За непослушните болни и радостта да живеем в Господа

Всеки петък през Великия пост в състава на Малкото повечерие Църквата чете канона и акатиста на Пресвета Богородица, за да отдаде нужната почит и тържественост на празника на Божията майка – Благовещение, който се чества винаги през покайния период на св. Четиридесетница. След това се освещават и раздават хлябовете, донесени от хората за здраве на техните близки.
(Запис от проповедта на отец Василий в храм „Св. Николай Чудотворец” след първата част на акатиста към Богородица от 3 март 2017 г.)

Братя и сестри,
Отслужихме Малкото повечерие с канона и акатиста на Божията майка. По този начин завършват дните на строг пост през тази седмица, с едно такова моление към Богородица, която е родила нашия Спасител и се явява пред нас като образ на истинския човек на този свят.

Направи ми впечатление днес едно от песнопенията, които чухме сутринта – едни много интересни думи, много актуални, според мен, за нас, живеещите в 21 век, особено по време на поста. Там се казваше: „да бележим себе си с кръвта на Господа, с която Той ни изкупи”. Какво ще рече това? Ние християните, които сме изкупени, както всички човеци, чрез кръвта на нашия Господ Иисус Христос, живеейки в този век, не бива да крием своето християнско житие, а най-малкото не бива да го смесваме с всичко суетно. Не бива да се самозалъгваме и да живеем, служейки хем на мамона, хем на Господа.

Това си мисля, като виждам как мнозина от нас се раздвояват и искат да са в крак хем със света, хем да са добри като християни, и в същото време личи, че не се получава, защото в това непостоянство има нерешителност, малко вяра и едно такова топлохладно отношение към нас самите и към целия ни живот. Разпокъсани на две страни, ние не можем да съберем себе си. Затова и нямаме мир, защото не сме постоянни. И това е белегът на съвременния човек, познал много неща, изкусен от различни знания, от различни опитности, от различни (забележете!) възможности, но не може да избере това, което е приоритетно за него. И тук не говоря за тези, които категорично са избрали да не са християни, или са определили християнството си само като да влезеш и да запалиш свещ в храма. Говоря за тези, които имат по-дълбоки разбирания за вярата, но в същото време не могат категорично да отдадат живота си на Господа. Още повече да признаят пред целия свят и да бележат себе си с изкупителната кръв на Христос – да заявят пред всички: „аз съм християнин”, но най-напред пред себе си да го заявят. А в тази решителност, ето, през поста, да покажат себе си като такива, които са познали своя грях като тежка болест, поради която се разсейват от истинските неща, и да използват това време, което ни е дадено от Църквата и Бога, като време за приемане на най-истинското лекарство за изцеление.

А то при нас какво се случва? Хем осъзнаваме, че сме болни, хем знаем, че ни се дава лекарство сега, но се държим като непослушни болни – лекарят казва правете това, а ние си правим, което на нас ни харесва. При някои това се случва поради немощ, а при други причината е обърканото съзнание, поради което сме така непостоянни.

Имам право да говоря за това оттук, защото виждам как и през тази седмица малцина от нас намериха сили да се откъснат от суетното и да се присъединят към онова, което би ги изцелило. Защото постът е извор на благодатта, в който ние можем да получим изцеление. Но явно не осъзнаваме колко тежко сме болни, и затова не прибягваме към лекарството. Един тежко болен човек сигурно би направил всичко, би положил неистови усилия за изцеление… Но тук говорим за духовните болести, които трудно се познават.

При някои хора тежките физически болести ги спират и те не намират сили в себе си да дойдат при Бога, и умират невярващи. Даже тези, които са болни от най-тежките болести, не намират сили да дойдат тук и да кажат: „Господи, не намерих никъде изцеление – изцели ме и ме помилвай”, а какво остава за нас, които сме духовно болни. Те, болестите, не се виждат добре (нали трябва да си много умен и задълбочен в себе си, за да ги познаеш!) и затова така се мятаме като риба на сушата и се терзаем. И мнозина от нас пребивават в разочарование от самите себе си и в едно много странно състояние на униние, защото не намират сили в себе си да са верни на Господа докрай.

Ето, утре ще честваме Тодорова събота и тя неслучайно е поставена в първата седмица на поста. Знаете защо отбелязваме този ден – не защото на тази дата почитаме паметта на св. Теодор, а защото в този ден християните в Цариград са засвидетелствали чрез своя епископ и патриарх, че са християни. Нищо, че са били във време на гонение.

Императорът заповядал да се поръсят всички храни по пазарите с жертвена кръв, което означавало, че те не могат да ядат от нея, а патриархът, след като му се явил св. Теодор, заповядал да не се плашат, а да ядат жито. Но нали си давате сметка, че това означава, те да заявят пред всички: „Ние сме християни и макар в света да ни гонят, и дори храната ни да оскверняват, Бог никога няма да ни остави”.

Ето това е свидетелство за вярата и за това, как трябва да живее Църквата – единна покрай своя епископ и следователно покрай Христос. И това свидетелство ни се подсказваше през цялата тази седмица чрез Евангелията, които се четоха на вечерните богослужения – че и ние трябва да сме същите. Във всичките евангелски четива, в това число и тази вечер, Христос ни казва: „Искайте и ще ви се даде”, което означава: не се страхувайте. Ние обаче правим голяма грешка, защото се страхуваме… Казваме си: „Ако сега не използвам всичките възможности, които ми се дават в този свят, ако сега, понеже имаме три дена почивни, не отида на уикенд,  то едва ли не всичко ще изгубя”... И не си даваме сметка, че изпускаме възможност да пием от лекарството за своето духовно изцеление. Тъй като за всичко има време, Бог, ако ние сме Му верни, ще ни даде време и за почивка. Но нека най-напред да покажем, че сме верни.

Верността всъщност не е някакво робско подчинение – такова,  безсмислено. То е за полза на нашето спасение, защото ако не се изповядваш и покланяш на Господа, ти губиш всичко, и себе си в това число. Ако се покланяш на Господа, намираш себе си истински – в единството с Него. Така пишеше днес и в Евангелието, което четохме.

Затова, братя и сестри, не се страхувайте! Радвайте се, че има възможност, която Бог ни е дал – и поста, и тайнството Покаяние, и тайнството Причастие, и всички молитви и чинопоследования, и Божия храм, където можем да се събираме заедно, и че можем все още да четем свободно словото Божие и да изповядваме своята вяра, без да ни гонят и да се крием. Използвайте това време в полза на своето спасение и ще видите колко радост ще получите именно от това, че живеете в Господа.