Прощално писмо (1 част)

08.05.2018 г.
Stroop_Report_-_Warsaw_Ghetto_Uprising
Автор: Василий Гросман

9 май – победа на оръжието, на армията, на политиките… Победи ли човечността?...

„Трудно ми е да завърша това писмо – то е моят последен разговор с тебе…”

Екатерина Савелевна Витис, майка на писателя Василий Семьонович Гросман, през 1941 г. пише това прощално писмо, което той по-късно включва в романа си „Живот и съдба” (като последно послание на майката на своя герой Виктор Щрум). Всеки трябва да прочете това писмо. То е паметник на майчината любов, на силата на духа и на противостоянието срещу ужаса на фашизма. Екатерина Витис била разстреляна заедно с други евреи в в с. Романовка на 15 септември 1941 г. при една от акциите на фашистите за унищожаване на еврейско население. Тежко болна от костна туберкулоза тя едва се придвижва с патерици до мястото на екзекуцията. До края на живота си писателят Василий Гросман пише писма до своята загинала майка. Романът му „Живот и съдба” е оценяван от мнозина като „Война и мир” на ХХ век” не само заради прякото влияние от Толстой, но и заради своето изключително значение. Основната идея на творбата е, че проявите на човечност, които се случват в едно тоталитарно общество, въпреки натиска на това общество, са най-висша ценност.

„Витя, сигурна съм, че писмото ми ще стигне до теб, макар че се намирам отвъд фронтовата линия, зад бодливата тел на еврейското гето. Никога няма да получа отговора ти, не ще ме има. Искам да знаеш какви са последните ми дни, с тази мисъл по-лесно ще се простя с живота.

Трудно е, Витя, истински да разбереш хората… На седми юли германците нахлуха в града. В градската градина радиото предаваше последните новини, бях си тръгнала от поликлиниката и се спрях да чуя, говорителката четеше на украински статия за боевете. Чух далечна стрелба, после през градината затичаха хора, поех към къщи и все се чудех как така съм пропуснала сирената за въздушна тревога. И изведнъж видях танк, някой извика: „Германците влязоха в града!”

Казах: „Не всявайте паника”, предишната вечер се бях отбила при секретаря на градския съвет да го питам за заминаването, той кипна: „Рано е да говорим за това, още не сме готвили списъци”. С една дума, германците бяха тук. Цяла нощ съседите ми се събираха ту при един, ту при друг, най-спокойни бяхме децата и аз. Реших – каквото ще става с всички, ще стане и с мен. Отначало се ужасих, разбрах, че никога няма да те видя, и страшно ми се прииска още веднъж да те погледна, да целуна челото, очите ти, а после си помислих: ти си в безопасност и това е щастие.

Призори съм заспала и когато се събудих, ме притисна страшна мъка. Бях в стаята си, в своето легло, но ми се стори, че съм в чужда страна, изгубена, сама.

Още същата сутрин ми напомниха онова, което бях забравила през годините на съветската власт – че съм еврейка. Мина един камион с германци, които крещяха: „Juden kaput!”

А после ми го напомниха някои мои съседи. Жената на портиера беше застанала под прозореца ми и говореше на съседката: „Слава Богу, край на евреите”. Откъде се взе това у нея? Синът й е женен за еврейка, тя им беше ходила на гости и ми беше разказвала за внуците си.

Съседката ми, вдовица, има момиченце на шест годинки, Альонушка, със сини, чудни очи, писала съм ти за нея, дойде и ми заяви: „Ана Семьоновна, ако обичате до довечера да си изнесете багажа, ще се преместя във вашата стая”. „Добре, тогава аз ще се преместя във вашата”. „Не, вие ще заемете малката стаичка зад кухнята”.

Отказах, там няма нито прозорец, нито печка.

Отидох в поликлиниката, а когато се върнах, гледам: вратата на стаята ми разбита, багажът ми струпан в онова килерче. Съседката ми казва: „Оставих си дивана, и без това няма да се побере в новата ви стаичка”.

Чудя се просто, тя е завършила техникум, покойният й съпруг беше добър и кротък човек, счетоводител в Кооперативния съюз. „Вие сте извън закона” – каза го с такъв тон, сякаш това е много изгодно за нея. А нейната Альонушка цялата вечер седя при мен, разказвах й приказки. Така отпразнувахме новия ми дом, тя не искаше да си легне, майка й я отнесе на ръце. А после, Витенка, отново отвориха нашата поликлиника, а мен и още един лекар евреин ни уволниха. Поисках си заплатата за отработения месец, но новият главен лекар ми каза: „Сталин да ви плати отработеното при съветската власт, пишете му до Москва”. Санитарката Маруся ме прегърна и тихичко занарежда: „Боже Господи, какво ще стане с вас, какво ще стане с всички вас”. И доктор Ткачов ми стисна ръката. Не знам кое тежи повече – злорадството или съжалителните погледи, с каквито хората гледат умираща крастава котка. Не съм мислила, че ще трябва да преживея такова нещо.

Много хора ме смаяха. И не само невежите, озлобените, необразованите. Един стар педагог, пенсионер на 75 години, винаги питаше за тебе, заръчваше ми да те поздравя, казваше: „Той е нашата гордост”. А тия дни, проклети да са, ме срещна и не ме поздрави, престори се, че не ме вижда. После ми разправиха, че на събранието в комендатурата казал: „Въздухът се изчисти, не мирише на чесън”. За какво му е било – нали тези думи мърсят него. На същото това събрание изсипали сума клевети върху евреите… Но, Витенка, естествено, не всички отидоха на това събрание. Мнозина отказаха. И знаеш ли, в моето съзнание още от царско време антисемитизмът е свързан с патриотарщината на хората от Съюза на архангел Михаил. А тук видях – онези, които крещят, че Русия трябва да се отърве от евреите, и се унижават пред германците, са същински жалки лакеи, готови са да продадат Русия за трийсет германски сребърника. А невежите хора от предградията заграбват квартири, одеяла, дрехи; такива сигурно са убивали лекарите по време на холерните бунтове. А има и душевно вяли хора, те се съгласяват с всички злини, само и само да не ги заподозрат в несъгласие с властта.

При мен непрекъснато идват познати, носят новини, очите на всички са безумни, хората сякаш бълнуват наяве. Появи се странен израз: „укриване на вещите”. Всеки мисли, че у съседа е по-сигурно. Укриването на вещите ми прилича на игра.

Неотдавна съобщиха, че ще преселват евреите, разрешено е да се вземат 15 килограма багаж. По стените на къщите накичиха жълти обяви: „Всички наематели да се преместят в района на Стария град най-късно до шест часа вечерта на 15 юли 1941 година”. Непреместилите се ще бъдат разстрелвани.

И тъй, Витенка, стегнах се и аз. Взех си възглавницата, малко бельо, чашката, която ти ми подари някога, една лъжица, един нож, две чинии. Колко му трябва на човек? Взех няколко медицински инструмента. Взех твоите писма, снимките на мама, покойната, и на чичо Давид, и онази, дето сте снимани ти с татко ти, едно томче на Пушкин; „Lettres de mon moulin”[1], едно томче на Мопасан, където е „Une vie”[2], речничето, взех Чехов, където са „Скучна история” и „Архиереят” – и се оказа, че съм напълнила кошничката. Колко писма съм ти написала под този покрив, колко нощи съм плакала от самота – вече мога да ти го кажа.

Взех си сбогом с градинката, с къщата, поседях няколко минути под дървото, сбогувах се със съседите. Странни хора има. Две съседки пред очите ми се скараха кой да вземе столовете, кой бюрото, а когато започнах да се сбогувам с тях, и двете се разплакаха. Помолих съседите Басанко, ако след войната дойдеш да питаш за мен, да ти разкажат подробно – те обещаха. Трогна ме кученцето, обикновено дворно кученце, казва се Тобик – последната вечер някак особено ми се умилкваше.

Ако дойдеш, нахрани го заради доброто му отношение към старата чифутка.

Когато се наканих да тръгвам и вече се чудех как ще замъкна кошницата до Стария град, не щеш ли, дойде моят пациент Шчукин, мрачен и според предишните ми впечатления коравосърдечен човек. Той се хвана да ми помогне за багажа, даде ми триста рубли и каза, че веднъж седмично ще ми носи хляб при оградата. Работи в печатницата, не го взеха на фронта заради болните му очи. Преди войната го лекувах, ако някой бе поискал да изброя хората с отзивчиви, чисти души, бих изредила десетки имена, но не и неговото. Знаеш ли, Витенка, след тази среща с него отново се почувствах човек – значи не само кучето може да се държи човешки.

Той ми каза, че в градската печатница отпечатвали заповед: на евреите се забранява да ходят по тротоарите, длъжни са да носят на гърдите си тенекиена значка във вид на шестолъчна звезда, нямат право да използват градския транспорт, обществените бани, да посещават амбулаториите, да ходят на кино, забранява им се да купуват масло, яйца, мляко, плодове, бял хляб, месо, всякакви зеленчуци, с изключение на картофи; разрешава им се да ходят на пазар чак след шест вечерта (когато селяните вече си заминават от пазара). Старият град ще бъде ограден с бодлива тел, излизането извън оградата е забранено, може само под конвой за принудителната работа. За евреин, намерен в руска къща, стопанинът й ще бъде разстрелван като за укриване на партизанин.

Тъстът на Шчукин, стар селянин, дошъл от съседното селце Чудново, разказал, че видял с очите си как подкарали всички местни евреи с бохчи и куфари към гората и после цял ден оттам се чували изстрели и диви викове, нито един човек не се върнал. А германците, които били на квартира у тъста, се прибрали късно вечерта – пияни, и пак пили до сутринта, и пред стареца си поделяли брошки, пръстени, гривни. Не знам дали това е случаен произвол, или същото очаква и нас.

Колко тъжен беше пътят ми, синко, към средновековното гето. Вървях през града, в който съм работила двайсет години.

Първо минахме по пустата улица „Свечная”. Но когато излязохме на „Николская”, видях стотици хора, поели към това проклето гето. Улицата беше побеляла от бохчи, от възглавници. По-младите водеха под ръка болните. Парализирания баща на доктор Маргулис го носеха на одеяло. Един младеж носеше на ръце бабичка, а след него вървяха жена му и децата и мъкнеха вързопи. Управителят на бакалския магазин Гордон – той е дебел и има задух – беше навлякъл балтон с кожена яка, вървеше и по лицето му се стичаше пот. Просто ме смая един младеж: беше без багаж и крачеше с високо вдигната глава, с отворена книга в ръката, с надменно и спокойно лице. Но колко обезумели от ужас хора имаше наоколо!

Вървяхме по платното, а на тротоара стояха хора и ни гледаха.

Известно време вървях със семейство Маргулис и чувах съчувствените въздишки на жените. А на Гордон с неговия зимен балтон се смееха, макар че, повярвай, той не беше смешен, а ужасен. Виждах много познати физиономии. Едни леко ми кимаха за сбогом, други се извръщаха. Мисля, че в тази тълпа нямаше равнодушни хора; имаше любопитни, имаше безмилостни, но на няколко пъти видях разплакани очи.

Огледах се – две тълпи бяхме: евреите с палта, калпаци, жените – с дебели шалове, а другите, на тротоара – с летни дрехи. Светли блузки, мъжете без сака, някои с бродирани украински ризи. Имах чувството, че за евреите, изпълнили платното, вече и слънцето не иска да грее, че те крачат в декемврийски среднощен студ.

Пред входа на гетото се сбогувах с моя спътник, той ми посочи мястото край телената ограда, където щяхме да се срещаме.

Знаеш ли, Витенка, какво изпитах вече вътре, в заграденото? Мислех, че ще изпитам ужас. Но представи си, в тази кошара за добитък ми олекна на душата. Да не помислиш, че стана така, защото имам робска душа. Не. Не. Тук бяхме хора с еднаква съдба, в гетото не бях длъжна да ходя по шосето като кон, нямаше ги злобните погледи, познатите ме гледаха в очите и не ме отбягваха. В тази кошара всички носят дамгата, с която ни белязаха фашистите, затова тази дамга не изгаря сърцето ми. Тук се почувствах не безправно животно, а нещастен човек. От това ми олекна.

Настанихме се с моя колега, терапевта Шперлинг, в пръстена къщурка с две стаички. Шперлингови имат две големи дъщери и син на дванайсетина години. Дълго се вглеждам в слабичкото му лице, в големите му тъжни очи; казва се Юра, а аз веднъж-дваж го нарекох Витя, той ме поправяше: „Аз съм Юра, а не Витя”.

Колко са различни човешките характери! Шперлинг е на петдесет и осем години, но е пълен с енергия. Намери дюшеци, газ, една каруца дърва. През нощта внесоха вкъщи чувал брашно и половин чувал фасул. Той се радва на всеки свой успех като младоженец. Вчера закачваше килимчета по стените. „Нищо, нищо, ще го преживеем – повтаря често. – Най-важното е да се запасим с продукти и с дърва”.

Той ми каза, че трябва да организираме училище в гетото. Дори ми предложи да давам на Юра уроци по френски и да ми плаща за всеки урок с чиния супа. Съгласих се.

Жената на Шперлинг, дебелата Фани Борисовна, въздиша: „Всичко е загубено, ние сме загубени” – но същевременно следи да не би голямата й дъщеря Люба, добро и мило същество, да даде на някого шепа фасул или филийка хляб. А малката, любимката на майка си, Аля, е истинско сатанинско изчадие: властна, мнителна, стисната; крещи на баща си, на сестра си. Преди войната дойде от Москва на гости и така и не се върна.

Боже мой, каква сиромашия е наоколо! Да можеха онези, които говорят, че евреите били богати, че винаги скътвали по нещо за черни дни, да погледнат нашия Стар град! Ето го – дойде черният ден, от този по-черен не може да бъде. Та нали в Стария град се намират не само преселниците с петнайсетте си килограма багаж, тук открай време живеят занаятчии – старци, работници, санитарки. В каква ужасна теснотия са живели и живеят те! Какво ядат! Да можеше да видиш тези полусрутени, хлътнали в земята къщурки.

Витенка, тук виждам много лоши хора – алчни, хитри, дори готови на предателство. Има тук един страшен човек, Епщейн, дошъл е от някакво полско градче – носи лента на ръката и ходи с германците по обиски, участва в разпити, пиянства с украинските полицаи и те го пращат по къщите да иска водка, пари, продукти. Виждала съм го два пъти – едър, красив, с контешки кремав костюм, и дори жълтата звезда, пришита на сакото му, изглежда като жълта хризантема.

Но искам да ти кажа и друго. Никога не съм се чувствала еврейка, от дете израснах с приятелки рускини, от поетите обичах най-много Пушкин, Некрасов и пиесата, на която плаках заедно с целия салон – делегацията на конференцията на руските земски лекари, беше „Вуйчо Ваньо” със Станиславски. А навремето, Витенка, когато бях четиринайсетгодишно момиче, нашето семейство се бе наканило да емигрира в Южна Америка. И аз казах на татко: „Никъде не мръдвам от Русия, по-добре да се удавя”. И не заминах.

А в тези ужасни дни сърцето ми се изпълни с майчинска нежност към еврейския народ. По-рано не познавах тази обич. Тя ми напомня обичта ми към тебе, скъпи синко. (...)” 

Следва - 2 част

[1] А. Доде. „Писма от моята мелница” – Б.пр.
[2] „Един живот” – Б.пр.

Из „Живот и съдба” - Василий Гросман, ИК Жанет45, 2009 г.
Превод: Здравка Петрова
Още за съдбата на романа и автора му - ТУК

Още по темата
Още от Събития

Между 11 и 24 май - опит за сближаване: образование и възпитание

11.05.2018 г. | отец Василий Шаган | Събития

Животът и делото на братята не е само Азбуката, той е много по-принципен и смислен. Те са ни показали Христос и пътя към Него, а ние като че ли не ги разбираме правилно. Там, в дълбочината, е Бог като търсената Истина, за Когото са живели и умрели светите братя...

Прощално писмо (2 част)

09.05.2018 г. | Василий Гросман | Събития

Свикнала съм в човешките очи да търся симптоми на болестта – глаукоми, катаракти. Сега не мога да гледам хората в очите по този начин – съзирам само отражението на душата. На добрата душа... на победената от насилието и същевременно тържествуващата над насилието душа. На силната душа, Витя!

Личността и делото на св. цар Борис Покръстител

01.05.2018 г. | Венцислав Каравълчев | Събития

През 2018 г. се навършват 1155 г. от кръщението на св. цар Борис I Михаил - държавникът, който положи фундамента на българското самосъзнание, решавайки да превърне България в християнска държава.

Какво се случва в центъра