Прощално писмо (2 част)

09.05.2018 г.
Аушвиц
Автор: Василий Гросман

9 май – победа на оръжието, на армията, на политиките… Победи ли човечността?...

„Трудно ми е да завърша това писмо – то е моят последен разговор с тебе…”

Екатерина Савелевна Витис, майка на писателя Василий Семьонович Гросман, през 1941 г. пише това прощално писмо, което той по-късно включва в романа си „Живот и съдба”. То е паметник на майчината любов, на силата на духа и на противостоянието срещу ужаса на фашизма... Екатерина Витис е разстреляна заедно с други евреи в в с. Романовка на 15 септември 1941 г. при една от акциите на фашистите за унищожаване на еврейско население. До края на живота си писателят Василий Гросман пише писма до своята загинала майка. 

Продължение (Вж. 1 част)

(...) Посещавам болните в домовете им. В миниатюрни стайчета са натъпкани десетки хора: полуслепи старци, кърмачета, бременни жени. Свикнала съм в човешките очи да търся симптоми на болестта – глаукоми, катаракти. Сега не мога да гледам хората в очите по този начин – съзирам само отражението на душата. На добрата душа, Витенка! На скръбната и добрата, на усмихнатата и обречената, на победената от насилието и същевременно тържествуващата над насилието душа. На силната душа, Витя!

Да можеше да видиш с какво внимание старците и стариците ме разпитват за тебе. Как сърдечно ме утешават хора, на които от нищо не се оплаквам, хора, чието положение е по-тежко от моето.

Понякога ми се струва, че не аз се грижа за болните, а обратното – че добър народен знахар лекува душата ми. А колко трогателно ми дават за помощта комат хляб, глава лук, шепа фасул.

Повярвай, Витенка, това не е заплащане за лекарско посещение! Когато някой възрастен работник ми стисне ръката и пъхне в чантичката ми два-три картофа с думите: „Хайде, хайде, докторке, моля ви”, сълзи бликват от очите ми. В това има нещо толкова чисто, бащинско, добро – не, не мога да ти го предам с думи.

Не искам да те утешавам, че съм живяла леко през всичкото това време, по-скоро е за чудене как сърцето ми не се пръсна от болка. Но нека не те измъчва мисълта, че съм гладувала, нито веднъж не съм изпитала глад. И самотна не съм се чувствала.

Какво да ти кажа за хората? Хората ме изумяват с хубаво и с лошо. Те са необичайно различни, въпреки че имат обща съдба. Но представи си, ако по време на буря повечето хора гледат да се скрият от пороя, това още не означава, че всички те са еднакви. Пък и всеки се крие от дъжда по свой начин.

Доктор Шперлинг е сигурен, че преследванията на евреите са временно явление, докато трае войната. Много хора мислят като него и аз виждам, че колкото по-оптимистично е настроен един човек, толкова по-дребнав, по-егоистичен е той. Ако някой дойде, докато обядват, Аля и Фани Борисовна веднага скриват яденето.

С мен семейство Шперлинг се държат добре, още повече че ям малко и нося повече продукти, отколкото използвам. Но реших да се махна от тях, неприятни са ми. Търся си друго кътче. Колкото повече скръб е насъбрал един човек, колкото по-малко се надява да оцелее, толкова по-добър, по-благороден, по-човечен става.

Бедняците – тенекеджии, шивачи, обречени на гибел, са много по-благородни, по-добри и по-умни от онези, които са съумели да се запасят с някакви продукти. Младичките учителки, един особняк – старият учител и шахматист Шпилберг, кротките библиотекарки, инженер Рейвич, който е по-безпомощен от дете и мечтае да въоръжи гетото с бомби от подръчни средства – какви чудесни, непрактични, мили, тъжни и добри хора.

Тук виждам, че надеждата никога не е свързана с разума, тя е безсмислена, струва ми се, че е породена от инстинкта.

Хората, Витя, живеят така, сякаш им предстоят дълги години живот. Не мога да разбера дали това е глупаво, или умно – просто е така. И аз се подчиних на този закон. Тук дойдоха две жени от онова село и разказаха същото, което чух от моя приятел. Германците унищожават всички евреи в околността, но щадят деца, старци. Пристигат с камионите си германци и полицаи и вземат няколко десетки мъже за изкопни работи, те копаят ровове, а после, след два-три дни, германците откарват еврейското население при тези ровове и го разстрелват поголовно. Из всички селца около нашия град израстват тези еврейски могили.

В съседната къща живее едно младо момиче от Полша. Тя разказва, че там масовите убийства били нещо постоянно, евреите били унищожавани до крак, само в няколко гета – във Варшава, в Лодз, в Радом, били останали живи евреи. И когато обмислих всичко това, ми стана съвършено ясно, че нас са ни събрали тук не за да ни запазят като зубрите в Беловежката гора, а като в кланица. По план и нашият ред ще дойде след седмица-две. Но представи си, макар че го разбирам, аз продължавам да лекувам болните и да заръчвам: „Ако промивате редовно очите си с това лекарство, след две-три седмици ще оздравеете”. Наблюдавам един старец, на когото след половин до една година ще може да бъде оперирано пердето на окото.

Давам на Юра уроци по френски, ядосвам се от неправилното му произношение.

А през това време германците нахлуват в гетото, грабят, часовите за развлечение стрелят отвън по децата и все нови и нови хора потвърждават, че съдбата ни може да се реши всеки ден.

Ето, така е – хората продължават да живеят. Тия дни тук дори имахме сватба. Слуховете се раждат с десетки. Ту, задъхан от радост, съседът съобщава, че нашите войски са преминали в настъпление и германците бягат. Ту изведнъж плъзва мълва, че съветското правителство и Чърчил са предявили ултиматум на германците и Хитлер е заповядал евреите да не бъдат убивани. Ту пък някой съобщава, че евреите ще бъдат заменяни срещу германски военнопленници.

Оказва се, че надеждите никъде не виреят тъй добре, както в гетото. Светът е пълен със събития и всички събития, техният смисъл и причина винаги се свеждат до едно – спасяването на евреите. Какво богатство от надежди!

А източникът на тези надежди е един – инстинктът за самосъхранение, който без капчица логика се съпротивлява на страшната неизбежност всички да погинем и следа да не остане от нас. И ето, гледам и не вярвам: нима всички ние сме обречени и очакваме смъртта? Бръснари, обущари, шивачи, лекари, печкари – всички работим. Дори бе открит малък родилен дом, по-точно подобие на родилен дом. Съхне бельо, домакини перат, готвят, от 1 септември децата ходят на училище и майките разпитват учителите за бележките им.

Старият Шпилберг даде да му подвържат няколко книги. Аля Шперлинг сутрин прави гимнастика, а вечер навива косата си на хартийки, кара се с баща си – искала да й купи някакви платове за две летни рокли.

И аз съм заета от сутрин до късна вечер – посещавам болни, давам уроци, кърпя, пера, подготвям се за зимата, подплатявам с вата есенното си палто. Слушам разкази за наказания, сполетели евреи – една позната, съпругата на юрисконсулта, я били, докато изгубила съзнание, задето купила едно патешко яйце за детето си; на едно момче, сина на помощник-аптекаря Сирота, простреляли рамото, когато се опитало да се промуши под телта и да намери топката си. И отново слухове, слухове, слухове.

А ето и някои реални събития. Днес германците откараха осемдесет млади мъже на работа, уж да вадят картофи, и някои хора се зарадваха – ще могат да донесат по малко картофи за близките си. Но аз разбрах за какви картофи става дума.

Нощта в гетото е особено време, Витя. Знаеш ли, мили, винаги съм те учила да ми казваш истината, синът винаги трябва да казва на майка си истината. Но нали и майката трябва да казва на сина си истината. Не мисли, Витенка, че майка ти е силен човек. Аз съм слаба. Страх ме е от болка и с боязън сядам на зъболекарски стол. Като дете ме беше страх от гръмотевици, от тъмното. Когато остарях, се страхувах от болести, от самота, страхувах се, че като се разболея, не ще мога да работя, ще се превърна в бреме за теб и ти ще позволиш да го почувствам. Страхувах се от войната. Сега, Витя, всяка нощ ме обзема ужас, сърцето ми се вледенява. Чака ме гибел. Иска ми се да те викам на помощ.

Когато беше малък, често дотичваше при мен да търсиш защита. И сега в минути на слабост на мен ми се иска да заровя глава в скута ти и понеже си умен и силен, да ме скриеш, да ме защитиш. Аз не само съм силна духом, Витя, аз съм и слаба. Често помислям за самоубийство, но не знам дали слабостта, или силата, или безсмислената надежда ме възпират.

Но стига. Заспивам и сънувам. Често сънувам моята покойна майка, разговарям с нея. Снощи сънувах Сашенка Шапошникова, как живеехме заедно в Париж. Но тебе нито веднъж не съм сънувала, макар че винаги си в мислите ми, дори в минути на ужасна тревога. Събуждам се, виждам този таван и си спомням, че по нашата земя ходят германци, че съм прокажена, и ми се струва, че не съм се събудила, а точно обратното – заспала съм и сънувам.

Но минават няколко минути, чувам как Аля спори с Люба чий ред е да отиде на кладенеца, чувам хората да си говорят, че снощи на съседната улица германците строшили главата на един старец.

Дойде една позната, ученичка от Педагогическия техникум, и ме повика при някакъв болен. Оказа се, че укрива един лейтенант, ранен в рамото, с обгорено око. Симпатично, измъчено момче с волжки говор на „о”. Снощи се промъкнал през телта и намерил подслон в гетото. Окото му не беше много повредено, успях да спра нагнояването. Той дълго ми разказва за боевете, за бягството на нашите войски – натъжи ме. Иска да си почине и после да пресече фронтовата линия. С него ще тръгнат няколко момчета, единият беше мой ученик. Ох, Витенка, да можех да поема с тях! Толкова се радвах, че ще помогна на този младеж, мислех си, че ето, и аз участвам във войната срещу фашизма.

Донесоха му картофи, хляб, фасул, а една бабичка му оплете вълнени чорапи.

Днес денят е изпълнен с драматизъм. Снощи Аля чрез една своя позната рускиня се снабдила с паспорта на починало в болницата младо руско момиче. Довечера Аля ще замине. Освен това днес от един познат селянин, който минаваше с каруцата си покрай оградата на гетото, научихме, че евреите, изпратени да вадят картофи, копаят дълбоки ями на четири версти от града, край летището, по пътя за Романовка. Витя, запомни това име, там ще намериш братската могила, където ще лежи майка ти.

Дори Шперлинг проумя всичко, все е блед, устните му треперят, пита ме объркано: „Има ли надежда да оставят живи специалистите?” Наистина, бяхме чули, че в някои села най-добрите шивачи, обущари и лекари не били унищожавани.

И все пак вечерта Шперлинг извика един стар печкар и той му направи в стената скривалище за брашното и солта. А ние с Юра вечерта четохме „Lettres de mon moulin”. Спомняш ли си как с тебе четяхме на глас моя любим разказ „Les vieux”[1], по едно време се спогледахме, разсмяхме се, в очите и на двама ни имаше сълзи. После зададох на Юра домашните за вдругиден. Така е редно. Ала изпитвах някакво болезнено чувство, когато гледах тъжното личице на моя ученик, пръстите му, записващи в тетрадката номерата на упражненията от учебника по граматика.

И колко много са тези деца: дивни очи, тъмни коси, сред тях може би има бъдещи учени, физици, професори по медицина, музиканти, вероятно и поети.

Гледам ги как сутрин тичат за училище като възрастни, с широко отворени трагични очи. А понякога започват да лудуват, боричкат се, заливат се в смях, но това не ме развеселява, а ме обзема ужас.

Казват, че децата са нашето бъдеще, но какво да кажем за тези деца? Те няма да станат музиканти, обущари, кроячи. И снощи аз съвсем ясно си представих как целият този шумен свят на брадати, угрижени татковци, мърморещи бабички, създателки на медени курабийки, на „гъши шийки”, този свят на сватбени обичаи, поговорки, съботни празници ще потъне навеки в земята и след войната животът отново ще зашуми, а нас няма да ни има, ще изчезнем, както са изчезнали ацтеките.

Селянинът, който донесе вестта за подготовката на гробовете, разказва, че през нощта жена му плакала и нареждала: „Те и шият, и обуща майсторят, и кожа обработват, и часовници поправят, и лекарства продават в аптеката… Какво ще стане, които ги избият всичките?”

И из ясно си представих как, минавайки покрай развалините, някой ще каже: „Помниш ли, тук някога живееха евреи, печкарят Борух; в събота вечер бабичката му седеше на пейката, а край нея играеха децата”. А събеседникът му ще добави: „А под ей оная стара круша дивачка обикновено седеше докторицата, забравих как се казваше, навремето ми лекува очите, след работа винаги изнасяше плетен стол и се наместваше там с книга”. Така ще бъде, Витя.

Сякаш някакъв страшен полъх премина по лицата, всички чувстваха, че часът наближава.

Витенка, искам да ти кажа… не това, не това.

Витенка, завършвам писмото си и ще го занеса при оградите на гетото, за да го предам на онзи мой приятел. Трудно ми е да прекъсна това писмо, то е моят последен разговор с тебе и като го изпратя, окончателно ще изгубя връзка с теб, ти вече никога не ще научиш какви са били последните ми часове. Това е нашата раздяла завинаги. Какво да ти кажа за сбогом, преди да се разделим навеки? В тези дни, както и през целия ми живот, ти беше моята радост. Нощем си спомнях тебе, детските ти дрешки, първите ти книжки, спомнях си твоето първо писмо, първия ти учебен ден, всичко си спомнях – от първите дни на живота ти до последната вест от тебе, телеграмата, които получих на 30 юни. Затварях очи и ми се струваше, че ти, скъпи, ме закриляш от наближаващия ужас. А когато се сещах какво става наоколо, се радвах, че не си наблизо – нека ужасната ми участ те отмине.

Витя, аз винаги съм била самотна. През безсънните нощи плачех от мъка. И никой не знаеше това. Утеха ми беше мисълта, че някой ден ще ти разкажа живота си. Че ще ти разкажа защо се разделихме с татко ти, защо толкова дълги години живях сама. И често си мислех: колко ли ще се учуди Витя, щом разбере, че майка му е правила грешки, че е била безразсъдна, че е ревнувала и нея са ревнували, че е била като всички млади хора. Ала такава е съдбата ми – да завърша живота си в самота, без да споделя с тебе всичко. Понякога ми се струваше, че не трябва да живея далече от тебе, прекалено силно те обичах, мислех, че любовта ми дава право да бъда с теб на стари години. А друг път си мислех, че не трябва да живеем заедно, прекалено силно те обичах.

Е, enfin[2]… Бъди винаги щастлив с хората, които обичаш, които те заобикалят, които ти станаха по-близки от майка ти. Прости ми.

Навън плачат жени, псуват полицаи, а аз гледам тези страници и ми се струва, че съм защитена от страшния свят, изпълнен със страдание.

Как да завърша писмото си? Откъде да взема сили, синко? Има ли човешки думи, способни да изразят любовта ми към теб? Целувам те – очите ти, челото, косите.

Помни, че винаги в дни на щастие и в скръбен ден майчината любов е с тебе, никой не е в състояние да я убие.

Витенка… Ето и последния ред на майчиното ми писмо до теб. Живей, живей, живей вечно… Мама.”

[1] Старците. – Б.пр. 
[2] Дете (фр.) – Б.пр.

Из „Живот и съдба” - Василий Гросман, ИК Жанет45, 2009
Превод: Здравка Петрова
Източник: Моята библиотека

Още за съдбата на романа и автора му - ТУК

 

Още по темата
Още от Събития

Архангеловден. Кой е като Бога?

08.11.2018 г. | Архангел.бг | Събития

Най-големият дар на човека, даден от Бога, е свободата. Свободата да избира. Нека се постараем като Архистратига Михаил, когато дойде време, да кажем: Кой е като Бога? И тогава да направим своя избор – на любов, на търпение, на смирение и на упование в Него...

Храмов празник на храм „Св. Архангел Михаил”

07.11.2018 г. | Архангел.бг | Събития

Каним ви на 8 ноември на храмовия празник на първата българска църква във Варна - „Св. Архангел Михаил”, открита през 1865 година в приспособения за храм първи етаж на българското училище в града.

Агресия – хуманност – кино

03.10.2018 г. | Архангел.бг | Събития

В Есенната академия на червенокръстките филми ще бъде представен филмът „Светителят хирург“ на журналиста Ангел Бончев за живота на свети Лука (Войно-Ясенецки), Архиепископ Кримски и Симферополски, а в дискусионния форум с лекция ще участва о. Боян Саръев...

Какво се случва в центъра