Чакане

Чудно е това време между Възнесение и Петдесетница. Чакаме и чакаме.

Спокойни сме. Христос ни е обещал Духа Утешител. Някак е близо изпълнението на това обещание. Опитът ни казва, че бързо ще мине една седмица до празника. Толкова пъти вече сме го преживявали.

А Христос ни е обещал още, че ще дойде отново. И тогава Бог ще бъде всичко във всичко. И другото, което не е Бог, ще отпадне. Този величествен час чакаме и търсим през цялата история и в същото време, някак си, и чакаме, и не чакаме. Но вярваме. Вярваме в Христовото обещание. Имаме доверие в Неговите свидетели.

Но от нас се иска нещо много повече. Чиста вяра. Да приемем, че това вече се е случило. На светата Литургия, при възношението, свещеникът чете и тази молитва: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие.” 

Това са най-необичайните думи за нас, които живеем във времето, и различаваме онова, което е било, от това, което е сега, и от другото, което ще бъде. На всяка Литургия си спомняме Второто славно Христово пришествие! Което още чакаме! Какво чакаме, когато то вече се е случило? 

Времето е само разкриване на вечността за нас, а в нея няма нито минало, нито бъдеще, а е вечно сега. И нашето минало, и нашето бъдеще за вечността са сега.  И то такова СЕГА, в което е Бог. Другото, което не е Бог, не съществува.

Боже, колко неща правим, които не са в Твоето сега.

Когато успеем да правим само тези неща, които правим от любов към Бога и хората, ние сме в това Сега. Съществуваме. А иначе не съществуваме – само чакаме. 

Без Бога ме няма мене, и без ближния ме няма – това е толкова просто, а ние така често сме уморени, за да обичаме. Затова е необходима силата на Духа Утешител. Чакаме и се трудим да обичаме. А чакането на онова, което вече е станало, не е никакво чакане, а е постоянно подсещане.

Превод от сръбски: Борислав Аврамов