„Всесветъл облак, който непрестанно закриля вярващите”

За дните на изпитание, в които потвърждаваме нашата вяра и човечност. Думи на иконом Василий Шаган след Малкото повечерие с канона и 2-ра статия на акатиста към Пресвета Богородица – 13 март 2020 г., храм „Св. Николай Чудотворец”.

Отслужихме втората статия от Акатиста на Божията майка, както е традицията на нашата Църква в петъчните дни през Великия пост. Защото по този начин отново и отново Я имаме, като „всесветъл облак, който непрестанно закриля вярващите”. Така се пееше в днешния канон.

В дните на изпитание, в които сме сега, братя и сестри, зная, че всеки един от вас, по един или друг начин, размисля и се притеснява относно това, как да живее и как да постъпва. Това са изпитания, които човечеството винаги е имало под една или друга форма, но изпитания, в които ние по някакъв начин трябва и да живеем, без да блокираме.

Нашият живот, на християните, е живот, в който ние сме обвързани с Христос, а следователно и с Неговата Църква. От една страна – като членове, но от друга страна – като пръчки на лозата. И ако лозата е Христос, то ние като пръчки трябва да намерим в тези дни своето място така, че да не престанат да текат по пръчките живителните сокове, които оживотворяват всички, които са на лозата.

И ако днес чуваме: не бива да се събираме в събрание, не бива да целуваме иконите, небива да целуваме ръка на свещеника, когато искаме благословение, не бива да се прегръщаме и целуваме, не бива да се причастяваме от една чаша и от една лъжичка – то би трябвало да намерим най-разумното решение, което да е потвърждение на нашата вяра.

Аз ненапразно казах, че животът на християните е като пръчките на лозата, които не могат без нея – както казва Христос, ако се отсекат или по някакъв начин изсъхнат, биват изхвърляни и изгаряни. И ние трябва да живеем така, че да не пресъхнем – нито да изпадаме в панически страх и маловерие, нито да се самоизолираме до степен, че да нямаме връзка с Църквата и с Христос, нито да си мислим, че тайнствата на Църквата може по някакъв начин да ограничим така, че когато премине бурята, отново да се включим.

Защо се включват толкова много съждения относно тези неща? Защото нищо категорично няма. Всеки един от нас е различен – в своите страхове, в своята вяра, в своите стъпки. Затова аз искам да ви помоля в никакъв случай да не правите крайни съждения, особено такива: твоята вяра е слаба, затова се страхуваш!... Ние всички си знаем вярата. Но в същото време в никакъв случай не изпадайте в онова малодушие, което ще ви наруши още повече вярата. А вярата да е тази, която ще ви води въпреки всичко.

Затова, разсъждавайки относно това как ще умираме – един ден, когато ще дойде нашият час, и той е неизбежен рано или късно; разсъждавайки относно това, кое е основата на живота ни – както се оказва тази основа не е всичко, което ни заобикаля, защото е много дребно, много крехко, може да го изгубим за миг, то нека всичко това не ни плаши, до степен да изпадаме в паника. Но как да не изпадаме в паника, когато вече сме толкова паникьосани? Това е изкуство, изкуство на вярващия човек. Затова да се уповаваме на Господа и на Божията майка, на която се молихме сега – „всесветъл облак, който непрестанно закриля вярващите”. Нека това изпитание да укрепи нашата вяра. Нека това изпитание да засили нашата молитва. Нека това изпитание да засили нашето покаяние. Нека това изпитание ни накара да сми по-решителни, като вярващи хора, в делата на благочестието, в делата на човещината – да постъпваме като хора, човечно (вместо да увеличаваме предпазните маски от 4 ст. На 1,50 лв.), да се подкрепяме, да си помагаме.

Но нека не бъдем безразсъдни, разчитайки на Господ да ни пази в това безразсъдство. Да, Той ни пази, но на първо място ние трябва да запазим своята отговорност, своята почтеност, своята искреност както във вярата, така и в отношенията един към друг, своята грижа един към друг. И когато казват да пазим възрастните и немощните, децата, то това дори и да е директива на правителството, това е почтено и трябва да го правим, доколкото можем. Не може безотговорно да ходим, където си решим, и да се надяваме, че понеже сме християни, нищо няма да ни се случи.

Затова ще спазим и всичко, което ни препоръчва нашият архиерей в писмо до всички храмове. Храмовете ще бъдат отворени и в тях ще се извършват редовните великопостни богослужения, като се спазва нужната хигиена. Да внимаваме за своята лична хигиена. Да пазим своите близки и с разсъдителност и отговорност се отнасяме към всичко. Ще ги вземем тези мерки, те са нужни според здравните органи, за да се предпазим, но трябва да знаем, че нашата вяра и нашите размисли относно нас и нашия живот, как живеем пред Бога са много по-съществени.

Нека да засилим молитвата си. Да участваме в тайнствата Изповед и Причастие – без да се страхуваме. Защото, ако се страхуваме да се причастяваме от едната чаша с едното Тяло и едната Кръв на Христос, Който е лекарят на душите и телата и наш Спасител, то тогава нашата вяра наистина е под голям въпрос. И ако все пак някой панически не може да го преодолее и да пристъпи, нека се посъветва със своя духовник какво да прави. Може да четете вкъщи словото Божие, особено Псалтира. Може да се молите и за своите близки, които са далеч и не може по-друг начин да се погрижите за тях.

Надявам се, че няма да се стигне до затваряне на храмовете, но сега нека всеки свободна да преценява. Нашето събрание е свободен акт на всеки вярващ християнин. Никой не заставя насила никого да идва в храма. Но се надяваме един друг да се утешаваме и подкрепяме. Без паника. Паниката се лекува с вяра, със спокойствие и с разбирането за това, какъв е нашият живот тук. Рано или късно той ще свърши тук, затова е добре да си изясним въпросите, свързани с това. И то не как да е, а по християнски, с покаяние, с подготовка да срещнем Господ един ден.

Аз не мисля, че това ще се случи сега. Надявам се, че човечеството ще се справи и ще излезе от тази криза в правилната посока. Защото, когато имаме изпитания, Бог иска ние да видим правилния изход. Не да се отчайваме и да изпадаме в панически състояния. А да утвърдим вярата си, а ако не сме вярващи, да повярваме и да засилим упованието си към Господа и покаянието си. Да участваме в живителните тайнства на Църквата и с Божията помощ да преминем изпитанието.

Мнозина смятат, че това, което се случва, е началото на края. Но сигурно по този начин са мислили и когато испанският грип отнема милиони животи, както и при всяко друго бедствие и изпитание. А знаем, че и светите апостоли също са мислели, че живеят в последните времена… Само Бог знае кога ще бъде краят. От нас зависи да не се отпускаме и да сме внимателни как живеем. Нека и в поста, и в молитвата бъдем по-искрени.  Изпитанията винаги способстват за това и аз мисля, че ще усетите колко е по-искрена молитвата ви още тази вечер.
Пожелавам ви спасителни пости. При немощ или болест непременно се посъветвайте със свещеник.  Живи и здрави да сте и Божието благословение да бъде с вас.