Среща в небето /в памет на леля Руска/

Във вчерашния ден се навършиха четиридесет дни от кончината на нашата леля Руска.

Сигурно всички дългогодишни енориаши на храмовете "Свети архангел Михаил" и "Свети Николай" още не са свикнали с нейната безвъзвратна липса. Имаме чувството, че тя за пореден път е отпътувала до някой от манастирите, които периодично посещаваше, и ето – днес-утре пак ще се върне и ще я видим да прекосява двора на църквата с енергичната си походка. Дребна, слаба фигурка, в неизменните черни вдовишки дрехи, размята поли, снове между двата храма, често влачи след себе си количка, натоварена с платове, продукти или кой знае още какво. Възприемахме я като неотменна част от църковния пейзаж.

Беше навсякъде. Бидейки първокласна шивачка,  непрекъснато шиеше раса, стихари, завеси, покривки за престола и аналоите, подвързии за псалтикиите. Подозирам, че купуваше част от материалите от своята заслужена с дългогодишен труд пенсия.

Слънцето я заварваше в двора да полива, да окопава, да събира листа с греблото и да подрязва храстите. Когато в неделя първите богомолци пристигаха за утренята в осем – заварваха я да премита пред входа. А вътре вече беше запалила кандилата, беше почистила и измила пода на църквата и книжарницата. Естествено преди това беше завършила сутрешните си молитви и се беше "миросала", както се изразяваше. В делник, свършеше ли службата, вече бе приготвила кафенце и някаква закуска.

Кой не е хапвал от вкусните ѝ гозби, с които като майка ни гощаваше, или от кротончетата, на които налитахме през постите. Децата се събираха около нея като пчели на мед, защото тя винаги имаше за тях бонбони, скрити някъде под бюрото в книжарницата. И я обичаха. Нищо, че често ги хокаше, дето тъпчат тревата или са откъснали някое цвете.

Имаше твърд характер. Не бъркаше смирението с човекоугодничеството. Не се притесняваше да те постави на място – който и да си. Но още на другия ден пак щедро те угощаваше.

Възрастта не ѝ пречеше. На старини научи дори невмите, посещавайки курса по църковно пеене.

Когато се разболя, не се стресна, не възропта. Докато ѝ стигаха силите, не промени начина си на живот. С достойнство изболедува отредения ѝ срок и малцина подозираха какви силни болки се налага да търпи. Всъщност здравословните ѝ проблеми започнаха още по-рано, но тя не се втурна по лекари. Отклоняваше предложенията ни да я закараме в София или някъде другаде. Когато падна от високо и повреди прешлен на гръбнака си, малцина научиха. Имаше само една грижа – как още малко да послужи на Бога, на Църквата и на хората около нея.

Остави след себе си мълчалив пример на дейна вяра. Ние, съвременните многоначетени християни, обичаме да бистрим дълбоки и сложни богословски проблеми. Четем много и рядко изпълняваме нещо от прочетеното, ядем постно, без да постим, изчитаме молитвени правила, без особено да се молим. Леля Руска не се занимаваше с такива неща.  Беше автентичен човек, положил здравата основа на ежедневния труд. Правеше това, което можеше, там, където беше нужно, и тогава, когато имаше необходимост. Живя между нас и, както каза на опелото ѝ отец Василий, вече нямаме извинение. Не можем да кажем: "не сме видели и не знаем".

Но аз не искам да възхвалявам леля Руска. Тя няма нужда от това. Ще ми се да разкажа за един епизод, една картина, едно, бих казала, видение. Нещо като заключителен акорд на живота ѝ, който ще остане в мен като красив спомен. Не съм била свидетел, но много живо си го представих по разказа на самата леля Руска.

Всяка година тя участваше в поклонническия път до Рилския манастир, заедно с младежката група, която тръгва от духовно-просветния център. Замина с тях и при последното такова поклонение през август миналата година, три-четири месеца преди болестта ѝ да се прояви. Видях я два-три дни след завръщането ѝ. Беше много радостна: "Патриархът ме благослови!" И ми разказа. Случило се в деня, когато току-що избраният патриарх Даниил отслужи водосвет на Рилските езера. Леля Руска, не знам по какви причини, слизала с лифта от езерата надолу. Представям си я, дребничка фигурка на старица, облечена в черно. Гледка, странна до немай къде за това място. И, както се носи между земята и небето, леля Руска съзира как в обратна посока, също с лифта, се изкачва една още по-странна фигура, в която тя разпознава патриарха. Няколко мига, те се изравняват и дядо Данаил я благославя във въздуха.

Занемях. Картина без думи. Динамична, паметна ... символична. Във въздуха се разминават две епохи. Леля Руска, олицетворение на времената, в които Църквата ни бе гонена, тъпкана, маргинализирана, но оцеля. Благодарение точно на тези скромни женици в черно, които тихо и незабележимо я изнесоха на слабичките си рамене. Които кръщаваха тайно деца и внуци, подпяваха на службите, правеха панихиди, месеха просфори, миеха, чистеха, посрещаха и изпращаха, отключваха и заключваха и с молитвите си ни измолваха. Нагоре се изкачваше възраждащата се Църква, изживяла последиците от репресиите, от гоненията, от последвалия разкол, онази Църква, която те крепяха десетилетия с надежда, че ще дойдат по-добри времена. Тази чакана Църква накрая едва-едва се възправяше в лицето на младите си епископи. Срещнаха се, познаха се, зарадваха се, с любов се благословиха и всеки продължи по пътя си. Леля Руска – надолу, патриархът – нагоре.

Три-четири месеца след това болестта почука на вратата.

Лельо Русе, Бог да те прости! Моли се за нас, да устоим на мястото си, както ти устоя на твоето.