Трите дни преди Пасха. 2 част
Продължение от 1 част
Защо Пилат наредил да се закрепи табела към кръста с надписа „Цар иудейски” на три езика?
Очевидно е имало две причини. Първо, така Пилат е уязвил еврейския елит. Те го помолили да бъде написано друго: „той се наричаше цар иудейски”, но Пилат отказал да промени надписа, сякаш намеквайки им по този начин: Ето го вашия цар! Вие искахте да го осъдите като цар – добре, ето, заповядайте. Знаейки за техните сепаратистки настроения, Пилат отново им дал да разберат, че те нямат цар и никога няма да имат.
Второ, с този надпис Пилат се застраховал срещу нежелани слухове. Затова смисълът на тази табела е официално известяване по каква причина римските власти са осъдили този човек. И тъй като Иисус към този момент вече е бил доста известен, и в Иерусалим за Пасха е имало много хора, които са знаели за чудесата на Иисус, слушали са проповедта Му, то Пилат трябвало да им покаже, че Иисус не е осъден за чудеса и за проповядване, а поради чисто политическа причина, че Той е искал да стане иудейски цар.
Защо Пилат се е съгласил с обвинението срещу Иисус?
Точно обратно – той не е бил съгласен с обвинението. Ако се съди по текста на Евангелието, Пилат, след като направил свое собствено разследване, бързо е осъзнал, че обвиняемият съвсем не е политически конспиратор, че Той напълно се различава от зилотите, които мечтаели със сила да свалят римската власт.
Само че Пилат бил притиснат от шантажа на еврейската върхушка и не можал да устои на натиска. Той бил заплашен с донос до Рим: Иудеите обаче викаха и казваха: ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря. (Йоан 19:12). Като опитен чиновник, Пилат е знаел, че това е опасно, че най-малкото може да загуби длъжността си. И се е уплашил.
Затова той прави опит да се освободи от отговорността: хващайки се за факта, че Иисус е жител на Галилея, той го праща на съд при Ирод Антипа, който тогава бил управител на Галилея и Пирея. Тук отново трябва да направим справка: Някога Иудея включвала три области: Иудея, Самария и Идумея. Всички те били под прекия контрол на римската администрация. А на север били областите Пирея и Галилея, които били управлявани от цар Ирод Антипа. Това бил марионетен режим, изцяло подчинен на Рим, но чисто формално и Пилат, и Ирод Антипа в римската „система на ранговете” заемали едно и също място. С изпращането на Иисус пред съда на Ирод Антипа, Пилат постъпил благоразумно. От една страна, се избавил от необходимостта да вземе решение, а от друга – демонстрирал пред Ирод Антипа, с когото преди бил в конфликт, жест на добра воля. И трябва да се каже, че Ирод Антипа оценил жеста и отговорил в същия дух: като не намерил никаква вина в Иисус, Го изпратил обратно на Пилат. Така кръгът се затваря. В Евангелието на Лука (23:12), се казва, че от тогава Ирод и Пилат станали приятели.
Защо Пилат се опитвал да спаси Иисус от смъртната присъда? Не му ли е било все едно – един иудеин повече или по-малко? Чак такъв хуманист ли е бил?
В Евангелието са посочени две причини. Първо, Пилат е бил убеден в невиновността на Иисус (Мат. 27:18), а освен това и съпругата му го помолила: не прави нищо на Тоя Праведник,защото днес насъне много пострадах за Него (Мат. 27:19). Без съмнение, , като всеки езичник, и Пилат се е отнасял сериозно към такива сънища и е възможно наистина да се е изплашил.
Но за да разберем психологическите причини за неговите действия, е нужно да се вземе предвид историческият и културологичният контекст. Определено не е бил хуманист в съвременното разбиране на думата. От Евангелието знаем, че иудеите са го смятали за жесток управител (Лук. 13:1), а и самата длъжност, която заемал, не предполагала мекота и човеколюбие. Но в дадения случай, като римлянин, му е било неприятно иудеите да се опитват да осъдят когото и да било по религиозни съображения. Римляните през онази епоха се отнасяли към религията много по-различно от иудеите, те я смятали, за важен държавообразуващ, свързващ, елемент. Да осъдиш някого на смърт заради религиозни разногласия – това за тях било варварство.
Може да предположим, че Пилат е бил по своему справедлив човек – според античното разбиране за справедливостта. По времето, за което говорим, I век сл. Хр., вече широко било разпространено учението на стоиците, които въвеждат понятията за страстите, добродетелите, пороците, говорят за въздържанието. Много от високопоставените хора в обществото споделяли техните възгледи. Ние не знаем, дали Пилат е бил стоик, но без съмнение е бил запознат с тези идеи. В частност, с идеята, че управлението трябва да бъде справедливо, че Римската империя всъщност носи на покорените народи идеята за мир, цивилизация и справедливост.
Затова и се опитал да оправдае Иисус – за да не участва в явна несправедливост. Той много добре е разбирал какво става, виждал е, че пред него стои праведник, когото искат да убият от зависи.
Освен това Пилата, разбира се, е имал и допълнителен мотив да оправдае Христа – огромната си неприязън към иудейската върхушка. В Евангелието са приведени много свидетелства за това. И съответно не му се искало да се води по мнението на първосвещениците, които настоявали да пусне Варава – зилота, който наскоро бил извършил убийство. Като представител на римската администрация, Пилат бил длъжен да екзекутира този екстремист. Разбираемо е, че за него било унизително да се подчинява на натиска от страна на иудейския елит.
Можел ли е Пилат все пак да оправдае Иисус? Имал ли е избор?
Без съмнение е имал. Той, както и всеки човек, е притежавал свободна воля, не е бил като програмиран робот. Можел е да рискува, да не обръща внимание на заплахите на първосвещениците и да пусне Иисус. Да, напълно възможно е било това да доведе до печални последици за него. От гледна точки на императора, който би получил съответните доноси, случаят би изглеждал така: чиновник, поставен да пази интересите на Рим и да утвърждава на тази земя римската власт, пуска явен метежник, който се кани да се провъзгласи за иудейски цар и да вдигне въстание. С това той би демонстрирал слабостта на римската власт и би увеличил вероятността от метеж (която и без това не била нулева, защото движението на зилотите не било никак маргинално). Как да реагира тогава?
Печалната ирония на съдбата е именно в това, че на иудейската върхушка много повече ѝ се искало свалянето на римската власт и възстановяването на своята държава – те с готовност биха обвинили самия Пилат.
Той е можел да постъпи справедливо – и да пострада за своята справедливост. Трудно е да кажем как точно би пострадал. Едва ли е щял да загуби живота си – все-пак не бил обвинен в лично участие в антидържавен заговор, но със сигурност това щяло да сложи край на кариерата му. Избирайки между справедливостта и кариерата, Пилат избрал кариерата.
Умирайки на кръста, Иисус викнал: „Боже, Боже, защо Си Ме оставил?” Как да разбираме това?
Когато Господ възглася „Боже Мой! Защо си Ме оставил?” – Той го прави като човек, по Своята човешка природа. Като човек, изпитващ максимално страдание. А максималната степен на болка за човека е да усети, че Бог го е оставил.
Можел ли е Христос да облекчи мъчението Си, така че да не изпитва поне чувството на богооставеност? Без съмнение е можел. Но Той доброволно отива на кръста, доброволно подчинява Своята човешка природа на божествената воля, доброволно отказва каквато и да било „анестезия”. А нетърпимите физически страдания, според човешката Му природа, добавяли усещането за богооставеност.
Защо Му било нужно всичко това? За да не би след това вярващите да си помислят, че техните страдания са по-тежки, отколкото е страдал на кръста Господ, че не може да разбере тяхната болка и скръб. Не, Господ е пострадал много по-тежко и по-силно, от който и да било човек, Той преминал всички нива на страданието – включително и усещането за богооставеност. Разликата е в това, че ние страдаме вследствие на греховете си, а Той страдал без вина, за нас. Затова никой няма право да Му каже: „Ти не можеш да ме разбереш, Ти не Си изпитал онова, което изпитвам аз”.
Как може да Го остави Бог, ако Той самият е Бог?
Това е много важен въпрос. В опит да го обяснят, мнозина са изпаднали в ерес. Същината на въпроса е следната: Кой именно е страдал на кръста? Човекът или Бог? Едни смятали, че е страдал само човекът, а Бог не взел никакво участие в тези страдания, и тогава излизало, че Иисус всъщност не е бил Бог, а само един праведен човек, надарен с особена божествена благодат. Такава е ереста на несторианството. Други твърдели, че Господ е само и единствено Бог, че човешкото в Него е само видимост, и съответно следвало, че Той изобщо не е страдал на кръста. А след като е така, то и за никакво изкупление не може да става дума. Това е ереста на монофизитството.
Преодолявайки всички ереси, на IV Вселенски Събор (451 г. сл. Хр.) Църквата приела следното определение: единната Личност на Христа включва две природи – Божествена и човешка, които са съединени в Него „неизменно, неразделно, неразлъчно, неслитно”. Страдала е не едната или другата природа, а цялата Личност на Христа, при което източник на най-силни страдания за Личността станала човешката природа – тялото и душата. И тъй като Личността в същото време продължавала да притежава и Божествена природа, то на Кръста е страдал, колкото и парадоксално да изглежда, не само човекът, но и Бог.
Колко дни е бил мъртъв Иисус? Според Евангелието, около денонощие и половина, от вечерта в петък до през нощта в неделя. Но защо тогава Той самият е казал: „след три дни ще възкръсна”, „Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи”? Няма ли противоречие?
Не няма. Просто тогава, в онази култура, когато се говорело за отрязък време, част от даден ден се смятало за ден. Част от петък, цялата събота и част от неделя тогава можело да бъде обозначено с думи като „три дни”. Също и изразът „три дни и три нощи” не бива да се разбира в съвременния, астрономически смисъл, като три денонощия – това било просто фигура на речта. Като цяло тази особеност на хронологията на древния свят създава големи проблеми на историците. Например, когато в някой древен източник е посочено „през третата година”, в действителност това може наистина да означава период от три години, но може и да е една пълна година и още малко от другите две.
В събота сутринта първосвещениците отишли при Пилат да искат от него да постави стража при гроба на Иисус. Но нали е било събота, когато според иудейския закон се забранявало да се върши каквото и да било. С това те нарушили ли са тази заповед за съботата?
Този факт не означава, че са я нарушили. Тук отново е нужно малко отклонение по религиознание. В иудаизма е регламентирано до най-малкия детайл какво може да се върши в събота и какво не бива, но тези регламенти с времето се променяли, тоест ставали все по-строги. Как точно е било в първи век сл. Хр., ние не знаем със сигурност. Нашият основен източник тук са произведенията на Иосиф Флавий, и в тях не намираме такива подробни регламенти, както и в по-късните иудейски източници: Вавилонския Талмуд и Йерусалимския Талмуд. Но хората често правят тази грешка – да мислят, че щом го пише в Талмуда, значи така е било винаги, включително и по времето на Христос. Каква е била строгостта на тези регламенти тогава, може да съдим само по фрагментарни данни. Например, в Деяния на апостолите (1:12) се говори за „съботен път”, тоест максималното разстояние, което иудеин имал право да измине в събота. Това са 2000 лакти, или около километър. Но ние не знаем колко точно е трябвало да изминат първосвещениците до двореца на Пилат.
Но не това е най-важното. В иудаизма се смята, че външните, механичните изисквания за съботата може да се нарушават в името на дадена висша религиозна цел (например, ако Пасха се пада в събота, тогава може да се изпълняват всички онези обреди, които иначе в събота са забранени). Навярно първосвещениците са смятали, че дори и да нарушават формалните писани заповеди за събота, то го правят заради висша цел: спасяването на иудейския народ, предотвратяване на безредици на религиозна основа. Даже според Талмуда поведението им е оправдано. А като се има предвид, както казах, че с времето строгостта на изискванията в него е нараствала, ще се окаже, че през 30 г. сл. Хр. постъпката на първосвещениците се е смятала за напълно допустима.
Когато Иисус умира на кръста, се случват мощни знамения: три часа мрак, земетресение, завесата на храма се раздрала, покойници възкръснали и дошли в Йерусалим. А когато Иисус възкръснал, нямало нищо такова. Защо?
Наистина, смъртта на Господа на кръста е съпроводена с потресаващи знамения. Знаем за това от Евангелията на Матей, Марко и Лука. Но тук трябва да сме наясно, първо, че, знаменията съответстват на смисъла на евангелските събития, и второ, че те се изпращат на хората с определена цел. Това в никакъв случай не са някакви „специални ефекти”.
Разбира се, в този момент, когато Господ умира на кръста, едва ли някой от присъстващите е можел да осъзнае смисъла на всички тези знамения, макар че имало и такива, като стотника Лонгин (Лук. 23:47). Но впоследствие, когато вече апостолите започнали да проповядват Благата Вест, хората я съпоставил с тези разтърсващи знамения, и им се открил техният смисъл.
Смъртта на Господ на кръста било най-великото събитие в световната история дотогава. Смисълът на разпятието на Господ е изкуплението на човешкия род, чрез Неговата жертва се прощавали греховете на хората. А от това следва, че старозаветната религия загубва своето предишно значение, вече не е нужно да се принасят в жертва козли, овце и т.н., за което после ще напише апостол Павел в Послание до Евреите. Именно за да покаже колко сериозно е всичко, Господ изпраща тези ярки знамения.
Например мракът, който продължил три часа. Какво е това? Никакви гъсти облаци (както е описано от Булгаков в „Майстора и Маргарита” или показано във филма на Мел Гибсън „Страсти Христови”) не могат да обяснят този мрак. Не може да се обясни и със слънчево затъмнение, защото, първо, няма астрономически данни за слънчево затъмнение в Йерусалим по онова време, а второ, дори при пълно слънчево затъмнение, пълният мрак настъпва само за няколко минути – а тук става дума за три часа.
Или още по-яркото знамение – възкръсналите праведници, явили се на хората в Йерусалим. Тоест дори още Христос не е възкръснал, Той само слиза в ада и дори още не го е разрушил, а тези старозаветни праведници вече били освободени чрез Неговата жертва. Докато при Възкресението е нещо друго. Разбира се, това ни най-малко не означава, че събитието е по-незначително, отколкото смъртта на Бога на кръста, но „педагогическият подход” на Господ тук е друг. Когато възкръснал, Той се явил само на Своите ученици – тоест на онези, на които скоро им предстояло да тръгнат по света с проповед за Христа, разпнатия и възкръсналия. Те трябвало да станат свидетели на Възкресението. За всички останали то, може да кажем, е било безполезно.
Но защо все пак, като възкръснал, Иисус не се явил на народа? Защо само на учениците? Нали, ако всички се бяха убедили, че Той е възкръснал, без съмнение щяха да станат християни!
Не. Не биха станали. Това на пръв поглед изглежда парадоксално но онзи, който не иска да повярва, няма да повярва дори да му предоставят неопровержими доказателство. Ето, нали Господ възкресил Лазар – извършил небивало чудо! – и какво, нима всички повярвали в Него? Напротив, иудейската върхушка решила, че именно сега вече трябва да Го убият. Да си спомним и притчата на Господ за богаташа и бедния Лазар, където Авраам казва на богаташа: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят (Лук. 16:31). Също и думите на възкръсналия Господ към Тома: ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали (Йоан 20:29).
Това е много важен момент: истинската вяра винаги предполага свобода. Свободата да приемеш и свободата да отхвърлиш. В това именно е и парадоксът на вярата, че тя може и да се появява въз основата на нещо външно – свидетелства, знамения, но в нея винаги остава едно свободно пространство, което трябва да бъде запълнено от личната воля. Ако притиснем човека до стената с железни аргументи, той може и да повярва, но въпреки всичко неговата вяра ще бъде подчинена, под принуда. За такава вяра апостол Иаков казва: и бесовете вярват, и треперят (Иак 2:19). В такава вяра няма доверие, няма любов, и поради това не би могла да стане спасителна.
Затова възкръсналият Господ не се явява на първосвещениците, на фарисеите, на Пилат, и т.н. Ако беше им се явил, те отново биха се опитали да Го убият, а когато видят, че е невъзможно, биха повярвали в Него, но съвсем по езически, само от страх. А в страха няма любов (1 Йоан 4:18).
Източник: foma.ru
Превод: Даниела Благоева, Румяна Рашкова
Трите дни преди Пасха. 1 част
Въпроси и отговори за събитията през Страстната седмица, за разпятието, погребението и Възкресението на Христос...
Спомен за митрополит Йоаникий
Днес за мнозина духовността не е от голямо значение, но за мен е от първостепенно. Духът, Божият Дух е Който животвори. Той е Който извисява и Който възнаграждава. За това, дали пълноценно сме изживели живота си, само Господ може да каже...
За тайнството Кръщение и отговорността на кръстника
Разговор с Обуховския епископ Йона (Черепанов), предстоятел на Киевския Свято-Троицки Йонински манастир за тайнството Кръщение и отговорността на кръстника. Защо да станеш кръстник понякога крие духовен риск?...
Какво се случва в центъра
По стъпките на християнството в нашите земи
На 26 и 27 октомври 2024 г. 29 младежи, организирани от Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“, посетиха емблематични места, свързани с българската история, и се запознаха с пътя на християнството по нашите земи.
Деца от ЦНСТ гостуват в Духовно-просветен център "Св. Архангел Михаил"
На 01 ноември 2024 г. деца от различни Центрове за настаняване от семеен тип гостуваха в Духовно-просветния център "Св. Архангел Михаил", запознаха се с дългия път на хляба от житното зрънце до нашата трапеза и научиха историята на първото българско училище и църква във Варна.
Култура
Димитър Кантакузин и неговият „Химн към Богородица”
Изложба „Българската писменост: Св. Паисий Хилендарски. За ползата от историята”
Семейство и възпитание
За неправославните приказки и едно вълшебно житие
Семейството като рай за детето (+Видео)
Милосърдие
Св. Максим Изповедник за милосърдието и любовта
Православна църква почита чудотворната икона на Богородица „Радост за всички скърбящи”
Събития
Открива се учебната година в Школата по иконопис
Седмица на православната книга - 2024
Програма на Седмицата на православната книга (4-10.11.2024 г.)
Какво се случва в центъра
Диалози за историята, свободата и вярата - октомври, 2024
Деца от ЦНСТ гостуват в Духовно-просветен център "Св. Архангел Михаил"
Нови книги
Книги на Мартин Ралчевски в книжарница „Благослов”
„Хлябът на живота” – изяснение на Божествената литургия, т. 1
Задушници
Въздигане на Светия Кръст Господен
Установяване на празника Въздвижение
Обновление на храма „Възкресение Христово” в Йерусалим. Забравеният празник
Преображение Господне
За преобразяването на хората чрез силата на благодатта на Светия Дух
Слава на Тебе, Който ни показа светлината!