Разсъждение на един енориаш за тежестта на богослужението

Ако човек си спазва мярата, се чувства радостен, ако прави по-малко, отколкото може да прави – се чувства гузен, ако се претовари с повече, отколкото може да носи – това го кара да се чувства потиснат и смазан от тежестта. Но когато се налучка мярата, тогава може да израства.

Когато службата в храма се прави както трябва, човек се докосва до рая. Защото  в богослужението е славословието, там е ангелското. От друга страна обаче, ако се извършва от хора, които нямат духовните сили да го извършат – то ги смачква. Започва да се превръща в угнетяващо събитие. Ако свещеникът е силен да извърши сам една служба, макар и дълга, както отец Георги от Жегларци, който беше гигант, службите му се превръщат във веселие. Тогава човек не се изморява, а се зарежда.

За мен беше ценно да присъствам на службите на о. Георги. Даже съм записал един маслосвет. Духовно силният свещеник изнася богослужение, което въздига и другите около себе си. Когато обаче няма силата един човек да служи с благоговение, внимание, страх Божи и любов от край до край, е хубаво да сподели тази тежест с повече хора. И то хора, които да могат да носят такъв товар, защото докосването до Светия Дух /а Царството Божие е в Светия Дух/, ако човек е слаб – може да го натовари. Спомняме си думите на Христос за пришиването на нова кръпка към стара дреха. Ако дрехата е стара, т. е. хората, които участват в богослужението са немощни, те усещат повече тежест, отколкото радост. Не могат да издържат, започват да се товарят и това ги угнетява, не се чувстват добре.

Неслучайно Църквата има този канон – за да бъде постриган един човек за четец и певец, той трябва да е достигнал определено духовно ниво. Това е много важно за същността на богослужението. Немощни ли са хората – тогава трябва да са повече, за да могат да споделят тази тежест. Сега, както се случва свещеникът да служи сам с някой певец при дългите служби на Покаяния канон на св. Андрей Критски, просто няма как да стане. Трябва да е много силен – и четецът, и духовникът, за да изкарат всички тези служби цяла седмица.

Днес  ми се прииска да се включа, ако мога да помогна по някакъв начин да олекне малко ситуацията. И мисля, че се получи добре. По едно време изпяхме едно песнопение с певеца и сякаш исото ми се получи от само себе си. Стана много хубаво наистина. От този момент нататък цялата тежест изчезна и се появи радост. Ще е добре да се събираме и да служим повече хора. Всеки да допринесе с това, което носи като сила в добродетелта. Защото сега всички сме болни и малко или много сме немощни. Богослужението ни идва в повече и в тежест. Или трябва да се намалят богослуженията, или свестните хора, които участват, да са повече.

Пеенето носи почивка в богослужението, особено когато дългите служби са с повече четене на текст. Ако няма мелодия, те стават още по-тежки. А пеенето ги носи като на вълна. На човек му става леко. Най-вече когато се пее източно пеене, което е боговдъхновено, то е ангелско пеене. Аз много страдам от западния напев в „Св. Николай”.

Дразня се от певици, които пеят тъжни песни на службите. С тъжен глас, глас на каещия се грешник. Това е лицемерно и дразнещо. За мен литургията е славословие и в него няма тъга, или поне никога няма само тъга. Има много певици, които пеят само тъжни песни и няма никаква радост в тях.

Много хубав пример е отец Стоян от „Св. Андрей”, той прави страхотни служби. Защото има силата да ги чете бавно, с красота, с внимание. Освен това е подготвил много добър хор, който поема голяма тежест. Ето там служещите имат капацитета да възприемат тази благодат, която идва със сила, да я пренесат в пространството. Тя се усеща.

Също ярък пример е, когато на дългите служби на Канона на св. Андрей Критски – когато се съберат много свещеници – тогава службата от много дълга, става съвсем кратка, не усещаш кога минава времето, защото много хора пеят, служат и всичко минава леко и красиво.
Има лични молитви, когато човек сам се труди, но в общото е красотата, там е тържеството.

Такива случаи съм имал с Борко Аврамов, когато сме ходили на екскурзия по манастири и вечер си четем вечерните молитви. Когато си ги чета сам – идват ми тежки, а когато четем десет човека – не ни стигат, всичко минава много леко и радостно.

Ако човек си спазва мярата, се чувства радостен, ако прави по-малко, отколкото може да прави – се чувства гузен, ако се претовари с повече, отколкото може да носи – това го кара да се чувства потиснат и смазан от тежестта. Но когато се налучка мярата, тогава може да израства.