Срещата на човек с Бога: Св. Гора Атон - най-високата точка на земята

В книжарница „Благослов” е налична книгата на Месогейския митрополит Николай „Срещата на човек с Бога: Св. Гора Атон - най-високата точка на земята”, издание на Ловчанска света митрополия. В нея авторът е събрал своите спомени от посещенията си на Света Гора и ни дава възможност да видим през неговите очи живота на подвижниците - „от непознати отшелници до известни на целия православен свят светци като св. Паисий Светогорец и Герасим Микраянанит”. Не по-малко ценни за читателите ще бъдат и разсъжденията владиката за въздействието, което оказват тези срещи със светогорските жители върху неговия живот. (вж. Още)
Предлагаме в анонс откъс от книгата:

В каливата на отец Паисий

(…) Тук чуваш нещо, което не можеш да чуеш никъде другаде.

Ето! Вече стоим пред вратата на каливата. Каливата „Св. Честен Кръст Господен”. До мястото на подвиг на отец Паисий. Чувствам страх. Това владее в мен. Разбирам го. Но и неопределен страх. Неизказано страхопочитание и неизразимо удивление. Почукваме вежливо, макар и някак настойчиво, по вратата, водеща към двора. (…)

Веднага щом решаваме да опитаме отново, ето, нещо се чува; отваря се някаква врата и виждаме някого. Този, който досега не се виждаше, сега се показа пред очите ни. „Слава Тебе, Боже!” – ушите ми чуват моя глас. „Слава Тебе, Боже!” – и сърцето ми чува своя глас. „Отвὸри ни”, казах си с облекчение, макар и с известен страх. Идва бавно и спокойно, мълчалив. Отваря вратичката.

Ние просим благословение. Старецът с трепетен от умиление и слаб от дългото и привично мълчание глас отговаря:

– Господ да благослови! Влезте.

Хвърлям бърз поглед върху него. Нито издържах, нито посмях да отправя втори поглед. Сърцето ми тупти бързо. Имам любопитство: да открия тайната на неговата святост. И страх: да не открие тайната на моята греховност. Той се крие от смирение, аз от егоизъм.

Влизаме в неговата скромна калива. Всичко е малко. Вратите са тесни и ниски, Таванът също е нисък. Тук дори геометричните величини имат смирение. Влизаме в неголямата му църква. Иконостасът е прост, от дъски. Руски икони, от проста хартия, прикрепени с кабърчета и гвоздеи директно върху иконостаса, без допълнителна дъска. При леко натискане се късат. Всичко с в границите на строго необходимото и потребното. Покланяме се и о. Паисий ни съпровожда, припявайки „Слава Тебе, Боже”, „Господи, помилуй”.

Направи ми впечатление, че върху почти всички икони ръцете на светците бяха полуизтрити, а върху иконата на Господ нозете Му бяха напълно изтрити. При едно от моите следващи посещения използвах възможността и му открих моето наблюдение. Тогава той ми каза:

– По лицето целуваме с любов, по ръцете – от уважение, нозете целуваме само от сърдечно съкрушение. Не целуваме образа на Бога по лицето, когато на иконата са изобразени нозете Му, При светците се осмеляваме да целунем ръцете. На Христос обаче само нозете можем да целунем.

И от очите му потекоха сълзи...