Момичето от Освиенцим

Милена  Генадиевна Фаустова завършва философски факултет на Московския университет "М. В. Ломоносов", специалност - религиознание, Френски университетски колеж към Московския университет (Collège Universitaire Français de Moscou) и колеж по католическа теология "Св. Тома Аквински".  
Работи като журналистка от 1997 година. Между 2007 и 2014 година е религиозен наблюдател в радио "Голос России", води рубриката "Духовният живот на Русия". През 2009 година е журналист в пресслужбата на Московската Патриаршия, а от 2014 година. - специален кореспондент на отдела "Религия и мироглед" към Международната информационна агенция "Россия сегодня".

Милена, Вашата майка Ви е кръстила на името на една българка.. Бихте ли разказала за това?

Когато бях малка, майка ми разказа историята на моето име. Ние сме от Русия и съответно към България нямаме никакво отношение. Майка ми разказваше, че в студентските си години е учила с българско момиче на име Милена, което в детството си попада в Освиенцим. Не зная точно как попада там, но е била със своите родители, които загиват там, а нея, седемгодишна, са я освободили съветските войници и са я откарали в Съветския Съюз. Там тя получава добро образование и вече в зрели години, когато е било възможно, се връща в България. Майка ми е учила с нея в университета и разказваше, че Милена била светъл и забележителен човек. По тази причина майка ми решава, че ако някога роди дъщеря, ще я нариче с името Милена.  Ето сега аз нося това име и се гордея с това.

Какво е усещането да носиш име на момиче, което е било в Освиенцим?

Знаете ли, всъщност усещането е двойствено. Понякога сякаш сама усещам преживяванията, които човек е понесъл в Освиенцим. Имам чувството, че има връзки между приемствеността на името и приемствеността на историята, те съществуват. А майка ми така хубаво и светло разказваше за тази жена. Тя е била учудващо различна в сравнение с останалите й приятелки. Въпреки че е преживяла в детските си години голяма жестокост, тя била много открит човек. В съветско време, разбира се, нямаше никаква религия, но Милена излъчвала християнство, била проникната от него. По тази причина, когато в зрелите си години ми предлагаха да си сменя името, аз казвах не. Милена е моят символ на борба за оцеляване и борба за човечност.

Вие вече по-късно сте отишла като журналист в Освиенцим. Бихте ли споделила впечатленията си от видяното?

Моето пътуване до Освиенцим беше потресаващо. Беше във връзка с поредното отбелязване на годишнината от освобождение на Освиенцим, 27 януари. Когато преди две или три години се подготвях за това посещение, четох различни истории. Когато се озовах на място, почувствах, че попадам в свят, в който няма живот. Освиенцим се дели на три лагера. Единият лагер е бил за задържане на военнопленниците. Вторият за опити над хора, но там не са били убивани пряко. И третият -  за убийства. Беше ясно, че първите два лагера са били много тежък затвор и усещах как страданията на хората излизат изпод земята. Когато обаче отидох в лагера на смъртта, цялата човешка болка, трагедия и страдания, просто ме заляха. Към този лагер върви една теснолинейка. С нея са извозвали пленените и тя свършва буквално пред портите на лагера. Там хората са били стоварвани. Когато влизате вече през портите, виждате само празно бяло поле - от едната страна руини от пещите, в които са били изгаряни хората, а от другата - остатъци от дървени бараки. Бараките са били сковавани набързо с процепи, без никакви човешки условия. Разбира се, пред фашистите не е стоял въпросът дали ще оживеят тези хора, те са били откарвани там за убийство. Когато виждате тази картина – от едната страна бараките, в които хората чакат смъртта, а от другата, пещите, в които са изгаряни - това е потресаващо. Ние разговаряхме с хора, които са били затворници в Освиенцим. Те  говореха нормално на различни теми от днешния живот - за религията, за политиката, но когато стигахме до живота им в Освиенцим, започваха да плачат. Възрастни хора плачеха, ръцете и устните им трепереха. Емоциите се предаваха така, че когато се върнах в Москва след това, мълчах няколко дни. Нямах какво да кажа на човечеството. След определено време отново искам да посетя Освиенцим, за да почувствам отново тези силни емоции. Те очистват душата, това е катарзис.

Зная, че в качеството си на журналист, вие сте отразявала терористичния акт в Норд Ост. Какви бяха впечатленията Ви тогава и какво бихте могла да кажете на хората сега, когато те едва ли не всеки ден чуват за тероризъм?

Знаете ли, това е усещане на панически страх. Защото, когато в твоя роден град става трагедията и ти се намираш съвсем близо до нея, нищо не можеш да направиш и разбираш, че ти си един вид свидетел на човешки смърти. Но не можеш да спасиш тези хора. Изпадаш в силен страх и стрес. От друга страна, когато общувах с роднините на хората, които се намираха в залата на театъра като заложници, потресе ме тяхната вяра. Те имаха някаква стаена надежда, че всичко ще се подреди, дори да стане най-страшното. Че ще могат да преминат през голямата трагедия и светът няма да свърши с това.

Бих пожелала на всички да имат вяра, просто да вярват в Бога, в бъдещето, в себе си, в света и в хората. Без това не може да се живее.

Интервюто взе о. Василий Шаган,
Любляна, 2015