Леля Руска се оплаква от своите грехове

29.07.2015 г.
Автор: Десислава Неделчева

Леля Руска се оплаква от своите грехове

Разговарям с леля Руска Делева в нейното шивашко ателие, разположено в малка сграда в двора на храм „Св. Архангел Михаил”.
Питам я как се грижи за толкова хора в църквата и извън нея, след като е всеотдайна баба на двама внука, грижи се за болния си баща, за градината на храма, понякога готви за работещите в Духовно-просветния център, заделя дрехи и обувки за някои от несретниците наоколо..

Ако Бог не ти отвори очите, колкото „едно просено зърно” – нищо не може да стане. Все нещо има, което те отлъчва от Бога. Но щом Бог те е призовал, щом те е определил, значи – ще стане.

Аз по принцип съм родена в такова семейство. Запомних баща си като клисар в църквата. Той сега е на 97 години и преди 5 години все още служеше в Божия храм. Бях момиче, когато влязох в олтара - свещеникът ме накара да вляза да чистя, на село нямаше кой.

Село Кардам се намира до румънската граница. Аз съм родена в Добрин, оттатък Крушари. Там имахме църква, имахме всичко. Мама и тате са живели през една къща. Бащата на майка ми имал кладенец. Направил го нарочно извън двора и цялата махала си е вземала вода. Срещнали се на кладенеца, харесали са се и татко казал: „Тази ще е, първа и последна”. И така беше.

Дядо ми почина на 90 години и когато навремето читалищата имаха самодейни състави, той даваше своя елек и потури да играят и пеят с тях. Защото нямаха носии. Аз също пеех в хора, от дете играех в танцовата трупа. Обаче, дойде ли пост – дядо си ги прибираше, за да не играят с неговите дрехи. Особено по време на Великия пост, тогава нищо не се правеше.

Съпругът ми почина на 48 години. След работа се качва на автобуса и когато навлиза в Генерал Тошево /там живеехме, когато се омъжих/, той седял прав и се държал за железните дръжки. Внезапно минава жена пред автобуса, шофьорът спира рязко - черният дроб на мъжа ми се притиска и скъсва. Гръдният му кош се напълни с кръв и за 16 дни си отиде.

В онези години /аз съм родена през 1942-ра/нямаше добруджанци, завършили за свещеници. Бях на 9 години, когато дойдоха трима свещеници в нашето село. Настаниха се у нас. Моят баща беше все мобилизиран и майка ми с 2-3 деца не може да ходи да оре. Аз съм най-голямата и водя конете да орем. Идваше с мен на нивата някой от тях, който беше свободен и ни помагаха с конете. Тогава свещениците не бяха като сегашните, нямаше коли, нямаше мотори, даже колелета нямаше, само с двуколки ходеха. Бяха баща с двамата си сина. Тези свещеници са още по-възрастни и от о. Георги /с. Жегларци/, те бяха от София, бивши военни. Понеже са вярвали в Бога, когато идва комунизмът - ги разжалват. /Баща ми на фронта също носеше зашит в куртката молитвеник/. Тогава бащата казва: „Отиваме да завършим семинарията: щом ни гонят оттук – отиваме при Бога.” Интернират ги в Добруджа и така дойдоха по нашия край. Беше много бедно тогава. През 44-та година, държавата тегли заем от хората, давайки облигации, а като се възстанови малко държавата, започна да ги връща, но не върна на всички, баща ми още държи своите. Помня, че по Йордановден тате и свещеникът ходеха с каруцата да ръсят по къщите. Имахме кюмбе, с което се топлехме и вечер свещеникът изсипваше водата в едно шише, изваждаше събраните парички от водата, изсушаваше ги и казваше: „Дайте си сега шепичките!” Хората бяха много бедни и пускаха само дребни жълти стотинки.

Тогава се събираше наряд и ходеха с едни големи шишове да търсят жито, вълна, а ние гледахме памук. Баща ми влезе последен в ТКЗС-то. На майка ми баща й пък влезе първи, ТКЗС-то се образува направо в неговите обори, беше по-заможен и като му взеха конете и кравите, нямаше къде да ги сложат. Волю-неволю. Братът на баба ми пък, дядо Стоян кулака, не влезе в ТКЗС-то, докато беше жив. Развеждаха го с една табела по улиците на селото. Беше най-големият враг на комунизма.

Всичко западаше на село, нямаше асфалт, газехме само кал. Баща ми се замисли за бъдещето на децата си и каза: „Да идем да хванем влака”. Тогава се преместихме в първото село, през което минава влакът. Гара Кардам. Там завърших 7-ми клас. След това спрях да уча, защото нямаше кой да работи в ТКЗС-то. Когато навърших 20 години, се ожених и отидох в Генерал Тошево. Първи братовчед на мъжа ми е мой втори братовчед. Дойдоха ни на гости и се харесахме, без да знаем кой кой е и какъв е. Живяхме 20 години и той почина. След това аз си взех детето и отидох в Добрич. Започнах да работя в завод „Орлов” /за готови облекла към ДСО „Рила”/. Започнах да работя в производството като шивачка, няколко месеца бях на машина и после станах ОТК. 30 години работих там, докато се пенсионирам. Леля ми ме покани да живея с нея във Варна след пенсионирането ми, когато на 70 години тя остана сама. Наобиколили я някакви секти, които искаха да я гледат и да й вземат апартамента. Казали й, ще дойде едно семейство да живее при теб и ще те гледа. Тя се изплаши и ме извика, беше по времето на Иван Костов и голямата инфлация. 5 години по-късно, през 2002-ра, почина синът ми. Беше се оженил, започна да си строи къща и падна от строежа.

След като почина синът ми, някои хора ме попитаха: „Как така ти не се отвърна от Бога и църквата?” Казах им: „Синът ми отиде на някакво свое място, защо ще вървя след него, аз направих избор  - да вървя след Бога.”

Като бях с мама и тате спазвахме всичко, поста, сряда, петък. Няма да забравя един Разпети петък през социализма. Отиваме на църква. Тогава младежите правеха нарочно в този ден вечеринки. Птичката гнездо не виела на Разпети петък, а те правят вечеринка. Засичаме се на кръстовището – те отиват в читалището, а пък ние отиваме в църквата. Питат ме : ”Къде отиваш, Руске?”, казвам им „На църква”, майка ми с мен, сестрите ми… А като комсомолка бях в управителния съвет на ТКЗС-то. Много работех и бях на първо място. Наградата беше 2 метра басма за рокля. Казаха ми: „Ние ще те пишем в доклада на отчетно-изборното събрание в ТКЗС-то, че ходиш на църква”, рекох; „Голяма работа!”. И наистина, по време на събранието, аз сядам най-отзад и четат, че съм ходила на църква еди-кога си и еди-кога си. Но хората, като чуят името ми, въобще не се обръщат да ме гледат, те знаят какво представлявам, къде ходя и какво правя, всичко знаят. И много ми е чудно жени на моята възраст като кажат: „Ама той комунизмът ни научи така”, не мога да се съглася с това нещо.

По гари и автобуси ходя с една натоварена количка. Много хора ме питат: „Теб не те ли е страх, че може бой да ядеш някъде с тази количка сутрин рано и вечер късно?”  За какво да ме е страх, от какво? Ами, казват, има просяци, бандити. Аз знам, че Бог е с мен. Той върви пред мен и ме пази. Вярвам Му. Преди да тръгна, си казвам молитвата и не ме е страх, че нещо ще стане. Ако стане – значи е било Божията воля, някакво изпитание или назидание…

Мъжът ми се ядосваше: „Ти да беше се оженила за някой поп!”. Докато бях женена, свекър ми и свекърва ми не постеха. Като бях там, ядях каквото те готвят. Но като дойдох вече в града – и кандило си купих, и всичко си спазвах. Казвах на детето си, когато беше малко: „Хайде, мамо, да идем на църква”. Винаги идваше и никога нищо не е искал да му купя, както днешните деца, дето като влязат в някой магазин – всичко искат. Плакала съм защо детето ми не иска нищо да му купя.

Ето, пред  Бога го казвам: да видя нещо и много да искам да го купя – не. Казвам си, не е по силите ми да го купя. И за храната така. Не ми е позволено нещо сега да купя, защото е пост, защото повечето дни ние постим, това е закон. Баща ми е на 97 години и аз му казвам: „Ако ти е възможно една седмица да постиш, аз съм тук и ще ти готвя.” За да се причасти. Иска, но заради самата болест и старостта – не може. „Добре, Руске, щом ми кажеш”. Идва брат ми и с колата го водим в Генерал Тошево, в Кардам го водим и се причастява. Мама като беше много болна вече и не можеше да върви, обаждаме се на отеца: „Отче, ще дойдеш ли да причастиш мама?” „Ще дойда, Руске.”

3 часа път има до Кардам и през целия път чета духовни книги. И когато някой ме заговаря, отговарям му уклончиво, защото времето ми е ценно за четене.

Синът ми беше вече голям, когато го накарах да кръсти едно дете. Аз исках да го у-веря това дете, не може така да остане. И какво стана? Отивам аз, говоря със свещеника, с о. Петър от Добрич, Бог да го прости, той такъв ангелски глас имаше, и му казвам: „Отче, искам да кръстим едно дете, но ще бъде тайно”. Той вика: „Няма проблем, ела в събота.” Когато те помолят да кръстиш едно дете, единият крак да е бос, другият обут. Ще бягаш да го у-вериш. Няма да се отказваш да станеш свидетел. А когато те поканят да станеш свидетел на венчавка, три пъти ще обиколиш къщата и ще мислиш. Да станеш ли свидетел на тези младите, сигурен ли си, че ще останат заедно докрай.

Карах внуците си да отидем заедно в Рилския манастир, бяха ми казали да не ходя вече сама. Но последния път, когато бях с тях там, много ме ядосаха. Сутринта ставам и отивам на литургия, в 6 часа отивам. Събуждам ги да станат рано, но те станали като свършила литургията. Нищо не им казах, но те разбраха, че има нещо.  И не ме питат. Отиваме на влака да ме изпращат, защото винаги двамата ме изпращат. И им казах: „Да сте живи и здрави, но това ви беше последното идване с мен на манастира, повече с мен няма да идвате.” „Що, бе бабо?” „Не ви вземам в манастира да плащам хотел, а за да се молите на св. Иван Рилски и на всички светии, на Бога и на св. Богородица, защото имате нужда. Вие знаете за какво ви вземам.” Останаха като попарени и казаха, че няма да се повтаря.

Отвреме-навреме някои от  „питомците” на леля Руска отварят вратата на ателието. Чакат я отвън, но не мога да не я попитам кой според нея е най-сериозният проблем на младите сега у нас.

Най-сериозният проблем е, че родителите на днешните млади не са ходили на църква и не са възпитали своите деца така. Ето, аз съм бабата и съм вътре. Но другите не са така. Родителите нямат основа. Синът ми и снаха ми водеха моите внуци от петък вечерта до понеделник сутринта при мен. Но в неделен ден искам да ида на църква. Сутринта обаче трябва да стана, да им сготвя, да им оставя закуска. Става 10 часа. Отивам на църква, тя свършила литургията. Имах три лели, които бях страшно набожни и спазваха всичко. Едната от тях, най-голямата, остана жива. Отивам веднъж така късно на църква, тя тъкмо излиза, гледа ме и вика: „Ти защо сега идваш?” „Ами децата бяха при мен, докато им направя…” „Хайде, влез си запали свещта и излез, ще те чакам тук, на пейката”. После отивам и тя ми казва: „Не е така, както правиш ти. Не е прието така от Бога. Щом е неделен ден и вече си на тези години, ти отговаряш сама за себе си пред Бога. Как ще минаваш тези митарства? Дадено е до 7 години да отговаря майката и бащата за детето. После то си отговаря, почва да пости, да се изповядва, да се причастява. И като навърши пълнолетие, въобще нямаш грижа за него. Ще идваш – когато започва Литургията и ще си отиваш – когато свърши.” Послушах я и казах на сина ми и снаха ми. Но децата започнаха да отрастват и вече можех да ги оставям сами.

През 88-ма година венчахме сина ми и снаха ми в църквата, в най-смутното време. Не се страхувах абсолютно от нищо. Правила съм екскурзии из България два пъти годишно. Даваха от бригадите пари, ние си прибавяхме и отивахме. Тогава по бригадите бяха 30-35 % туркини. И ние сме ходили с тях на екскурзии само по манастири. Те ходят по магазините или стоят в автобуса. Чак последната година една от тях се усети. Отидохме в Бачковския манастир. И слизаме,  а една от тях, леля Руфкие каза: „Вие отивате в църквите, а ние, будалите, стоим в автобуса. И като влезете в тези църкви, се забравяте – какво правите толкова вътре?” Аз й казах: ” Никой не ви е забранил, като искате – влезте и вие.” А друга каза: „Защо не ни заведеш в една джамия?” Аз й отвърнах: „Покажете ми една джамия, в която и нас да ни пуснат”. „Ама те не пускат”. Аз съм шила и шалвари, и потури, и фесове, всичко съм шила. Като стана „възродителния процес” бяха направили една сцена в центъра на Добрич и в деня, когато стана това, бях вкъщи и етърва ми помоли да стоя при бременната й снаха през деня. Но се оказа, че тя трябва да отиде на преглед. Минала през центъра на града, а имаше големи размирици. Но как ме пази Бог!

Лельо Руске, постоянно се грижиш за другите, а за теб кой се грижи?

За мен се грижи Бог, никой друг. И майката Божия. Имам  много примери за това.

В манастира „Св. Троица” ме заведе Недка, тя кърпеше дрехите на монахините. Отец Севастиян, който е свещеник там, помолил Недка да му ушие един подрасник, а също и сестра Рафаила - ферме. А тя не била шила такива неща. Мен също никой не ме е учил, Бог ми показа как. Сънувах кое как става, ставам от леглото и го почвам. Така съм научила занаята, не съм ходила при майстори да се уча. Учила съм бродерия. Уговорихме се с Недка, ушихме нещата и тя ме заведе в манастира. До ден днешен ходя там редовно. Намира се срещу Преображенския манастир. Останахме тогава една седмица, кроихме, шихме и после ходех редовно.

Един път отидох при моя вуйчо, той стои на машината и шие в неделен ден. А жена му пее в църковния хор. Питам го защо шие в неделя. Казва ми, че шие на о. Петър едно расо. „Е, поне чакай да мине литургията.” „Те ще се помолят за мен, трябва да е готово за пробата.” Седнах до него и го гледам как шие. „Вуйчо, това расо ли е?” и си казвам: „ Мили Боже, това са пет детайла, а едно яке има 28-30 детайла и докато го събера…. Мили Боже, дай ми и аз да ушия едно такова.”  Той не ме чува, аз наум си мисля. Искам да направя нещо пред Бога. ”Шила съм бални рокли, костюми, всякакви връхни дрехи…И се помолих на Господ: „Може и 20 години да минат, но ми дай едничко да ушия”. И точно 20 години минаха, когато започнах да шия. Казвам ти: когато искаш нещо много да стане, искай от Бога да стане бързо. Не да минат много години. Аз вече остарях, когато Бог ми даде това да стане и да съм в Божия дом. Ако Бог ми беше дал просено зърно да ми отвори очите още в началото, нямаше въобще да стоя в света. Навремето исках децата и внуците ми да учат богословие. Много исках, но не стана.

Първото расо го уших на Рилския манастир за монасите на о. Йосиф. Първият подрасник ших на о. Севастиян от „Св. Троица”. Отците от Рилския манастир пращат тук плат и търсят Недка. Оставят плата в „Св. Николай” за Недка, а го дадоха на мен. Аз ших за тях 2 години, без да ходя в манастира. Като почина синът ми, не исках да шия една година. После отидох в манастира и съм шила по осем подрастника наведнъж. И все още имам плат да им шия и винаги им шия.

Онзи ден пращам колет на внуците и се обаждам по телефона да видя дали са го взели. Не са. Защото Пепи бил болен, настинал, болели го бъбреците. Е, как ще те боли? Млад човек. Ами, пазете се малко – молете се, ходете по-често в Божия дом.

Само искам от Бога да съм в рая до вратата, не по-навътре. И каквото ми кажат – това ще правя. Сутрин като стана, първо се моля да съм жива и здрава, да ми даде Господ сили да Му слугувам.  Колкото мога искам да дам, да правя нещо в Негово име. И майка ми, и баща ми бяха такива. Едно време влакът в Кардам идваше в 23 часа, казваха му пиянския влак. Тогава нямаше коли, автобуси. Имаше от селата много хора, които слизаха в Кардам и няма с какво да си отидат посред нощ. Остават в чакалнята на гарата да спят. Баща ми отива на гарата и колкото хора има – ги вземаше вкъщи. Кой където намери ляга, а сутринта мама правеше чай и закуска, нахраним ги и хайде! Той просто така го прави. Или стои навън в беседката и вика на Иван Пишмяна: „Иване, къде отиваш? Аха, за хляб. Като си вземеш хляба, ела да поприказваме малко”.  И като дойде този човек, той обезателно трябва да го почерпи. Вика го от пътя, за да го почерпи. Казваше : „Руске, изнеси едно шише вино да почерпим навън”.

Ние живеем на 4 км от границата. След 89-та започнаха постоянно да идват румънци да пазаруват. Идваха цели камиони, купуваха водка, цигари. И когато задържаха някой камион за сутринта и питат: къде да отидем да нощуваме тук? Те му казват: „Ще идете у дядо Борис”. Митничарите знаеха кой ще ги приеме. И ние като отидем, заварваме румънци. И нищо у дома не се е загубило или изчезнало. Винаги имахме дрехи за някой мокър от дъжда и премръзнал.

От какво се оплакваш?

От моите грехове. Много ми тежат. Сутрин като стана и си казвам: „Русано,  тръгваш сега, отиваш на църква, събираш се с хора, кой каквото те попита - ще отговаряш любезно, няма да избухваш, няма да казваш излишни неща, няма да обиждаш”, започвам аз да я съветвам. И като дойда, и в един момент като изрека някои неща – веднага се усещам: защо казах това, можеше и да не го кажа. И почвам да плача защо го казах, не трябваше. По-добре си премълчи.

Пътувам веднъж три часа от Варна до Кардам с една жена. Тя седна до мен, отиваше в Генерал Тошево. Изглежда ме е забелязала предния път. Аз седнах и си взех книгата. С никого не се разправям. Тя мълча до едно време и после попита нещо, аз й отговорих, попита второ и започнахме да приказваме. Аз прибрах книгата. Тя ме пита все хубави неща и аз й разказвам. Като стигнахме до Генерал Тошево, а аз имам още 8 км до Кардам и тя ми каза: „Еее, защо още малко не попътувах с теб, как хубаво разказваш, какви хубави неща научих. Въобще нямах представа от тези неща.” Тя ме пита за църквата, за християнския живот.

Като отида в манастира и гледам да се причастя, постя си и о. Йосиф един път изповядва и току ми казва: „Знаеш ли еди-кой светец как достига до святост?”,  после пак минава и ми казва за друг. Аз почвам да си чета причастните молитви и стоя в параклиса на св. Николай. Той пее на клира и по едно време пак идва и пак ми казва за някой светец нещо. Аз кимам леко. Продължавам да чета, той пее, после четвърти път идва. Накрая му казах: „Отче, ние си имаме жив светец.” „Как жив светец?” „ Вие четете книги, но и ние четем книги. Но четем и за жив светец.” „Е, как така за жив светец?” Казах му, че ще му донеса книгата, която съм дала в момента на о. Нектарий.  „И този жив светец е добруджанец от нашия край.” Имах предвид о. Георги от с. Жегларци. Занесох му книгата и той сложи лактите на стола и се зачете. Казах му, че ще  му оставя книгата /на монахиня Валентина/ да прочете и за другите български мъченици и изповедници на православната вяра, но той вика: „ Ще прочета само за този, който ми кажеш.” Зачете се, минах един път – не ме видя, минах втори път – не ме видя. Аз като отида там, гася свещи. В Рилския манастир заставам там, където са мощите. Винаги по време на празника гася на тези свещници. Човече от восък ставам. И обиди колкото щеш. Миналата година като отидохме, бях решила да не заставам там, вече съм възрастна, има млади, но отивам аз, влизам, Живка гаси свещи и вика от вратата: „Олеее, как те чакам. Ще гасиш ей там. Моля ти се, моля ти се…” Заставам там и й казвам „Добре, малко ще стоя и отиваме на гроба на св. Йоан Рилски.” Щом ме карат, трябва да служа, това е послушание, това е най-хубавото нещо. Краката ми подбити, вече се чупят, но гледам да си устоя .

Сега имам три гряха за изповед. Ще отивам да видя кога мога да се изповядам. Когато отидох при о. Георги от Жегларци, всичко съм си разказала, то така ти олеква. Един чувал сваляш от гърба си. Например, бях се изповядала за Великден и в църквата вече ще се причастяваме, когато един от свещениците ми каза нещо, от което ми стана тъжно и обидно. И не се причастих. Не го приех, както Бог го прие. Него не Го ли обиждат? Обиждат Го. После ми мина. Бързо ми минава.

След първото посещение с Недка в манастира „Св. Троица”, не бях ходила самичка. Там има военни погреби и въоръжена охрана и не пускат, аз ходя с тази малката торбичка и показвам, че това са дрехи, които ще шия там. Този път бях тръгнала с Марето и с една ниска женичка с бастун. Минаваме през Балкана 4 км пеша, пеем си, всяка си казва молитвата и в един момент по пътеката виждам едно убито змийче. Щом има едно, значи са сто и едно. Много пъти съм плашена от змия. Отиваме ние в манастира, минаваме през задния вход, виждам сестрата и я питам: „Сестро, има ли змии наоколо?” „Колкото щеш”. Казах си, че повече сама няма да мина. Веднъж, когато ходих с децата, имаше послушнички в манастира и те ме заведоха на гарата. И тогава дори видях опашката на един смок.

Когато пак се канех да ходя в манастира, сестрата ми каза да сляза на старата гара в Търново. „Трапезица” се казва. „Като стигнеш до църквата „Св. 40 мъченици”, обаждаш ми се и аз идвам”. Но беше неделен ден по обяд. Тръгнах по асфалта, за да няма змии.  И не й се обадих на нея. Днеска е неделя, имат много работа, изморени са. Ще вървя пеша, 5 км е. Вървя нагоре, имах много багаж, но не го усетих, а много пече. Час и 20 минути вървях тези 5 км. На едно място по пътя има кофи за боклук и една жена храни там много кучета. Поне 20 кучета има. И си казвам „Ей, мили Боже, дано да ги няма кучетата и ще вървя пеша за да не занимавам сестрата.  Стигам до завоя, от който се виждат кофите за боклук. „Боже, нека да ги няма кучетата да мога да отида. И да няма змии по пътя.” Надниквам и виждам, че кучетата ги няма. И пак викам: „Боже, моля те, заведи ме до манастира!” И се прекръствам. Моля се от душа и сърце да не ме срещне някой. И гледам насреща ми идва едно куче и му казвам като на човек: „Слушай какво, знам, че те е страх от мен - точно така му викам - и мен малко, ама малко ме  е страх от теб. Ти ще обиколиш „. И то ме гледа кучето и заминава. Пак се помолих. Вървя и чувам стъпки, върви човек пред мен.  В началото като чувам тътена на стъпките, огледах се, никого няма. И казвам „Е, Боже, знам, че си ти. Заведи ме, никой да не ме стигне и да отида спокойна в манастира.” До манастира отидох, без да ме срещне някой, нито кола, нито човек.Чувах стъпките до края, където вече виждах портата. Отивам аз, отварям вратата и виждам сестрата, че стои на балкона и виква: „Ще те убия, само да ми дойдеш. Ти защо не ми се обади да дойда да те посрещна  с колата?” Казах й: „Сестро, въобще не се притеснявай, дотук Бог ме доведе. Само дето не го видях, усещах го, чувах стъпките му през цялото време”.

 

 

Още от Моята история

Илинден

20.07.2024 г. | Диляна Иванова | Моята история

Както и другите старозаветни пророци, той бил призван от Бога, да възвестява Неговите откровения на хората, да ги наставлява към спазването на Божествения закон, да бди за чистотата на вярата и да подготвя онази духовна зрялост, която би направила възможно идването на Христос.

Силата на тяхната духовност и нищожността на моята

09.05.2023 г. | Женя Маринова | Моята история

Гнездо на духовност и истинска християнска саможертвеност е Девическият манастир „Света Троица” в Ново село. На 9 май 2011 г. Българската православна църква чества за първи път Събора на св. Новоселски мъченици...

Слово за Игнат

04.07.2022 г. | свещеник Алексей Атанасов | Моята история

Преди няколко дни Игнат си отиде от този свят. Тихо и бързо. Той беше като всеки от вас. Всяка неделя беше тук, в храма, като вас. Но приживе Бог му даде да бъде на прага на смъртта. Но в тази тежка житейска ситуация Той остави ума и душата му здрави, за да проповядва в Негово име...

Какво се случва в центъра