Векът на страха

XVII в. бе векът на математиката, XVIII в. – на физиката, а XIX в. – векът на биологията. Нашият ХХ в. е векът на страха. Някой ще каже, че това не е наука. Ала науката има нещо общо, защото нейният теоретичен напредък доведе дотам тя да отрече самата себе си, тъй като практическите й усъвършенствания застрашават цялата земя от унищожение. Нещо повече, ако страхът сам по себе си не може да се разглежда като наука, няма съмнение обаче, че той е техника.

Онова, което най-вече стъписва във века, в който живеем, е, че като цяло повечето хора (с изключение на всички видове вярващи) са лишени от бъдеще. Няма достоен живот, без проекция в бъдещето, без обещание за съзряване и напредък. Да живееш срещу стена, това е кучешки живот. Е, добре! Хората от моето поколение, както и поколението, което днес навлиза в ателиетата и факултетите, живяха и все повече заживяват като кучета.

Не за първи път, разбира се, хората се озовават пред материално запушено бъдеще. Обикновено те са надделявали над него чрез слово и вик. Насочвали са се към ценности, в които е била тяхната надежда. Днес никой не говори вече за това (освен онези, дето се повтарят), защото светът изглежда движен от слепи и глухи сили, които не ще чуят нито предупредителните викове, нито съветите, нито отчаяните молби. Нещо в нас бе разрушено от спектакъла на изминалите години. И това нещо е вечното доверие на човека, който винаги е бил склонен да вярва, че може да провокира у друг човек човешки реакции, ако му заговори на езика на човечността. Ние видяхме обаче как се лъже, унижава, убива, депортира, измъчва и как всеки път не бе възможно да бъдат разубедени извършителите да не го правят, защото те бяха уверени в себе си и защото не може да се разубеди една абстракция, тоест представител на една идеология.

Дългият диалог между хората прекъсна. А човекът, който не може да бъде разубеден, е човек, който вдъхва страх. Така сред хората, които не говорят, защото го смятат за безполезно, се установи и продължава да се установява една огромна конспирация на мълчанието, приемана от тези, които треперят, и наложена от онези, които имат интерес да го сторят. „Не трябва да говорите за чистката сред творците в Русия, защото от това ще се възползва реакцията”. „Трябва да замълчите за подкрепата на Франко от страна на англо-американците, защото от това ще се възползва комунизмът”. Ето защо твърдя, че страхът е техника.

Така между общия страх от войната, която всички подготвят, и индивидуалния страх от убийствените идеологии, е съвсем вярно, че ние живеем в ужас. Ние живеем в ужас, защото разубеждаването вече не е възможно, защото човекът е изцяло предоставен на историята и не може да се обърне към тази част от него самия, толкова неотменна, колкото и историческата част, която той открива, щом се изправи пред красотата на света и на човешките лица. Ние живеем в света на абстракцията, този на палачите и на машините, на абсолютните идеи и на месианизма без нюанси. Ние се задушаваме сред хора, които вярват, че имат абсолютно право, без значение дали то се корени в техните машини или в техните идеи. Ето защо за онези, които могат да живеят само в диалог и в приятелство с хората, това мълчание е краят на света.

За да се измъкнем от този ужас, би трябвало да можем да мислим и да действаме, следвайки собствения си анализ. Аз съм на мнение, че вместо да бледнеем от страх, е по-добре да възприемем страха като един от елементите на ситуацията и да се опитаме да потърсим лек. Няма нищо по-важно от това. То засяга съдбата на голям брой европейци, които, претръпнали от насилие и лъжи, разочаровани в най-големите си надежди, изтръпват от ужас при идеята, че трябва да избиват себеподобни, за да  убедят останалите, както ги ужасява идеята, че могат да бъдат убедени по същия начин. И все пак, това е алтернативата, в която са вкарани голямата част от хората в Европа, които не са от никоя партия или се чувстват зле в своя политически избор, които се съмняват в социализма, осъществен в Русия, както и в либерализма в Америка, които признават правото както на едните, така и на другите да утвърждават своята истина, но отказват тя да бъде налагана чрез колективно или индивидуално убийство. Сред властелините на деня, това са хора без царство. Тези хора не биха могли да отстоят (не казвам да наложат, а да отстоят) своята гледна точка и могат да намерят отечество, едва когато осъзнаят какво искат. И те ще могат да го изрекат достатъчно просто и силно, щом думите им се сдобият с енергия. Страхът не е климатът за добър размисъл, ето защо на първо място им е потребно да се справят със страха.

Но за да се справят с него, трябва да разберат какво страхът означава и какво отхвърля. А той означава и отхвърля едно и също нещо: един свят, където убийството е узаконено и където човешкият живот се възприема за нищожен. Ето първият политически проблем днес. И преди да се премине към останалото, трябва да имаме позиция по това. Преди всеки опит за някакво дело, трябва да се поставят два въпроса: „Да или не, пряко или косвено, искате ли бъдете убити или насилени? Да или не, пряко или косвено, искате ли да убивате и насилвате?” Всички, които отговорят с „не” на тези два въпроса, автоматично биват въвлечени в серия от следствия, които видоизменят самата постановка на проблема. Моето намерение бе само да внеса едно-две уточнения в следствията. А през това време добронамереният читател може сам да се запита и да си отговори.

„Комба”, ноември 1948 г.

превод от френски: Тони Николов

източник: Портал Култура