За неправославните приказки и едно вълшебно житие

Размисли на свещеник Сергий Круглов за детското възприятие, за приказното и вълшебното в живота на детето, за „църковността” и правдивостта на приказките.

Всички деца обичат приказки.

И аз в детството си много обичах приказки.

Докато разказите за живота на пионерите-герои не ми бяха чак толкова любими.

Е, разбира се, четях ги, дори някои книги ми бяха много интересни, например „Партизанката Лара”, „Четвъртата височина”, „Улицата на по-малкия син”, съпреживявах вълненията на героите, но все пак си оставаха в раздела „задължителни”.

А приказките ги обичах безусловно и нито за миг не се съмнявах в тяхната правдивост. При това приказки във всички техни разновидности, в това число от серията „Приключенска библиотека”, заради което веднъж даже пострадах. Помня, в осми или девети клас учителят по литература предложи на първата страница в тетрадката си да залепим портрета на своя любим писател. И всички залепиха Фадеев, Шолохов и Маяковски – последният беше на особена почит от нашия учител. А аз отнякъде изрязах и залепих портрета на Александър Дюма, и бях порицан пред целия клас за липса на комсомолско съзнание.

Познавам едно добро православно момченце, което също много обича приказки, а към житията на светиите се отнася примерно така, както аз към разказите за живота на пионерите-герои: чете ги, но си остават в раздела „задължителни”.

Освен едно – житието на преподобния Павел Тивейски, съставено от блажения Йероним Стридонски.

Момченцето беше ходило на неделно училище, където бяха успели да му обяснят, че приказките са измислица и не помагат за спасението му, а повечето описани там персонажи видимо имат демоничен произход. Известно време този въпрос сериозно тревожеше детето. Тогава му предложих да прочете житието на Павел Тивейски. В него има един епизод, който искам да цитирам:

„Когато блаженият Павел вече 113 години живеел небесен живот на земята, а в друга пустиня се подвизавал деветдесетгодишният Антоний, последният веднъж си помислил, че в пустинята няма монах, който да е по-съвършен от него. Но докато почивал през нощта, му било открито, че има друг монах, много по-добър от него, и че трябва да тръгне на път, за да види този подвижник.

И ето, с първите лъчи на изгрева почтеният старец, подкрепяйки с помощта на жезъла немощните си нозе, се отправил на път без сам да знае накъде.

Вече минавало обяд, но въпреки силната горещина старецът продължавал да върви и си мислел: „Вярвам, че Бог ще ми покаже този Свой раб, както ми обеща”.

Но се случило нещо още по-чудно: към Антоний приближило странно същество – получовек-полукон, което поетите наричат кентавър;  Антоний осенил чело със спасителното кръстно знамение.

„Ей ти, – извикал той, – в коя част на пустинята живее Божият раб?” Кентавърът, по-скоро кривейки, отколкото изговаряйки думите, избърборил нещо неразбираемо пред ужасения старец и, като му показал с ръка желаната посока, препуснал през широкото поле и с бързината на птица се скрил от погледа на смаяния монах.

Не знаем, дали това призрачно същество било изпратено от дявола, за да изплаши стареца, или в пустинята, пълна с чудовища, наистина се раждат и такива зверове. Но Антоний, в недоумение и размисъл за току-що видяното, продължил нататък.

След известно време в една камениста долина старецът видял някакво дребно човече с извит нос и рога на челото, а долната част на тялото му завършвала с кози крака. Поразен от това зрелище, Антоний  като добър воин се въоръжил с щита на вярата и бронята на надеждата.

Споменатото животно му поднесло плодове да се подкрепи по пътя. Като видял това, монахът спрял и го попитал: „Кой си ти?” „Аз съм смъртен, един от обитателите на пустинята, които прелъстените от заблудите на езичеството почитат като фавни, сатири и кошмари, явяващи се насън. Изпратен съм при тебе от моите събратя. Умоляваме те да се помолиш  за нас на Господа, Който, както чухме, е дошъл за спасение на света и по цялата земя се носи Неговата слово”.

Като чул тези думи, обилни сълзи на сърдечна радост напоили лицето на престарелия пътник. Радвал се заради славата на Христа и гибелта на сатаната и все още удивен, че може да разбира езика на този обитател на пустинята, той ударил с жезъла си по земята и извикал: „Горко ти, Александрия, почитаща вместо Бога всякакви идоли! Горко на тебе, град на блудници, побрал в себе си злите духове на целия свят! Какво ще кажеш сега? Зверовете призовават името Христово, а ти почиташ демоните!”

Не успял старецът да довърши тези думи, и рогатото животно се стрелнало и скрило в далечината”.

Помня, че прочетеното предизвика у момчето нови и нови въпроси. Но и някак си го успокои относно „църковността” на приказките. И му помогна да разбере християнския смисъл на така обичаните от него „Хроники на Нарния” и „Властелина на пръстена”, и може би ще му помогне в един момент да разбере и Евангелието.

Всички деца обичат приказки.

А тъй като детето, което някога е бил всеки от нас, е все още живо, то и детето в мен има една мечта. Не, тя не е „страстна” – страстното като цяло не води до нищо хубаво. Това е мечта тиха и скромна. Мечта, че всичко онова, приказното, което сме обичали в детството си, е живо. И то ще ни чака в Царството Божие, когато стигнем там, ще ни посрещне в своя истинен и неприкосновен вид. А основание за тази мечта намирам например в думите на апостол Павел: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9).

Източник: pravmir.ru
Превод от руски: Румяна Рашкова