се проявява в най-различни форми – в страха от смяна на работата или от влизане в близки отношения, в агресивната реакция в случай на неуспех или в „игрите“ в духовния живот. Инфантилизмът е детска реакция в света на възрастните. От какво ни лишава тази инфантилност и къде да търсим нейните корени, що за вярващи са „вечно младите“ и защо духовният живот е достъпен само за зрелия човек, – на тези въпроси дава отговор ректорът на Института по християнска психология протойерей Андрей Лоргус.

Отец Андрей, какво психолозите наричат инфантилност, и с какво тя пречи в живота на човека?

Инфантилността е „засядане“ в определен, детски, стадий в развитието на личността, продължаване на детството в зряла възраст. Това не е болест, не е патология, не е девиация, а етап в развитието на личността, тя се открива чрез работа с психолог. Грубо казано, личностните настройки на инфантилния човек са се „препънали“ в определена детска възраст и е започнала стагнация поради едни или други причини. При някои това се случва на 5-6-годишна възраст, при други на 8-10 г., а при трети на 14-15. В резултат на това някои навици на личностно поведение не се променят. Те си остават такива, каквито са били в този или онзи детски период. Какви могат да бъдат тези навици? Например отношението към самия себе си, отношенията с другите хора, отношенията в семейството – към майката, към таткото. Но основно това е отношението към себе си. Ако човек например – както е било в детството, независимо на 6 или на 18 години, не е свикнал сам да решава какво да прави, когато например го болят зъби, то като възрастен такъв човек звъни на майка си, когато се сблъска с подобни затруднения. Или например в стресова ситуация такъв човек се държи като малко дете, започва да плаче, да крещи: „Не издържам“, „Не мога да се справя“, „Спасете, помогнете, не мога да преживея това!“ Понякога това преминава в истеричен припадък, при който човекът започва да чупи, да троши всичко около себе си. Ако това е възрастен истерик, примерно четиридесетгодишен мъж, може да посегне да бие някого, да коли, да стреля, да чупи коли, да предизвиква пътни произшествия и пр., тъй като у него са се запазили реакциите на 5-годишно дете, крещящо и тропащо с крака.

Какво обединява тези ситуации? Бягството от реално, самостоятелно решение на проблемите?

Главното е, че в тези действия няма нищо осъзнато, това е типична неосъзната емоционална реакция: тя настъпва още преди човекът да е успял да се позамисли.

Разбирате ли къде е въпросът: нашето поведение се състои на 90 процента от неосъзнати реакции, и това е нормално, тъй като не можем всеки път да обмисляме всяка своя стъпка. Въпросът е в това, кога те са се формирали. Основните емоционални реакции на човека се залагат в най-ранно детство. Но после, с течение на времето, те се променят и ние започваме да използваме значително по-сложни модели на поведение, които формират определени навици. Навиците преминават в сферата на безсъзнателното – превръщат се в автоматични. Първият път това е осъзната реакция на нещо, а след това става обичайна. Случва се даже на фона на детска травма да се формира някаква телесна реакция, например пристъпи, така наречените паник атаки. По своята същност паническите атаки в зряла възраст са детско поведение! Възрастният човек може да се справи с това, но за тази цел е необходимо да осъзнае в какво се състои проблемът. А проблемът е именно в това, че някога, в детска възраст, въз основа на някакъв преживян стрес у детето са се формирали определени емоционални реакции, които толкова дълбоко са се врязали в неговото безсъзнателно поведение, че то ги е запазило за цял живот. И в някакъв определен момент тази психосоматична реакция се включва.

Тоест понятието „инфантилност“ е по-широко от чисто и просто бягство от отговорност и от вземане на решения?

Нежеланието да поемеш отговорност, е по-скоро следствие от инфантилността. На детето светът му се струва свръхсложен, свръхтруден: не мога да реша всички проблеми. Затова, като не мога да реша проблема, ще се оттегля от този свят, отбранявам се от него, няма да се справя, няма да се получи, всичко е ужасно, всичко се руши, катастрофа! По-добре да отида в манастир, или да замина на необитаем остров, или да се поболея, или да се пропия. Не случайно експертите по наркология сравняват алкохола с биберона: има видове алкохолизъм, където бутилката е очевиден начин за детско самоуспокоение. Но имайте предвид, че инфантилността не е нещо, което обхваща личността изцяло. Това се случва рядко. По-често се случва, че човек в нещо е инфантилен, а в друго – достатъчно зрял. Най-често инфантилността се проявява в отношенията с хората, а в професионален план човек може да бъде напълно зрял. Или в отношенията с колегите на работното място човекът е достатъчно зрял, а в отношенията със съпругата и с децата – инфантилен.

А какво губи човек, който е „заседнал“ в детската възраст и не иска да порасне?

На съзнателно непорастващия човек никога няма да му е толкова интересно в този свят. Детският начин на живот е ограничен, в него няма истинска красота, разнообразие, неочакваност. Той е симпатичен и приятен, но е прост, обикновен и разбираем. Докато човек не съзрее, той е пришелец в този свят, не може да вкуси от неговите тегоби, но не може да сподели и дори да види неговите радости. Именно поради това инфантилността често се крие в игри, в нереални светове, за да задоволи по някакъв начин своето любопитство, желанието за творчество. Такъв човек не разбира, че реалността и нашият живот са дар – многократно по-богат от всяка фантазия, по-красив и от най-щастливите мигове. Вратата към света е отворена, а човекът стои на прага, в пелените на своето детство, и не смее да прекрачи – страшно му се струва... По-лесно е да си стоя дете – децата нищо не разбират. Иначе, ако приема света такъв, какъвто е – груб, тежък, често лъжовен, пълен със страдания, то аз започвам да участвам в него. А ако остана дете – не го приемам и в нищо не участвам. И на това отгоре – изисквам да се отнасят с мен като с дете, а това значи да не ме плашат, да не ми говорят за страшни неща, а само за хубави. Но да мечтаеш, че животът е единствено безкрайна радост, е неправилно. Трудностите и страданията са част от живота, и то много ценна и важна част.

„Невинна съм!“

Много често инфантилността се свързва с неправилно възпитание. Нима може на това основание „да стовариш“ на гърба на родителите отговорността за неудачите в своя живот?

Ето това е инфантилна позиция, когато човек прехвърля отговорността на своите родители. Детето не е отговорно за своето личностно развитие, но ето че – когато порасне, то напълно може да се доразвива – и вече не в рамките, в които са го поставили родителите му, от този момент започва неговата отговорност за развитието му. Затова възрастен ще каже: „Да, моите родителите ме научиха да бъда само дете, а не възрастен, наложи се сам да се науча, и аз се научих”. В психологията това се нарича „самодоизграждане“. Ако си пораснал и забелязваш недостиг на зрелост, на отговорност – доразвивай се, учи се!

Връзката между родители и деца е много силна. Какво трябва да правят и детето, и родителят, за да не се къса тя болезнено, от една страна, а от друга – да не се превръща във „вечна пъпна връв“?

Разбира се, връзката между детето и майката, зависимостта от майката, те са естествени, природни. Но когато детето пораства, то се отделя от майката. Ако не се отделя – възниква вече противоестествена зависимост. Инфантилният човек по правило зависи от мнението на родителите си, той се съгласява с тяхното мнение от страх – в случай на отказ да не се окаже виновен пред тях. Въз основа на тази първична зависимост в детско-родителските отношения могат да се сформират всички останали. Затова е важно да се премине етапът на отделяне, сепариране, важно е човек да съумее да се раздели със своите родители. Това е едно от условията на порастването. Ако човек не се отдели от родителите, той няма да съумее да установи трайни зрели отношения с тях и ще остане в някаква степен дете. Какво му е лошото? Първо, такъв човек не може да се грижи за своите родители, да ги защитава, когато това се наложи, тъй като за тях той си остава дете. Второ, той няма да съумее да създаде свое семейство, да стане отговорен съпруг, родител.

Какъв вид отношение към родителите може да се нарече зряло?

Зрялото отношение към родителите е уважение, почитане и дистанция. Дистанцията в случая е защита на своите граници, а границите – забележете, винаги се защитават решително. Ако няма дистанция, човек не може да се погрижи за своите родители. Когато дойде времето за това, все още те ще го обгрижват, а не обратно.

Как самите родители да не допускат грешки, водещи до инфантилност? Какви са типичните грешки?

Грешката е само една: а тя е тази, че самите ние не искаме да пораснем. Инфантилните родители възпитават децата такива, каквито са и те самите. А ако родителят е пораснал, поел е отговорността за своя живот, той неволно ще научи и детето на това. И може да започне с това на всяка възраст. Даже тогава, когато децата вече са пораснали, дошли са внуци, съзряването дава много на родителите. Всичко, което се случва с родителя, на колкото и години да е той, на колкото и години да са децата му и внуците му, дава отражение върху тях: неговото личностно развитие влияе благотворно на развитието на по-младите поколения.

„Празник на послушанието“

Да допуснем, човекът е разбрал, че някои негови реакции са детински. Какво да прави?

Понякога човек може сам да разбере и да реши своите проблеми. Ако, разбира се, е достатъчно развит в психологически смисъл, чел е и достатъчно добре разбира какво е развитие на личността и как може да го припознае в себе си. Но има и трудни случаи, когато едното дърпа другото, и е нужна помощта на специалист, тъй като има неща, които човек сам не може да види  у себе си. Ето например вие никога не можете да видите своя тил, трябват ви две огледала. Психологът понякога е това „огледало“, което е необходимо, за да види човек тила си.

Как работата с безсъзнателното се стикова с християнското светоусещане? Целта на християнина е личното покаяние, а тук ти сякаш не си виновен, виновни са обстоятелствата на твоето детство. Няма ли противоречие?

Не, противоречие няма. Напротив, ако човек е инфантилен и не носи отговорност за своето поведение, то за какво покаяние може да говорим? Ако човек се страхува да осъзнае нещо неприятно за себе си, той не може да се кае. Не може да признае, че е направил грешка, не може да поеме отговорност за нея: „Да, аз направих грешка, прости, Господи“.

Значи такъв човек не е способен и на духовен живот?

На духовен живот в сериозен, задълбочен вид – не, не е способен.

Защо?

Първо, инфантилността не трупа опит. Човек трупа опит, когато прави съзнателен, свободен избор, носи за него отговорност и приема последствията от него – ако е сбъркал, кае се, ако е успял – благодари. От това се натрупва опит и човек съзрява духовно според количеството на натрупванията. А когато това го няма – духовният живот не е възможен. Спомнете си легендата за Великия инквизитор на Достоевски. Този персонаж тласкал хората към инфантилност, към безотговорност – ние, казвал, поемаме цялата отговорност върху себе си, а вие можете да грешите. Тази легенда е чиста апология на инфантилността: ако някой поема отговорността за всички постъпки и действия, значи всички останали могат да бъдат деца, и само той е единствен възрастен. Но този възрастен добре разбира какво прави. Кой може да е той? Дяволът. Така че напълно е ясно, кому е изгодна инфантилността – във всеки случай не и на Бога... На второ място, истинският духовен живот, който изцяло се състои от промени, „метанои”*, винаги е труден и винаги изисква мъжество и енергия. А инфантилните хора не са способни, не са склонни към проява на мъжество и енергични действия. Качествено не са способни. Така че те могат да имат само „детски” духовен живот.

В какво се състои той?

Човек си казва: „Господи, Ти всичко знаеш, всичко можеш, Ти ще направиш всичко вместо мен, а аз за нищо не отговарям. Аз всичко ще изпълнявам: пости, Тайнства, - всичко ще направя, както се повелява, както свещеникът ми е казал. А за всичко останало носиш отговорност Ти, Господи“. Или свещеникът, или Църквата, или уставите, или книжките – ето кой се оказва отговорен. А това е детски подход.

А какво става с Божията воля? Как това се съчетава с готовността да не следваме своите прищевки, а да се вслушваме във волята Божия?

Знаете ли, не са много хората, които съм срещнал в своя живот, които не се страхуват да се придържат към волята Божия. По принцип хората не искат да положат усилия да се вслушат в нея, нещо повече, боят се да се приближат към нея, защото Господ може да им каже нещо, да го изпълнят което ще им е страшно, тежко, неохотно. Така че често под воля Божия хората разбират стекли се или избрани от тях обстоятелства, от които се опитват да се ръководят в своя живот. Много по-лесно е да играеш на криеница с Господа и да даваш вид: „Аз нищо не разбрах”, и вместо Божията воля да си измисляш митове, само и само да не слушаш Господа. Онези, които действително отварят себе си за волята Божия, извършват невероятни чудеса. Но това са единици. Волята Божия е като огън. Можем ли да се приближим към слънцето? Ами не. Само на няколко милиона километра и вече ще сме изгорели. Така е и с Бога – опитай само да се приближиш! Ще те опърли. Трудно е. Изисква голямо мъжество, готовност да се променяш, готовност да носиш отговорност за себе си.

Кажете, послушанието към духовника, това проява на незрялост ли е? Нали по този начин човек не отговаря за нищо, друг взима решенията вместо него, той е само изпълнител?

Напротив. Истинското послушание е признак на зрялост и на улегналост.

Защо?

Защото това не е подчинение, а именно послушание. Това са различни неща. Детето е подчинено на родителите, то няма къде да ходи! В работата човек е подчинен на началника си, няма къде да ходи, длъжен е да изпълнява всичко. Войникът е подчинен на командира и е длъжен да изпълнява първо Устава, защото се е заклел, и второ – заповедите на командира. Може даже да отиде на смърт по негова заповед, дори в душата си при това да разбира, че командирът му греши и го праща на смърт. Подчиненият също може да си мисли, че началникът му е глупав: аз ще мълча и ще изпълня, каквото ми е разпоредил, но така или иначе нищо няма да излезе от това. Това да не би да е послушание? Не, това е подчинение. А послушание е, когато дотолкова разбираш замисъла, смисъла на волята на по-старшия, че я приемаш като своя. На ниво мисли и чувства, на ниво воля, даже на ниво емоционална оценка аз се съединявам с волята на другия човек. И да изпълня волята на духовния ръководител за мен е по сърце, това е скъпо и свещено нещо, тъй като аз с любов се присъединявам към неговата воля, вярвайки в нея, независимо дали тя е добра или лоша. Но за да постъпиш така, трябва много добре да владееш собствената си воля.

Това е много висока летва, не всеки е дорасъл за такова нещо.

Да, разбира се. Истинското послушание – това е една от най-трудните духовни добродетели, то изисква изключителна концентрация, внимание към себе си, познаване на своето аз. Разбира се, на това не е способно нито детето, нито подрастващият, нито юношата. Това е дело на зрелия човек.

Случвало ли Ви се е във Вашата пастирска практика да се сблъсквате с псевдопослушание?

Да, разбира се, непрестанно и непосредствено. Но разбирате ли, в енорийския живот никой не влага особено много усилия да изпълнява думите на свещеника, много от хората, които обичам и които постоянно идват на изповед при мен, живеят само по своята воля и не искат да чуят друга.

А изглежда сякаш охотно търсим за себе си ръководители, наставници, които да снемат от нас отговорността за взетите от нас решения...

Това е мит, игра на думи. Истинският духовен живот започва тогава, когато човек престава да употребява общи фрази като воля Божия, послушание, духовник, когато се замисля, какво се случва в сърцето му. Думи като тези, които имат много висока цена, често се използват като някаква словесна завеса, зад която току виж няма никакъв духовен живот. Разбирате ли, много хора живеят без да се замислят особено какво се случва с тях в този живот. Живеят си и толкоз. Ходят на църква, изповядват се, причастяват се, четат молитви, четат Евангелието, но не се замислят, какво се случва със самите тях. Макар да им се струва, че водят духовен живот, всъщност това е живот ритуален, религиозен, в някаква степен живот във вярата, да, но това не е духовен живот. Понеже там липсва главният въпрос: къде е Господ в моя живот? Веднъж прочетох при Томас Мертон много хубав въпрос, отнасящ се до самопознаването, започнах да го задавам на себе си и почнах да го предлагам на свои близки. Опитайте да си зададете въпроса : днес колко време прекарах насаме с Бога? Неочакван въпрос! Хората са готови да кажат колко време са отдали на молитвено правило, колко време са били в църква, колко пъти на ден са се помолили, колко са чели Евангелието, помислили са за Евангелието, но виж за време насаме с Господа... Обикновено задават насрещен въпрос: „ А как става това, какво означава това?” То е онова, което е написано в Евангелието: А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно (Мат. 6:6). Ето тази скришна стая – то не е стая, не е килия, това е вътрешният ти мир. Точно там е възможно да останеш насаме с Бога.

То е сложно човек и със себе си да остане насаме!

Съвършено вярно. Трябва веднага да включим телевизора в кухнята, и в стаята, и радиото, и телефона, само и само да не останем насаме със себе си. Какъв духовен живот може да има, когато човек се страхува да бъде насаме със себе си? Той се страхува да не чуе гласа на съвестта си, да не чуе гласа Божий в душата си. Получава се една „детска градина”.

Излиза, че пътят към истинския духовен живот – това са внимателност и осъзнатост?

Осъзнатост. Първият въпрос към себе си би трябвало да бъде: „Кой съм аз? Какво правя тук? Кой е моят Бог? Познавам ли Го? Познавам ли себе си?” За много от нас, отдавна вече живеещи в Православната Църква, всичко остава такова, каквото е било в началото. Да, ние знаем заповеди, помним откъси от Евангелието, но когато говорим за самия Бог, то обикновено си представяме картинки от Свещеното Писание. Но нали Бог ни се явява лично! И когато човек разбере това, ето тогава започваме съвсем друг живот – откриваме Бога за себе си. Затова, преди да възникне въпросът, изпълнявам ли аз волята Божия, трябва да възникне въпросът: колко време на ден, в седмицата прекарах насаме с Господ? Иначе как можеш да узнаеш волята Божия, когато ти даже не познаваш Господа и не разпознаваш гласа му сред хиляди други звучащи в тебе гласове?

Излиза, че човек, който не е открил Бога за себе си, не открива и истинската, пълноценна радост от молитвата, от богообщението....

Ако човек живее с детските емоционални реакции, никога няма да получи пълноценна радост и пълнота от битието, доколкото само зрялата личност ги достига. Заповедите за блаженствата не са дадени за децата, а само за съзрелите, и даже Моисеевите заповеди са предназначени само за зрелия човек. Нещо повече, само зрялата личност може да изпълни заповедите Божии.

И така този сложен свят за зрялата личност не е страшен. Той е страшен за детето, а за съзрелия не е. За човека е страшна раздялата със Създателя, страшно е небитието, страшна е безсмислеността, страшно е отсъствието на любов, на светлина, а самият свят – не е страшен. Светът е напоен с Божията любов! В това човек може да се убеждава всяка сутрин с изгрева на слънцето, гледайки към небето, може да чете там Божието откровение , тъй като всеки изгрев и залез казва на човечеството: „Аз ви обичам”. Страшно е само да останеш без тази Любов...

* от старогръцки μετάνοια – обновяване, обръщане на ума, разкаяние

Преводач: Радостина Попова

Източник: foma.ru