Възнесение Господне - 2 част

Продължение от 1 част

8.
Евангелист Лука привежда един характерен детайл, указващ на начина на възхождането на Христос на Небето. Като извел учениците извън Йерусалим, Иисус „като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. (Лука 24: 50-51). Благословението е действие, противоположно на проклятието. От една страна, то е свързано с лицето, което чрез слова или действия преподава нещо, а от друга страна, е принасяне на Божията благодат и енергия. Известно е, че в Свещеното Писане Божието благословение се дава на човека чрез различни действия. След сътворението на първата съпружеска двойка Бог я благословил (Бит. 1: 28). Характерен е и начинът, по който патриарх Яков благословил децата на Йосиф: поставил дясната си ръка на главата на Ефрем, а лявата – на главата на Манасия – „и ги благослови” (Бит. 48: 13-15). Исаак също преди своята кончина благословил Яков (Бит. 27: 23-29). Това показва, че е съществувал обичай да се благославя не само приживе, но и отивайки си от този свят. Характерно е и това, че пророк Елисей приел благословение от възхождащия на небето пророк Илия, за да не се усъмни никой в това, че на него се е упокоил духът, който бил в Илия. Затова синовете на пророка, които дошли да го посрещнат, му се поклонили до земята (4Цар. 2: 15). В Стария завет съществувала вярата, че с благословението на пророка или патриарха се предава живот, т. е. Божията благодат.

В Евангелията Христос многократно благославя хората. Характерен пример представлява благославянето на децата: „И като ги прегърна, възлагаше върху им ръце и ги благославяше.” (Марк 10: 16). В тази перспектива всички извършени от Христос чудеса носят характера на благословение. Това се отнася особено за чудесата, извършени чрез докосване към различните части на тялото, като примера с изцеляването на тъщата на апостол Петър, когато Иисус „допря се до ръката й, и огницата я остави” (Мат. 8: 15). Така и възхождайки на небето, Христос благославял учениците, изпращайки им своята благодат и сила за изпълнение на Неговите заповеди. Необходимо е да подчертаем, че Христос не ги благословил, а после да се възнесе, но ги благославял, възхождайки: „както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.”. С това Иисус показал, че ще остане завинаги благославящ своите хора, изпращайки им изобилната и безгранична благодат (Макарий Златоглав). Той ще пребъдва с тях до свършека на света, както засвидетелствал и с думите си: „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света» (Мат. 28: 20).

Православната иконопис на иконата на Възнесение изобразява Христос, сядащ на престола и благославящ хората. Христос е Цар и Господ на небето и на земята, изпращащ на хората благодат и благословение. Той е единственият благословен, Който прави благословени и достойните за благословение. Пророк Давид казва: „отваряш ръката Си - насищат се с благо” (Пс. 103: 28).

9.
Колко величествено било възнесението на Христос! Стоящите на колене ученици с радост и недоумение съзерцавали възхождането на небесата на своя Учител и Бог. Евангелист Лука пише: „и като рече това, както Го те гледаха, Той се подигна, и облак Го подзе изпред очите им. И докле гледаха към небето, когато се Той възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи” (Деян. 1: 9-10).

Според свети Атанасий Велики учениците не видели възхождащия на небесата Христос, „но само усилено се вглеждали”. Те „единодушно приковали погледите си към прекрасното видение”. Всъщност, става въпрос за дълго вглеждане. Апостолите, като приковани, съзерцавали възнасящия Се на небесата Христос.

Освен изумлението заради величествената картина, поведението на учениците показва истината, че окото но християнската душа – умът, винаги е обърнато към горното - към небето. В тази перспектива е необходимо да се разглежда и литургичния възглас: „Горе имеем сердца – Да издигне сърцата си нагоре”, или според Божествената литургия на св. Яков брат Господен: „Да издигнем ума и сърцето си”. За нас това е много важно, защото нашето „жителство” не е на земята, а е на небесата. „А нашето живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа,” (Фил. 3: 20). В друго послание апостол Павел ни призова: „за небесното мислете, а не за земното (Кол. 3: 2). Това постоянно вглеждане в Христос и възнасяне на ума не може да стане независимо от безмълвието на ума и на безмълвния живот, при който умът се откъсва от всяко земно желание и се посвещава само на Иисус Христос. Тук, според безмълвното съзерцателно богословие, се има пред вид заключването на ума в Христос и в сърцето и неговото въздигане чрез това към Бога. Това не е екстаз на ума, а е неговото очистване и просвещение.

Христос се скрил, а верните ученици все стояли и с изумление се вглеждали в чистото небе. Внезапно пред тях се появили два ангела, които казали: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето.” (Деян. 1: 11). Вече не виждайки Христос, апостолите не можели да дойдат на себе си и да откъснат поглед от небето.

Св. Атанасий Велики анализира по-дълбоко ангелските думи. Той казва, че ангелите известили на учениците истината, че вовеки оставайки богочовек, Христос отново ще дойде със същото тяло. Иисус възприел от Богородица тяло не за временна употреба, аз за безкрайно владение. Той не се съединява с тялото за кратко, а завинаги се въчеловечава. Христос пребивава като богочовек вовеки веков.

Архангелският глас се отнася и към Второто славно Пришествие на Христос, в деня на Страшния съд над хората. Сам Христос казва за този ден: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него” (Мат. 25: 31). Затова и ние изповядваме в Символа на вярата: „и пак ще дойде със слава”.

За деня на Второто Пришествие се пророкува нееднократно в Стария Завет. Пророк Даниил казва: „Гледах в нощните видения, и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него” (Дан. 7: 13). Именно към това пришествие се отнасят и думите на самия Христос: „и ще видят Сина Човеческий да иде на небесните облаци със сила и слава голяма” (Мат. 24: 30).

От Възнесение и до Второто Пришествие на Иисус Христос няма пустота, защото съществува Църквата, където, причастявайки се с Тялото Христово, ние ставаме членове на Неговото прославено Тяло. Защото в зависимост от това, доколко всеки християнин е органичен и истински член на Църквата (Тялото Христово), той може да преживява Неговото Възнесение и да съучаства в Неговото славно Пришествие.

10.
Иисус Христос е съвършен Бог и съвършен човек – истински Богочовек. Тъй като с въплъщението Христос не се лишил нито от Божеството, нито от стоенето на престола с Отца, то Него винаги Го обкръжавали ангели. В продължението на целия живот на Богочовека ние виждаме явяването и присъствието на ангели. Те възпявали Неговото въплъщение, служили му след победата над дявола в пустинята, укрепявали Го по време на молитвата в Гетсимания, благовестили на жените мироносици за Неговото възкресение и също така присъствали при Неговото възхождане на небесата.

Когато учениците съзерцавали възхождащия на небесата Христос, „облак Го подзе изпред очите им”, след това пред тях застанали двама мъже „в бели дрехи” и казали, че Христос ще дойде отново по същия начин (Деян.1: 11-9). По време на Възнесението на Христос присъствали много ангели, както във вид на облак, така и в образа на облечените в бели дрехи мъже. Св. Йоан Златоуст казва, че това е напълно естествено, защото, ако целият въздух по принцип е изпълнен с ангели, то още повече трябва да е изпълнен с ангелски сили в деня на Христовото възхождане на небесата.

Ангелите са тварни духове, сътворени от Бога, които имат двойна цел на своето съществуване. Първо, непрестанно да прославят Бога, както е показано в много текстове на Св.Писание, и второ, за да служат за спасението на човека. Думата „ангел” произхожда от гръцкия глагол „възвестявам” и означава „носещ вест”. Те носят вестта за спасението на човека.

Присъствието на ангелите при възнесението на Христа се пророкува още в Стария Завет. Пророк Иезекиил имал величествено видение „подигнаха Херувимите крилата си и се издигнаха пред очите ми от земята; когато те тръгваха, и колелата бяха до тях” (Иез. 10: 19). Пророк Давид пише „И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени крила.” (Пс. 17 : 11).

Тези пророчества се отнасят към едно и също събитие, въпреки че в първото става въпрос просто за херувими, а в другото за херувими и за ветрени криле. Тук се говори за едно и също събитие, тъй като ветрените криле са херувимите, които носят Божия престол. Явилият се при възнесението облак, който скрил от очите на апостолите Христос, са херувими, приели осезаем образ на облак. „Херувимите приели за съзерцаващите образа на облак”(Макарий Златоглав). Тъй като осезаемият облак е символ на небето, затова и Христос се издига на облак, като явява с това и символа на Своята Божествена сила( Св. Йоан Златоуст).

Освен това има и алегорично тълкувание, според което думата „херувим” означава „пълнота на познанието или изливане на мъдростта” и изразява истината, че Бог се възцарява и упокоява на изпълнените с познание и мъдрост (Св. Никодим Светогорец).

Освен приелите образ на облак и пренесли Христа херувими, се явили също и „двама мъже в бели дрехи”. Защо ангелите се явили в образите на мъже? Безусловно е, че те са безплътни и ефирни същества. В образа на хора те се явили, за да не изплашат учениците, а белите дрехи изразяват „тяхната чистота и от всякъде видима невинност”.

Освен това белия цвят означава наслада и за това блясъкът на одеждите на ангелите изразява тяхното ликуване (Макарий Златоглав).

Небесните сили представляват втората светлина, източник на която е Троичният Бог. Белите дрехи изразяват и Божията благодат, в която те се обличат.

Св. Йоан Златоуст казва, че двата ангела се явили по две основни причини. Първо, за да утешат опечалените от раздялата апостоли (точно в тази перспектива трябва да се разбира и обещанието за Второ Пришествие). Второ, за да им каже, че Христос се възнесъл на небето и че небесата са толкова големи, че техните очи не могат да ги преодолеят и да видят мястото, където е възнесен Христос, за да повярват учениците, че Христос не се въздигнал до небето, като пророк Илия, а на небето.

11.
В един от предишните празници приведохме псалма, в който се упоменават „някой”, които повеляват на по-горните власти да отворят вратите,  и при това повтарят повелението два пъти: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!… Крепкият и силният Господ, силният на война Господ. Господ на силите, Той е Цар на славата.” (Пс. 23: 7-10).

Когато разглеждахме в светлината на светоотеческата традиция слизането на Христос в ада, достигнахме до извода, че съпровождащите го ангели, начело с Архангел Гавраил, заповядали на властелините на ада да отворят вратите за триумфалното влизане на победителя над смъртта. Същият псалм светите отци отнасят и към възнесението.

За да стане по-разбираемо това тълкувание, трябва да споменем, че според древното църковно предание, ангелите са разумни духове, които се разделят на три триади.

Първата се намира близо до Божия престол, последната – на земята, а средната – между небето и земята.  Според това учение, низшите ангелски чинове се намират на земята. По-висшите – на второто небе, наричано още твърд, и накрая, най-висшите се намират на първото небе, където пребивава Бог.

Служилите на Христос на земята ангели и сега, при Неговото възнесение, повелили на по-висшите ангели – властелините на твърдта, да отворят вратите, за да влезе Царят на славата. Вратите, това са вечните ангелски тъмници, които никога не са се отваряли.

И даже при слизането на Христос на земята те си останали затворени. Затова тайнството на домостроителството на Христос по плът било неизвестно даже на ангелите (св. Йоан Златоуст). Стремейки се да разберат какво става, тези ангели запитали ангелите, които съпровождали Христос: Кой е този Цар на славата? Причина за недоумението на ангелските чинове било наличието на тяло и белезите на страданията – кръстните рани в Царя на славата (св. Григорий Богослов).  После ангелите на твърдта повелили на ангелите на първото небе да отворят вратите, за да влезе Царят на славата. И на аналогичния въпрос на последните те отговорили с думите: Христос, е Господ на силите и Цар на славата”.

Въпросът на ангелите не бил странен и неуместен. Той се обяснява с две основни неща. Първо, като тварни същества ангелите нямат способността да знаят всичко. Такова познание има само Господ Бог  и тези, на които Той пожелае да го открие. Ангелите и светиите знаят само това, което им се преподаде от Бога. Второ, недоумението на ангелите се обяснява с непостижимостта на тайната на съединението на божествената и човешката природа в Иисус Христос и със следите от страданията и от кръстните рани на Неговото възкръснало Тяло. Сблъсъкът със свръхестетвените неща предизвиква в душата страх. Както хората при вида на ангелите изпитват трепет и се прекланят пред тях, така и ангелските чинове, виждайки възнасящото се на облак, Тяло на Богочовека Христос, били обхванати от страх и недоумение (св. Атанасий Велики). Ангелите се удивили на това как Христос обожил възприетото от Него, как възнесъл на небесата земното тяло, как поставил отдясно на престола на Отца падналата природа, как направил от ангелите и хората една Църква иq въобщеq как обожил човека и го възвърнал към първозданната слава. (Макарий Златоглав).

12.
Въплъщението на Словото Божие предизвикало в ангелите голям възторг и удивление. В деня на раждането на Христос те велелепно възпявали„Слава във висините Богу и на земята мир в Човеците благоволение” (Лук. 2: 14). Съединението на Божествената и човешката природа в лицето на Бог Слово е велико тайнство, което не може да вмести нито човешкия нито ангелския ум.

Такова е и още по-голяма удивление и недоумение предизвикват страданията и възнесението на Богочовека на небесата с наранено и запазило раните от кръста тяло. Ангелите били поразени и треперели виждайки как възприетото от Христос човешко тяло сяда на Божия престол отдясно на Бог Отец.

Това ангелско удивление описва пророк Исая. Ангелите казали в недоумение: „Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила?… Защо Твоето облекло е червено, и Твоите одежди - като на оногова, който е жлеб тъпкал?” (Исая 63: 1-2). Едом това е всичко земно. Восор символизира тялото и заедно с червеното на дрехите изразява оцветените в червено дрехи. Под образа на дреха тук се изобразява човешката природа на Христос. Червеното е цветът на кръвта, изтекла от реброто на Христос. Страданията украсили тялото на Иисус и то станало червено, като ризата на някой, който тъпче жлеб (преп. Никита).

Тълкувайки тази част от книгата на пророк Исая и обръщайки се към Христовото възкресение, св. Григорий Богослов казва: „Покажи красотата на пострадалото тяло, украсено от страданията и просветено от Божеството – няма нищо по-прекрасно и любимо от него”. Възприетото от Христос тяло станало прекрасно. То просияло и се украсило от страданията и възкресението.

Но въпреки това, че при възнесението на Тялото на Христос то било вече духовно, Иисус пожелал да запази на него дупките от гвоздеите и копието, въпреки че можел с лекота да ги излекува. Свети Никодим Светогорец привежда пет причини за това.

Първо, за украса. Защото, както хората украсяват прозорците в домовете си, понеже им дават светлина, така и раните украсили Христовото Тяло. (св. Григорий Палама).

Второ, Иисус оставил раните открити, за да може съмняващия се Тома да се докосне до тях и да започне да богословства за възкресението и да изповяда Христос като истински Бог и истински човек.

Трето, в израз на безграничната си любов към човека, заради която пострадал на кръста. Кръстните рани за Христос на се бреме, а Негова гордост.

Четвърто, за да можем винаги да прибягваме към тях по време на изкушения и да се укриваме в тях, както прави гълъбът, когато го преследва ястреб.

Пето, за да ги видят юдеите в съдния ден и да Го познаят, по думите на евангелист Йоан „Ето, иде с облаците, и ще Го види всяко око, и ония, които Го прободоха” (Откр. 1: 7).

На въпроса на ангелите Христос отговаря: „Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам…. „Аз тъпках жлеба Сам, и никой от народите не беше с Мене; Аз ги тъпках в гнева Си и ги газих в яростта Си; кръвта им пръскаше дрехите Ми, и Аз опетних цялото Си облекло”.(Ис. 63: 1-3).

Правосъдието – това е Евангелската проповед, а съдът на спасението е пътя на самото спасение. Христос уверява ангелите, че Той сам, без странична помощ, победил властта на смъртта и дявола. Освен това в тези думи има указание за Неговото божество, тъй като Той, като Всемогъщ Бог, съкрушил смъртта и със Своята кръв дал живот на хората.

13.
Още преди да умре на кръста, когато отговаря на въпросите на роптаещите срещу Него книжници и фарисеи, че не се гнуси от грешниците и даже яде и пие с тях, Христос казал, че добрият пастир, като загуби една овца, оставя останалите деветдесет и девет и отива да търси загубената. А като я намери, вдига я на раменете си, радва се и, като се прибере в къщи, вика всичките си приятелите и ги призовава да се радват заедно с него, защото е намерил заблудената овца (Лук. 15: 4-6).

Св. Епифаний Кипърски използва тази забележителна сотериологична притча в словото си на празника Възнесение, като описва чрез нея извършения от Господа подвиг. Той изобразява възшедшия на небето Христа, обръщащ се към Бог Отец и казващ: „Отче, Аз намерих заблуденото агне, което прелъсти змията и с лукавство и хитрост го насочи в пътя към злото, и с глината на многобожието оскверни чистотата на Богопознанието”. После Христос разказва на Отца, че намерил агнеца, затънал в блатото на живота. Като го изтеглил с десницата на Своето Божество, той го умил във водите на Йордан, напоил го с благоуханието на Светия Дух и с възкресението го завърнал, привеждайки този разумен агнец като достоен дар на Неговото Божество.

След това св. Епифаний изобразява плача на дявола. Той бил победен от Христос, Който, „подобно на бързолетящ сокол”, откраднал от него всички пленници. Той видял нашето тяло възхождащо на небесата при възнесението на Христос, а греха – разсеян като дим. Сатаната плаче и ридае, защото е победен от Сина на Мария. Той направил всичко възможно, за да унищожи Христос, изправяйки срещу Него народа, клеветейки Го и даже подлагайки Го на кръстни мъки. Но накрая всичко се оказало против него самия. И сега, повален в срам и позор, дяволът вижда Христос да възхожда със слава на небето.

Св. Епифаний казва, че страданията на дявола са огромни, защото, бидейки Деница, той съгрешил на небето и като камък бил хвърлен на земята. Той намерил прибежище във водата. Но слизайки на земята  и намирайки го скрит във водите на Йордан, Христос го хванал и го бичувал като зъл дракон. Сега той иска да завземе властта на земята, но чува повеляващия глас: „Господня е земята и цялата й пълнота, цялата вселена и всичките й обитатели”.

И така, с възнесението на Христос била напълно победена властта на дявола, и лукавият демон видял окончателната победа на Христос. Даже и най-малките му надежди останали измамени, когато видя вазхождащата на небесата човешка плът на Христос и Нейното поставяне на Божия Престол. Затова празникът Възнесение е пълнотата на всички Господски празници.

14.
Заминавайки от този свят, всеки човек или напътства любимите си хора, или ги благославя. Същото направил и Христос. Той дал на Своите ученици обещание и заповед, а след това ги благословил. Вече говорихме за благословението, затова е необходимо да разгледаме заповедта, която получили апостолите, която те спазили, благодарение на което получили и обещанието.

Освен всичко друго Христос им казал: „Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре” (Лук. 24: 49). Това благословение се привежда в книгата Деяние на апостолите: „но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя” (Деян.1: 8). А после заповядал: „не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието на Отца”(Деян.1: 4).

Както се вижда, апостолите получили заповед, да се върнат в Иерусалим след възнесението на Христос и да не се пръскат от града, докато не приемат Светия Дух в деня на Петдесетница. Изпълнени със Светия Дух те трябвало да проповядват за Христос на всяка твар и да станат Негови Свидетели.

Учениците спазили Христовата заповед и като се поклонили, „се върнаха в Иерусалим с голяма радост. И бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога. Амин.”(Лук. 24: 52-53). Според Деянията на апостолите, те се качили в горница и „Те всички единодушно прекарваха в молитва и моление с някои жени и с Мария, майка на Иисуса, и с Неговите братя”(Деян.1: 1 2-14). 

Анализирайки тези места от Свещеното Писание, можем да отбележим следните важни моменти.

Първо. От Елеонската планина учениците си тръгнали с голяма радост. Въпреки че се лишили от Христос, тяхната радост била безпределна. Това се обяснява с това, че апостолите придобили увереност в слизането на Светия Дух, Когото като приемат, щели да станат членове на Христовото Тяло. Наистина, загубата на Христос „по плът” била благословение, защото със самото това, случващо се, те придобивали общност и единство с Него. Нали Христос ги уверил: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си” (Йоан 12: 32). И така, радостта на учениците била предизвикан от две причини: от очакването да приемат и да се приобщят със Светия Дух, и от това, че се сподобили да чуят и да видят толкова велики тайнства.

Второ. Периодът между възнесението и слизането на Светия Дух е време за молитва и безмълвие, както телесно, така и душевно. Никой не може да се приобщи със Светия Дух, ако не се намира в състояние на молитва и вътрешна аскеза. Защото деянието (изпълнението на Христовите заповеди) подготвя почвата на човешкото сърце за идването на така наречената „чиста молитва”, а молитвата е основната предпоставка за приемането на дара на Светия Дух.

Трето. Учениците пребивавали през цялото време заедно, събрани около Богородица. Това показва важността и необходимостта от църковното богослужение, в центъра на което се намира най-любимото на Христос лице от всички християни – Пресвета Богородица. Приснодевата никога не претендирала за някаква власт или особено служение в Църквата, но въпреки това винаги се намирала в центъра на поклонението и служението. Тя е най-ценното съкровище, което Църквата някога е имала.

Четвърто. Ние трябва непрестанно да се подчиняваме на Христовите заповеди, защото те винаги водят до свят и благ резултат. Ако учениците не се бяха върнали в Йерусалим, а се бяха отправили със скръб всеки в своя дом, те нямаше да се сподобят с безценния дар – приемането на Светия Дух – и нямаше да станат членове на Тялото Христово. По такъв начин, като изпълнили Христовата повеля, те не просто спазили една заповед, но и сами се запазили.

15.
Всичко, което се случило в живота на Христос, трябва да се случи в живота на всеки християнин. Защото уподобяването на Хростос не е само външно съобразяване на живота с определени обещания или изпълнение на някои важни заповеди, но е личен непрестанен живот в Христа. Всеки православен християнин в своя живот трябва да преживее страданията, разпятието и възкресението на Христос.

Това се отнася и за Неговото Възнесение. Апостол Павел недвусмислено изразява нашето съучастие  във възнесението на Христос, като казва: „защото Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем.” (1Сол. 4: 16-17).

Разбира се, че апостол Павел говори за хората, които ще живеят по времето на Второто славно Пришествие на Христос. Но според тълкуванията на светите отци на църквата, казаното се отнася и към светиите, които ще се „възнесат”  „да срещнат” идващия Христос, защото те ще се намират във високо духовно състояние.

Св. Диодах Фотикийски казва, че всичко, което се е случило с Христос при възнесението Му, ще стане и със светиите. Христос възприел човешко тяло и го обожил, така и хората могат да се обожат с богатството на Божията благодат. „Това, което (Бог) прилага към въплътения Христос, ще приложи и към обожените, като чрез богатството на Своята благодат ги прави хора богове”. По богатството на човеколюбивия Бог хората могат да станат богове по благодат.

Чрез деянието и съзерцанието ние можем да се издигнем там, където пребивава Христос, и да се насладим на Неговото възнесение. Деянието е очистването на сърцето чрез изпълнение на Божиите заповеди. Съзерцанието е просвещението на ума и неговото възнесение към духовното съзерцание.

Св. Никодим Светогорец казва, че както пророк Илия хвърлил своя кожух и се издигнал „до небето”, така и ние, чрез деянието, трябва да отхвърлим от себе си сладострастието, тщеславието, сребролюбието, т.е. всичко суетно и всяка привързаност към нещата на този свят.

Преживяването на съзерцанието в личния опит е просвещението на ума и съзерцанието на Бог. Анализирайки мисълта на св. ап. Павел, св. Григорий Палама казва, че ние трябва да обръщаме взора си към Небесния Родител. Сега вече не произхождаме от първия земен човек, а „от втория” – от Господа от небето. Бог  е небесен и ние трябва да станем небесни.  И както някога сме се облекли в образа на земния, така сега да се облечем в образа на небесния. Събличайки чрез добродетелите кожените дрехи от себе си, и чрез неотклонния стремеж към Бога, трябва да стъпим на светата земя. Нашето сърце трябва постоянно да бъде обърнато към небесното и да съзерцава великото зрелище – съединената навеки с огъня на Божеството наша природа.

Така чрез деяние и съзерцание всеки човек може да преживее в своя личен живот тържеството на Христовото възнесение, т.е. да се възнесе с Христос и да изпълни думите на св. Григорий Богослов: „И ако Христос се е възнесъл на небесата, възнеси се и ти”.

16.
Богословието на празника Възнесение не трябва да остава само на теоретичен стадий, но трябва да има практическо приложение. Защото всяко откъсване на аскезата от богословието е бесовско (св. Максим Изповедник). Така от икономията (домостроителството) трябва да се насочим към богословието. Това означава, че само като преживеем чрез личен опит страданията и смъртта на Господа, ще можем да преживеем и „тайнството на богословието” т. е. обожението.

Точно в такава перспектива трябва да се разглежда учението на светите отци за необходимостта от спазване на животворните заповеди и придобиването на божествените добродетели, а именно – смирението и любовта, за да се сподобим да преживеем и възнесението на Богочовека Христос и да постигнем Неговото тайнство според нашите възможности. Така ние винаги ще можем да побеждаваме сполетяващите ни скърби и изкушения и да сме изпълнени с непрестанно желание да свидетелстваме и да страдаме за славата на Христовото име (св. Никодим Светогорец).

Като членове на Църквата, в мистичното лоно на която лично опитно преживяваме целия път на Божественото Домостроителство, ние имаме определени задължения. Като причастни на безплътните, ние трябва да се отдалечаваме от плътските въжделения, и като членове на „светото човечество” и храмове Божии, да живеем в святост. Тъй като вместо ада ни е дарено царско достойнство, ние трябва да се примирим с Бога (св. Прокл Константинополски).

Всеки трябва да се подвизава, за да опази своята душевна и телесна чистота. Човекът, като незаспиващ страж, трябва да пази своя ум – окото на своята душа, за да може в часа, когато похитителят дявол дойде да го оскверни чрез телесни грехове, да е готов да му каже: „ няма да стана предател на Божието създание, дяволе” (св. Епифаний).

Преминавайки през всички изпитания – очистването и преживяването на кръстните мъки от личен опит – Христовите ученици се оказали в горницата и приели Светия Дух. Така и ние, като се поклоним на Христа, трябва да се върнем в Йерусалим, което означава „мир”: Да се примирим със себе си и ближните. Но това не е достатъчно, трябва да пребиваваме в горницата, която е умът. В нея трябва непрестанно да се молим и да се грижим за очистването на себе си от враждебни и похотни помисли. Благодарение на това ние ще се сподобим да приемем Утешителя и да се поклоним в дух и истина на Отца и Сина и Светия Дух (св. Григорий Палама).

Христовото Възнесение се празнува с ликуване и духовни песнопения, но освен това и с деяние и съзерцание, т.е. с чиста душа и просветен ум. Благодарение на тази борба и просвещение човекът достига до радостта от осъзнаването на висшия смисъл и дълбокото съдържание на празника, и неговата радост няма граници.

Тази радост не е проста емоция, но се ражда от опита на личното преживяване на тайнството на Домостроителството и богословието и има две основни причини.

Първо: със Своето възнесение там, „където бил преди това”, Христос показал, че Той не е обикновен човек – син на дърводелеца Иосиф, а Син Божий (св. Никодим Светогорец).

Второ: радостта произхожда от възвисяването и възнасянето на нашата природа (св. Григорий Палама). Това е тясно свързано с личното възнесение на всеки вярващ и съединяващ се с Христос човек. Главата на нашето тяло седи на Божия престол и затова и нашите членове могат да станат от греховния сън и да се обожат.

Христовото Възнесение е украшение на всички господски празници, завършване на извършения заради нас подвиг и дело на Божественото Домостроителство. Този празник призовава всички нас към духовно съвършенство, участие във Възнесението на Христос и преживяването му в личния опит.