В каливата на отец Паисий

На 12 юли Православната църква почита паметта на преподобни Паисий Светогорец (1924-1994)

Откъс от книгата на Месогейския митрополит Николай „Срещата на човек с Бога: Св. Гора Атон – най-високата точка на земята”. (Още за изданието и началото на текста вж. ТУК)

(...) До каливата е гробът на папа Тихон, старецът на о. Паисий, който беше починал преди три години. Както и два-три корена розмарин, една лоза и кипарис от тези, които дори само като ги гледаш, и душата ти се устремява към небето.

Влизаме в архондарика – мястото за отдих на стареца, с размери 2 х 2,5 м, Не повече. Естествена издатина в основата на стената, покрита с кафяво войнишко одеяло, играе ролята на канапе. Почерпката му е вода и локум. Чакаме да ни каже нещо. Той не произнася нито дума. Наведен спокойно, плете броеница без дума да каже достатъчно дълго време. Някой нарушава мълчанието. Не помня какво точно попита. Помня само, че старецът с трепетен глас описваше първо Божията любов и как усещането за нея поражда и нашата любов към Бога. Всичко представяше толкова благо и живо. Говореше за сладостите на Бога, за Неговото светоносно присъствие, за великодушието на светците, благородство на мъчениците и за нашето любочестие.

В тази атмосфера, със съответната интонация, сила и речник, той описваше величието на молитвата, като усещане за Божието присъствие и движение на нашата любов към Бога. Аз само слушах. Попивах с поглед, слух и мисъл каквото можех, най-вече онова, което оставаше извън пределите на това, което той казваше или показваше. Неговото изражение говореше повече от това, което казваше, защото изразяваше това, което той криеше. Въпросите бяха задавани просто заради самите въпроси. Аз не си отворих устата, но взех решение да отида повторно при него с конкретен списък от въпроси. Жадувах за нещо повече от списък с морално нравствени правила. Бяха ми дотегнали „готварските книги” с рецепти за духовен живот. При стареца Паисий намерих духовната автентичност и любов. Той приготвяше такива духовни ястия, че пръстите си да оближеш! Той не само слушаше в безмълвието си „неизказани неща”, но в своята незабележимост този човек ги явяваше.

Тук слушаш неизреченото и виждаш невидимото. Всяко място за аскетически подвиг е като дълбок кладенец, където, както обясняват физиците, по обед при ясно време можеш да видиш и звездите. Както стените на кладенеца поглъщат падащите върху тях слънчеви лъчи, така и мястото на подвига поглъща всеки звук, образ или грижа, като дава възможност на подвижника да чува, да вижда и да мисли чисто и съсредоточено.

Старецът Паисий много вежливо и любезно ни дава да разберем, че трябва да тръгваме. И ние бързаме. Излизаме на двора. Той се връща да ни донесе като благословение по една броеничка, която той самият е изплел. До нас, в хралупата на едно дърво, забелязвам стъклен буркан с лешници. Отгоре пише „благословение”. Всичко тук се предлага като благословение. Той идва с нас да ни покаже една пътека, по която да съкратим пътя си. Сбогуваме се. Вземаме неговото благословение и тръгваме.

Умът ми се замая от много мисли. Да не би да отидохме от любопитство, а не от жажда? Да не би накрая той да загуби времето си с нас? Ценността на времето, прекарано с него, зависеше от това как щеше да протече нашият по-нататъшен живот Обърнах се назад да хвърля последен поглед, да видя дори само гърба му. Беше изчезнал. Бързаше да се върне към молитвата!

При о. Паисий отидох и през 1976 г. с един мой състудент. Помня неговите думи, изпълнени с благодат и духовна сладост:

– Какво следвате, юнаци? – ни попита.

– Физика – му отговаряме.

– И двамата ли сте физици? Е, тогава трябва да научите и физиката на метафизиката. Чували ли сте за духовното разпадане на атома? Когато познаем себе си, т.е. когато стигнем до себепознание, тогава става разпадането на нашия атом (на гръцки думата атом означава неделим, индивид. Тук старецът говори за индивида в смисъла на нашето егоистично „аз”, което трябва да се разпадне). Ако не се смирим, за да се разпадне нашият атом (т.е. нашето „его”), няма да се освободи духовната енергия, която е необходима, за да преодолеем гравитацията на собствената ни природа. Само така, юнаци, ще можем да очертаем духовната орбита.

Колко приятна изненада! Старецът Паисий ни говореше на нашия език с неговия език.

– Духовният живот е лесен – ни рече. – Защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко” (Мат. 11:30), казва Господ.

– Ама „тесни са вратата и стеснен е пътят” (Мат. 7: 14) – му възразява моят приятел вежливо и любезно.

– Благословени, тлъстините са тези, които правят вратите тесни! Изхвърли ги и ще видиш колко лесно стават нещата!

Любовта ни трябва да е еднаква към всички – продължи старецът само тогава е Божия Любов. Ако обичаме някои повече и други по малко, трябва да заподозрем себе си в егоизъм.

Колкото повече забравяме себе си, толкова повече разпознаваме Божието благословение в живота си. И какво ли не ни дава всеблагият Бог! (Колко пламенно и сладко каза това „всеблаг”!) Понякога чувстваш, че костите ти сякаш са от восък и не са в състояние да издържат Неговите дарове. Пред Божията любов всичко се огъва. До нея всичко се разтапя.

Той ни говореше и за чудните действия на молитвата и Божията благодат; за това, че познавал някакъв монах, който имал простота и основавайки се на библейските думи и слова на Христос, Който дал на Своите верни власт „да настъпвате на змии и скорпии” (Лук. 10:19), хващал отровни змии с ръцете си и ги хвърлял през оградата без никакъв страх. Както и за някой, когото Божията благодат по време на молитва пренасяла в далечни земи, където извършавал чудни дела и явявал Божията сила, а след това се връщал. Веднъж, когато този монах се събудил, намерил едно цвете, което вирее само край Каспийско море. Бог го бил завел там.

С всички тези думи старецът трошеше черупката на нашия рационализъм. Караше ни да заподозрем, че има и друго виждане за живота. Но едно подозрение така и не се роди у мен – подозрението за моето призвание. Аз упорито отказвах да погледна в тази посока...

След дванадесет години, през 1988 г., отидох на Света гора, но този път решен да последвам своето призвание. Беше много сухо лято, Месеци наред не беше паднала дори капка дъжд. Изворите и ручеите бяха пресъхнали, чешмите бяха пресъхнали. Градината на нито един монах не можеше да даде добър плод. Гледаш доматите и нито един корен не превишаваше метър височина. Като охтичави висяха за коловете, създавайки тъжна гледка. Същото – и дори по-зле – беше положението с чушките, тиквичките и краставиците.

Градината на о. Паисий беше изключение. Той не садеше от всички зеленчуци, а само тези, конто нямаха нужда от по-нататъшно приготвяне, тъй като неговият подвижнически начин на живот не позволяваше това.

Слагаше девет корена домати и един краставици. Неполиваните корени домати през онази година надминаха два метра; колкото повече не им достигаше вода, толкова повече растяха. А доматите му бяха като малки пъпеши, Бях поразен от това чудо. Живата вода на божествената благодат заменяше потребността от естествена вода.

С минималното количество вода и с голямо очакване към Бога, ние духовно Го „предизвикваме”, и Той преобразява природата. Колкото повече логиката на този свят и тлъстината на земните неща се свиват в нас, толкова повече Бог е по-жив и истинен – както в атмосферата на душата ни, така и в нашата жизнена среда.

Шегувайки се, той ме караше да застана сред доматите и казваше:

– Жалко! Мислех, че си висок. Моите корени с домати те надминават. А само да ги бях поливал!

От корените с домати на о. Паисий получиха утеха всички братя в околните манастири и килии. Не зная дали са яли от доматите, но със сигурност са вкусили от Божието благословение.

Този, който иска малко, се наслаждава на много. Как човек да забрави едно такова преживяване?! Тези преживявания напояват и най-безплодните души на светогорците и ги заставят в нашите безводни времена да произвеждат по дивен начин най-сочните и вкусни плодове на нашата епоха. „Тяхната вяра и живот крепи вселената” (Синодикон на Неделя Православна).

Той често ми казваше, че когато Бог посещава сърцето, човек става толкова нежен и благ в отношението си към природата, че не я безпокои, нито се отбранява пред нея: не къса цветенцето, не тъпче копривата, не убива мравката, не гони рязко мухата, а се отнася с уважение към счупения клон, безплодното дърво, дразнещото насекомо, заплашителното животно. Когато срещнеш див звяр или змия, ако го обичаш по този начин, то няма да те закачи; и то те обича. Ставаш приятел на творението и в замяна то ти отдава любов и доверие. Уважаваш го в неговата въздишка и безсилие, напояваш го с молитва и то ти отговаря с чудесни плодове. Доматите, реколтата, която събираш, не е последица от някаква природна закономерност, а доказателство за Божието благословение. Така околната среда се преобразява в храм, а законите се заменят от чудото и божествената намеса. Това е аскетическата екология.

О. Паисий през 1988 г. и неговите домати потвърдиха истинността на думите на неговото сладкозвучно поучение през 1976 г. и утвърдиха дълбоките впечатления, които останаха в моята душна при онази благословена среша с него през 1971г. Помня, че тогава нямах нужда да го гледам, нито дори да го слушам. Достатъчно ми беше чувството, че се оказах до един свръхестествен човек, запознах се с един подвижник, срещнах един светец.

Посещението в каливата на о. Паисий през 1971 г. беше едно от най-съществените преживявания в моя живот. Макар и да не отворих уста, сърцето ми се отвори. В него се поява първата „пукнатина”. Всички мои чувства, всичките ми мисли бяха объркани, но веднага щом си тръгнах от стареца, за първи път почувствах, че у мен се възцари някакъв порядък. Полученият духовен опит не просто потвърждаваше, а превъзхождаше моите представи.