Духовно просветен център

Тълкуване на Христовите блаженства -2

12.06.2020 г.
Проповедта на планината, мозайка от V в., Равена, Италия
Автор: Митрополит Йеротей (Влахос)

2 част  (вж. началото ТУК)

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Мат. 5:7).

Както постоянно посочвахме в нашия анализ на Блаженствата, съществува последователност и приемственост между тях. Следователно, който е смирен, покаял се е и е кротък, който изпитва глад и жажда за правда, също така ще бъде милостив. Това е непрекъсната еволюция към добродетелта, постоянно пътуване към живот в Бога, постоянно изкачване към планината Синай и планината Тавор.

Така милостта е тясно свързана с праведноста, а също така праведноста с милостта. Така някой може да има стремеж за справедливост между хората, но това може да бъде извършвано без милост, любов и човеколюбие. Според отците на Църквата, праведноста е тясно свързана с любовта и понякога те се отъждествяват една с друга. Въплъщението на Христос се извършило, за да възстанови справедливостта за падналото човечество, и това възстановяване станало с любовта и човеколюбието на Бога.

Ако внимателно прочетете събитията, които довели до падението на първосъздадените хора, ще откриете, че дяволът използвал Божията заповед да не се яде от дървото на познание на доброто и злото, и погрешно я разтълкувал, за да представи Бог като несправедлив. Така дяволът извършил голяма несправедливост, за да плени човека, който принадлежал на Бога, понеже бил създаден от Бога, и така той придобил нещо, което не бил създал и не му принадлежало. Това било несправедливост. Христос посредством своето въплъщение поправил тази несправедливост с любов и човеколюбие, а също така и със справедливост. Той доброволно приел тленно и страдащо тяло, в което била поставена въдицата на божеството, и по този начин измамил дявола, като поправил несправедливостта и освободил човешката природа от властта на дявола, смъртта и греха. Това било сторено с любов и праведност.

Следователно не е достатъчно да бъдем само справедливи, трябва да бъдем и милостиви, да имаме любов към другите. Не е достатъчно да изпитваме любов и човеколюбие, ако не сме справедливи. Това означава, че правдата е тясно свързана с милостта, с човеколюбието.

Обаче милостта, която се възхвалява и благославя от Христос, е различна и не се ограничава до даряването на материални блага и храна. Съществуват три основни начина, по които се изразява милостта.

Първият начин, по който се проявява милостта е чрез пари и изобщо с материални блага. Има хора, на които не им достигат много материални блага, когато са безработни и нямат доходи. В такива случаи ние трябва да определим техните нужди и да им помогнем, доколкото можем.

Вторият начин, по който се проявява милостта, е предлагането на благи думи на хората. Много хора не са лишени от материални блага, но им липсва любов, липсва им блага дума. Днес злобата е широко разпространена сред хората и те чуват остри думи и техните души са дълбоко наранени, и те се нуждаят от блага дума, за да се излекуват. Много от нас са склонни да дават материални блага на другите, но сме напълно неспособни да им предложим дума на утешение, надежда и живот.

Но преди всичко хората днес се нуждаят от богословско слово, което надхвърля социалното, психологическото и хуманистичното слово. Днес много чудеса се извършват с богословското слово. Съществуват много светци, които не извършват чудеса, което ще рече, че те не изцеляват физическите болести на човешката природа, но те богословстват и предлагат православно богословие, а това богословско слово изцелява травмите на човешките души. Съвременният човек има по-голяма нужда от това.

Който е милостив, ще приеме любовта на другите, защото се прилага духовният закон, според който на човек се връща онова, което прави на другите, и в същото време той ще получи милост от Бога след своята смърт и при Второто Христово пришествие. Който предлага милост и любов на другите, богато ще получи милост и любов от Бога. Бог не е несправедлив и действа основно чрез тези, които обичат, прощават и носят благодеяние.
 

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Блаженството за чистота на сърцето е изключително важно и е в центъра не само на Блаженствата, но на целия духовен живот. С чистотата на сърцето хората познават Бога, виждат Бога.

Чистотата на сърцето, така че човек да опознае Бога, е в центъра на православното богословие, а също на така т.нар. исихасткото богословие, представено най-вече от св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама, и от другите отци от „Добротолюбието”.

Първо, това блаженство има изключително значение, защото съществуват хора, които не крадат, не отнемат имуществото на другите и дори могат да бъдат милостиви, като прилагат към себе си блаженството „Блажени са милостивите”, но въпреки това те имат нечисти сърца и извършват различни плътски грехове.

Много често в Светото Писание се срещат думи за сърцето. Тук не се говори за физическото сърце, но за „дълбокото сърце”, както казва Псалмопевеца (вж. Пс. 63:7). Наистина често в Давидовите псалми се споменава сърцето, като бива изобразявано като „пламтящо”, „преливащо”, „скачащо” и др.

Като изучавах текстовете на Светото Писание и отците на Църквата, а също така, като обсъждах този въпрос с монаси-подвижници, открих, че това, което се нарича „сърце”, е страстната част на душата, и това духовно сърце е дълбоко във физическото сърце. Отците, следвайки по този въпрос философското деление на душата, говорят за умна, желаеща и раздразнителна част на душата. Умната, която ражда мислите, действа в мозъка, докато желателната и раздразнителната части на душата се проявяват във физическия орган на сърцето. Когото някой обича или е гневен, това се проявява във физическия орган на сърцето. Така, когато отците-исихасти говорят за очистване на сърцето, те най-вече имат предвид откъсването на любовта и гнева от Божието творение.

Хората обикновено страстно обичат творението и другите хора, което е нечистота на сърцето, понеже тогава цялото сърце се отличава със страст. Обаче човек, който полага усилия да живее според Бога, да прилага Божиите заповеди, такъв човек обича Бога и придобива божествен ерос, и разбира се, обича, както Бог обича. Ето това представлява очистването на сърцето от страстите. От учението на Отците за духовното лечение знаем, че страстите не са някакви зли сили, които трябва да бъдат изкоренени, а са естествените сили на душата, които са извратени и които, чрез Божията благодат и нашето усилие, можем да преобразим и да насочим към Бога.

Така разумът е едно нещо, а сърцето друго. Разумът обработва мислите, които се наричат помисли, защото те трябва да останат там и да помагат на хората да се движат, мислят, работят и да се държат подобаващо, докато сърцето обича Бога, а също така и творението в рамките на Божията любов. Разумът създава науката и философията, докато сърцето преживява Бога. Затова ние казваме, че плодовете на науката са откритията на разума, а опитното познание на Бога е разкриването на Бога в чистото сърце на човека, а именно в сърцето, което се е освободило от помислите и страстите и напълно е отдадено на Бога.

Също така прави впечатление, че Христос в това блаженство не казва, че чистите по сърце ще опознаят Бога, но че ще видят Бога. В сърцето, според отците-исихасти, се намира умът – духовното око, което вижда Бога, това е духовно огледало, в което истинският Бог се разкрива като Светлина, това именно е окото на душата. Когато Бог се явява на хората, Той винаги се вижда като Светлина. Точно това се е случило на Планината Тавор, това се е случило с архидякон и първомъченик Стефан. Тази Светлина произлязла от Христос, когато Той се явил на апостол Павел, това е Светлината, видяна от св. Симеон Нови Богослов и много други светци.

Явяването на Бога като Светлина предлага духовно познание, и това познание е православно богословие. Ето защо академичното богословие на разума така се различава от харизматичното и опитно богословие, свързано с духовното сърце.

Ние постоянно трябва да молим Бога, така, както Давид е написал в 50-ти псалом „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене” (Пс. 50:12).
 

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Мат. 5:9).

Мирът, който миротворците имат и който е благословен от Бога, не е социален и светски мир, а мир, който е резултат и плод на очистването на сърцето и единението с Бога. Човекът става миротворец, когато вкуси мира на Бога, „който надвишава всеки ум” (Фил. 4:7) и който пази човешките сърца.

Миротворците не са само миротворци на тези, които имат еднаква природа, но примиряват хора, които се противят един на друг. Който е усетил в себе си мира на Бога, непременно става миротворец.

В Свещеното Писание мирът се тълкува като примирение. Това е делото на въплъщението на Сина и Словото Божие. Христос, чрез Своето въплъщение, учение и особено чрез Своя Кръст, Своята смърт и възкресение, примирил човешката природа с Бога. Свещеното Писание не говори за примирение на Бога с човека, защото Бог не мрази човека, а говори за примирение на човека с Бога. Човекът се отдалечил от Бога, помрачил вътрешния Божи образ, своята умна душа и, пребивавайки в мрак, почитал идоли, извращавайки силите на душата и подивявайки в своите страсти. Христос ни обича и, както ни обича, ни е приел и, като ни приел,  ни е привел и примирил с Отца.

Мирът, преди всичко, се усеща вътре в тялото; това е помиряване на волята на плътта с волята на душата, подчинение на тялото на душата. Много отци използват образа на неразумния кон и неговия ездач, за да онагледят връзката между тялото и душата. Тялото със своите страсти, натрупани след праотеческия грях, е като неразумния кон. Затова в книгата Битие се говори за одеждите от животинска кожа, с които били облечени Адам и Ева след падението – това е неразумният животински живот, който проникнал в човека. Затова душата трябва да подчини тялото с неговите сили и да го отведе при Бога. Когато е обратното и тялото подчинява душата, вътре в човека се води „гражданска война”, понеже сме в неестествено състояние. Възстановяването на правилната връзка между душата и тялото се нарича умиротворяване.

Тогава мирът като примирение трябва да бъде преживян като умиротворяване между човешката природа и Бога. Бог е нашият мир (Еф. 2:14). Той ни е освободил от смъртта, греха и дявола и ние трябва да се съчетаем с Него, за да придобием истински мир.

Като имаме тези две форми на мир, а именно вътрешния мир и помирението във връзката с Бога, ние се превръщаме в истински миротворци в семейството и социалната среда. Понеже, ако човек не усети мира в душата си и с Бога, ако не изпита вътрешно спокойствие, той не може да го предложи на другите. Всеки от нас дава на другите това, което има, а не това, което няма. Когато вършим нещо с вълнение и безпокойство, ние го предаваме на другите, но ако извършваме нещо мирно, молитвено и спокойно, тогава това ще се отрази и на другите.

Миротворците ще се нарекат синове Божии, защото, както Христос със Своето въплъщение донесъл мир между душата и тялото, между хората и Бога, така миротворците със своето учение помагат, хората да се върнат към Бога, и ги умиротворят. Следователно, те се наричат синове Божии, защото извършват божественото спасително дело.

Интересно е, че се говори за миротворците – че стават синове Божии и че това блаженство не ни е дадено при нашето сътворяване. Всички, които сме родени, сме Божие творение, но ставаме Божии синове посредством нашето духовно прераждане, синове по Божията благодат.

В нашите общества и в нашите сърца ние ставаме свидетели на много конфликти, много граждански войни, много революции и военни действия. Всички се борят за мир, без да имат чисти сърца. Следователно, за да станем миротворци и синове Божии, първо трябва да придобием мир.
 

„Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно” (Мат. 5:10).

В четвъртото блаженство Христос благославя онези, които са гладни и жадни за правда. Тук, в осмото блаженство, благославя тези, които са преследвани за правда. Всичко в живота има ценност и хората, според своя свободен избор, събират плюсовете и минусите на всяко действие.

Терминът „правда” е много важен в Светото Писание и за отците на Църквата. Правдата е съществуването на властта на справедливостта, а също така съществуването на любовта, следователно тя е „отвъд всички добродетели”.

Христос заявява, че които се стремят към правда, ще бъдат преследвани от хората, защото обществата разчитат на несправедливостта, те възприемат неправдата и, въпреки привидната законност, несправедливостта взема надмощие. Следователно, който желае правдата да съществува, който говори за правда и който желае да живее според Божията воля, ще бъде преследван.

Преследването обикновено се извършва в човешките общества. Ако някой не спазва общите стандарти, които съществуват в обществото, той автоматично бива изхвърлен от обществото и живее на ръба. Обществото, което е образувано от специални власти, ще преследва хората, които отказват да му се подчиняват. Разбира се, тук нямаме предвид случаите, когато хората не желаят да спазват законите и са осъдени от съдилищата, а по-скоро тези случаи, когато, хората не могат да спазват неписани закони, които преобладават в обществата. С други думи, ако някой иска да живее почтено, без да извършва беззакония, той е отхвърлен от системата и изолиран.

Подобни преследвания са понасяли християните още от първия ден, когато Църквата е започнала да действа като Тяло Христово, тоест от Петдесетница. Деянията на Апостолите, Посланията на Апостолите и Откровението на евангелист Йоан описват тези ранни преследвания на християните.

Преследването е основата на православната християнска проповед. Както сянката следва слънцето, така преследването следва Слънцето на правдата, Христос. Христос предупредил Своите ученици относно това: „Ако Мене гонеха, и вас ще гонят” (Йоан 15:20). Църковната история от деня на Петдесетница до днес е изпълнена с преследвания, мъченичества, мъчения и смърт, като по този начин се проявява истинността на църковния живот.

За християните е естествено да бъдат преследвани за правда. Всяко общество е организирано или по религиозен принцип, или на принципа на атеизъм и незаинтересованост, или на принципа на почитанието на други божества, различни от християнството. Много често хората не толерират разнообразието, така че те се обръщат срещу християните. Когато християните отхвърлят фалшивите богове или отричат страстите, които се обожествяват, тогава те се считат за опасни и вредни за тези, които живеят в атеизъм, деизъм, мистицизъм и идолослужение.

Мъчениците приели омразата на хората и били подложени на преследване. Те изповядали Христос и приели мъченичество заради Христос. Те отказали да се отрекат от Него и радостно приели мъченичество. Обаче не само мъчениците били преследвани за изповядване на своята вяра, но и тези, които защитавали онеправданите и желаели да водят добродетелен живот, също били преследвани. Преследването „заради правда” определя кога преследването има стойност и кога няма. Защото престъпниците, крадците и убийците, които са преследвани за неправда и незаконност, не са включени в това блаженство.

Тези, които са преследвани „заради правда”, са Божии чеда, защото Бог обича онеправданите, защото Той Самият е бил преследван, опозорен и приел мъченичество, ето защо Той ги награждава. Ето защо на тях принадлежи Царството небесно. Първото блаженство, което говори за смирение, и осмото блаженство, което говори за преследване заради правда, говорят за Божието Царство, само че с различни изрази. По принцип Царството небесно е едно, но се постига по различни начини.

Смисълът е, че всяко от тези две блаженства има една и съща стойност и е специална благословия от Бога. Човекът може да бъде преследван заради Бога, а не заради своите страсти, може да бъде преследван за своя християнски живот, а не за страстния си живот, и тогава наградата се покачва. Мъчениците на кръвта и мъчениците на избора имат голяма чест и слава в Църквата.
 

„Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.” (Мат. 5:11-12).

Това блаженство е продължение на предишните Христови блаженства, които Той произнесъл на Планината, преди да започне своята дейност. Както може лесно да се види, предишните блаженства са отправени в трето лице – като „блажени са бедните духом” и т.н. – докато това блаженство е отправено във второ лице, което означава, че с това блаженство Христос се обръща към Своите ученици и апостоли, като изрича „блажени сте вие”.

Така, това блаженство е продължение да предишното блаженство, което се отнася до преследване, но засяга Неговите ученици. Ето защо то не е отделно блаженство, но се брои заедно с предишното.

В него се говори за обиди, преследвания, лъжливи и лоши обвинения, понеже апостолите били наричани вълшебници, измамници и др. Ако някой е обиден или преследван без лъжливо обвинение и не заради Христос, това ще бъде нещастие и позор за него, а не блаженство.

Който е преследван за Христос и Христовия живот, не трябва да бъде натъжен, разкаян или озлобен, но трябва да се весели, да скача от радост, понеже ще получи голяма награда на небесата. Това е славата, която украсява мъчениците и преследваните. Когато говорим за слава, имаме предвид Божията Светлина, понеже тази светлина е Божието царство, духовният рай. В това блаженство „небесата” са в множествено число, защото всеки ще участва в Божията Светлина в зависимост от своето духовно състояние, ето защо Христос казва: „В дома на Отца ми има много жилища” (Йоан 14:2).

Христос, като се обръща към апостолите, им напомня за пророците, които били преследвани и придобили голяма слава. Това е съдбата на праведните. Пророците, апостолите и мъчениците са модели и примери за нас как да живеем живота си, как да умираме и как да живеем за вечността.
 

Заключение

Когато човек чете внимателно осемте блаженства, от началото до края, той ще открие, че те описват християнския живот. Християнинът започва своя духовен живот със смирение, което е чувството за бедност в Христос, усещайки, че е далеч от Бога и че е без Божията благодат и е обеднял, за което той получава божествена скръб. Покаянието е състояние на смирение. След скръбта идва кротостта, която е следвана от глад и жажда за Божия правда. Понеже сега Божията благодат може да се усети, той започва да търси нещо повече. Така, той става милостив, чист по сърце, миротворец и накрая понася преследванията с радост.

Св. Симеон Нови Богослов представя връзката, която съществува между всяко Христово блаженство, и как от първото блаженство християнинът напредва към последното. Той учи, че там, където има смирение, там се намират глъбините на смирен дух и съществува просветлението на Светия Дух, там се разпростира проявлението на Божията Светлина и Бог живее с мъдрост и познание на Своите тайнства. Там също така се намират Божието царство и усещането за царството и скритите съкровища на духовна бедност.

Така, според св. Симеон Нови Богослов, където има духовна бедност, там е и радостна скръб, и непрестанни сълзи, които очистват душата, като я превръщат в най-лъчезарна. Така душата се издига, разпознава Христос и става нежна, неподвижна към гняв и изпитва глад и жажда да опознае Христовата правда. Така човек става милостив и състрадателен, сърцето му се очиства и пречиства и той ясно вижда Божията слава. Тогава, тези, които имат такива чисти души, които могат да видят Божията Светлина, се наричат миротворци и стават чеда на Най-Висшия, които обичат Бога и понасят всяка болка и мъка, обида и преследване с чувство на радост, защото са станали достойни да бъдат обезчестени от хората за Неговата любов.

Като преживяваме Христовите блаженства и сиянието на Божествената Светлина, ние получаваме в сърцето печата на Светия Дух, чрез което духовните плодове на Христос се разлистват. Тези плодове са кротост, мир, милост, състрадание, доброта, вяра, търпение, любов и радост за изкушенията и готовност да умреш за братята.

Св. Симеон Нови Богослов ни принуждава да изследваме себе си с внимание, така, че да разберем дали нашите души носят печата на Светия Дух и дали Христос е в нас. И обратно, ако не сме получили Христос и Неговия печат, в нас живее този порочен свят и ние сме чужди на вечния живот и Небесното царство.

От всичко това разбираме, че духовният живот на човека започва със смирение, с чувството за нашата духовна бедност, докато постепенно християнинът заживее в Божията благодат, и накрая целостта на този живот се увенчава с преследвания и мъченичество, което е славата на християнина.

Следователно, мъченичеството е краят на християнския живот, плод от съзерцанието на Бога, резултат от познаването на Бога. Мъченичеството не е само добро настроение, човешко усещане или твърда воля, но е плод на съзерцанието на Бога. Това се вижда от факта, че по реда на блаженствата човек преживява Царството небесно, утешен е от Бога, наследява земята, изпълнен е с Божията Благодат, получава милост, вижда Божията Светлина и става Божи храм. С такива големи духовни дарове християните не могат да бъдат приети от света и не могат да останат на едно ниво с човешките мисли.

Христовите блаженства са основата на християнския живот. В тях е скрита нашата цялостна духовна пътека.
Дано да ги преживеем в нашия живот. Амин!

Превод от английски: Николай Янчев
Източник:
www.johnsanidopoulos.com /Mistagogy Resource Center/

Още по темата
Още от Нашата вяра

Обръщането на св. апостол Павел

29.06.2020 г. | Отец Патрик Хенри Риърдън | Нашата вяра

В опита на своето обръщане св. апостол Павел приел и семето на цялото си последващо учение за Църквата, която той после определя като стълб и крепило на истината. Той не познавал друг Христос, освен Христос на Църквата...

Покаянието – изкуплението на времето

29.06.2020 г. | Андрей Горбачев | Нашата вяра

Господ помага на отреклия се апостол окончателно да се избави от тази слабост, която го довела до богоотстъпничество. Въпросите на Спасителя повтарят степените на неговото отстъпление и го довеждат до изцелително съкрушение....

Тълкуване на Христовите блаженства - 1

10.06.2020 г. | Митрополит Йеротей Влахос | Нашата вяра

Думата „блажен” може да се тълкува като „щастлив”, но не става дума за щастие като материално или биологично състояние. Според отците на Църквата, блаженството е източник на блага, на неизразими и недостижими благи същности – на истинската Светлина...

Какво се случва в центъра

Моята история

"Господи, аз бях до тук!"

Любов и брак

Женските избори