Свободата на ума

Свободата от смъртта е тясно свързана със свободата на ума от греха. В този смисъл се използва свободата в Новия Завет и по-конкретно в посланията на св. ап. Павел. Ще разгледаме две важни места от неговите послания, свързани с този въпрос.

1. Свободата и умът

А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата. Говоря по човешки, поради плътската ваша немощ. Както предоставяхте членовете си да бъдат роби на нечистотата и беззаконието за беззаконни дела, тъй и сега предоставете членовете си да бъдат роби на правдата за свети дела. Защото, докато бяхте роби на греха, бяхте свободни от правдата. А какъв плод имахте тогава? Такива дела, от които сега се срамувате, защото техният край е смърт. Но сега, когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е светост, а краят – живот вечен. Защото платката, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 6:18-23).

Тук виждаме, че за св. апостол Павел робството е свързано с робството на страстите и делата на плътта, чийто край е смърт, докато свободата е свързана с очистването на човека от страстите, със святост, а край (резултат) на тази свобода е живот вечен. Според учението на св. ап. Павел, свобода всъщност е свободата на ума от страстите и тя води до просвещение на ума.

Св. Никодим Светогорец, като тълкува това място, казва: „Според Коресий има три свободи. Свободата на природата, свободата на благодатта и свободата на славата и блаженството. Свободата на природата е чужда на насилието отвън и прави човека независим. Свободата на благодатта е противна на греха и страстите и прави човека праведен и свят. Свободата на славата и блаженството е противна на смъртта и изкушенията в сегашния живот и прави човека блажен. Това е апостолското учение за свободата и благодатта”. Това се отнася и за свободата на ума.

Второто място от посланията на св. ап. Павел е следното: „защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта” (Рим. 8:2). Ако разгледаме тези думи във връзка с другите от тази глава, ще открием, че става дума за освобождението на ума от подчинението на страстите и разума, и че това се прави, за да се просвети умът. В същата глава св. ап. Павел казва че „плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир” (Рим. 8:6), че Духът Божий обитава в човека и го прави син Божий (Рим. 8:14-16), че умната молитва се извършва от Светия Дух в сърцето на човека: „приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче!” (Рим. 8:15), че Светият Дух се моли в нас: „Сам Духът ходатайствува за нас с неизказани въздишки” (Рим. 8:26). Това означава, че свободата всъщност е свободата на ума от страстите и е това, което води до просвещение на ума.

В този смисъл и светите Отци тълкуват тези и други подобни места в посланията на св. ап. Павел.

Според св. Григорий Синайски, както словото на закона действа върху тялото, така и законът на Духа е законът на живота, „който действа и говори в сърцето”. И докато словото на закона „неусетно превръща човека във фарисей”, законът на Духа „освобождава ума от греха и смъртта”.

И св. Никита Ститат казва, че този, който лекува страстите с противоположните добродетели, преобразява своята светска воля в „закона на духа на живота” и я освобождава.

Затова свободата на ума е просвещението на ума, което представлява втората степен на духовния живот, която следва след първата степен – очистването. Човекът трябва най-напред да очисти сърцето си, а после придобива чистота и просвещение на ума. Просвещението на ума е освобождаването на ума от отъждествяването с разума, страстите и обкръжението, както и от поробеността от тези неща.

Тук няма да разглеждаме подробно това, какво е умът според православното предание и учението на светите Отци. Трябва само да подчертаем, че умът е окото на душата, най-чистата част на душата, енергията (действието) на душата, която придобива опит от живота на Бог. Умът се различава от разума по това, че разумът изследва тварните неща и осъзнава тяхното значение, докато умът придобива опит за Бога и познание за нетварните неща. След това разумът може частично да изрази духовния опит на ума.

Бихме искали да посочим и учението на св. Йоан Дамаскин по този въпрос. Когато той казва, че умът е най-чистата част на душата и че „умът за душата е същото, каквото е окото за тялото”, той прави разлика между ум и разум. Човекът е разумно (словесно) същество. Има три сили в душата на човека: разум, желание и гняв. Св. Йоан Дамаскин пише много ясно: „От дяловете на разума единият е теоретичен (съзерцателен), а другият е практически. Теоретичният е този, които възприема в какво състояние се намира битието, а практическият дял е този, който прави заключения... Първият се нарича теоретичен (съзерцателен) ум, а вторият се нарича практически разум, и още първият се нарича теоретическа мъдрост, докато вторият се нарича практическо разсъждение”. Така че умът е теоретичната (съзерцателната) част на разумната (словесна) част на душата, която възприема битието и има мъдрост, докато разумът е практическата част на душата, която размишлява и определя правилното мислене за практическите неща.

Затова естественият човек е този, у когото умът и разумът действат едновременно, съобразно със своето предназначение. Когато умът се отъждестви с разума, се получават много проблеми. Така че основната задача на православния начин на живот и православния аскетизъм (подвижничество) е да се освободи умът от неговата поробеност от сътворените неща и, оставайки в тази свобода, да придобие Божествената премъдрост.

Свободата на ума според преп. Исаия Отшелник

В тази част ще говорим за освобождението на ума според св. Исая Отшелник, защото смятаме, че освобождението на ума е една от основните задачи на православното богословие. Трезвоумните отци са написало много важни съчинения на тази тема. Светите подвижници, чрез многогодишния си опит на борба за освобождението на ума, са придобили самопознание и оттук са придобили и много дълбоко познаване на човека. Те опитно са познали какво е човекът. Какви са неговите дълбини. Как човекът е паднал в робство и как да се освободи от това робство. Това, което учи св. Исаия Отшелник, не е нито философия, нито хипотеза, а опитно богословие.

Названието на главите, които ще изследваме е много показателно: „За пазенето на ума”. В тази глави се говори за ума, за сърцето и за съвестта.

Умът, който чрез сетивата се разсейва във външния свят, трябва да се върне в сърцето. Умът се съединява със сърцето чрез енергията (действието) на Светия Дух. Когато умът от състоянието на разсеяност се върне в сърцето, той обитава в него и излива благодат в сърцето. Тогава сърцето става храм на Светия Дух и умът става цар и господ над страстните части на душата. Чак тогава съвестта започва да действа правилно. Тогава тя говори с чист глас, и нейният глас става гласът Божий в сърцето на човека. Когато в православното предание се говори за съвестта, ние не разбираме някакъв абстрактен „глас на съвестта”, нито разглеждаме съвестта философски ли етично, а я възприемаме като глас Божий, който се чува само в чистото сърце на човека. И колкото сърцето е по-чисто, толкова по ясно се чува този глас Божий. Затова пазенето на ума, пазенето на сърцето пазенето на съвестта е едно и също. Затова във всичко, което следва това, което се казва за съвестта, се отнася и за сърцето, а това, което ще бъде казано за ума, се отнася за сърцето и за съвестта.

В своите глави авва Исаия Отшелник говори за помрачаването на ума. Когато умът отстъпи от Бога и изгуби Божията благодат, той се помрачава и ослепява. Страстите помрачават ума на човека. Когато човека спре да се бори със страстите, за да се освободи от тяхното действие, той престава и да напредва в Бога. „Последицата от това е, че умът се покрива с мрак и не може да напредва в светостта, защото не се труди да изкорени тези помисли с духовно познание”.

Помислите нападат ума на човека. Помислите действат силно във вътрешния свят на човека и особено в неговия ум, „смущавайки го със своите нападения и изтощавайки го”. Когато умът се разсее и изтощи, той става възприемчив за падението в робството и за помрачението. Умът, както учи светоотеческото предание, винаги трябва да бъде буден и да бъде трезвен (да внимава).

Умът храни сърцето, както окото храни разума. Ако умът е здрав, тогава ще бъде здраво и сърцето, а ако умът се разболее, тогава ще се разболее и сърцето. Умът храни сърцето по добър или по лош начин. Помраченият ум, който е разсеян, изтощен и ленив, покварява сърцето. „Ако неприятелят се опита да нашепне някакъв помисъл на сърцето ти, докато си в килията си, Внимавай! Съпротиви се на злото…”.

Нечистотата на сърцето, както и страстите, които умът засява в сърцето, имат ужасни последици за човека. Заради това съвестта на човека се смущава, обвинява го и го осъжда. Докато съвестта осъжда човека, той не е свободен. Свободата преди всичко е новото качество на човешкия живот. Авва Исаия казва много ясно: „Докато съвестта те обвинява за каквото и да е било, което си направил противно на природата си, ти не си свободен. Това обвинение значи, че още си в изкушение и че още не си се избавил”. Всички имаме опит от такива осъждания и обвинения от съвестта, които ни лишават от свободата. Това е свързано с помрачаването на ума и с нечистотата на сърцето.

Точно затова е необходима свобода на ума. Ако всяко зло идва от помрачеността и поробеността на ума, значи човекът трябва да насочи своите усиля към освобождаването на ума от влиянието на разума, на страстите, на сетивата и на околния свят.

Авва Исаия описва така последиците от освобождаването на ума. Той твърди, че ако умът се е освободил от „всяка надежда на видимите неща, това е знак, че грехът в тебе е умрял”. Ако умът не се освободи от робството на видимите неща, то и грехът не може да умре в нас. Така разбираме, че чистотата на сърцето и умъртвяването на греха стоят в пряка връзка с освобождението или чистотата на ума.

После авва Исаия казва: „Ако твоят ум се е освободил, тогава нищо не го отделя от Бога”. Помрачаването на ума отваря голяма пропаст между Бога и човека. Освобождението на ума премахва тази пропаст и човекът отново се съединява с Бога. Човекът не може да достигне до съединение с Бога по никакъв друг начин освен чрез освобождението (очистването) на своя ум.

Накрая авва Исаия казва: „Ако твоят ум се освободи от своите неприятели и придобие съботния покой (исихия, мълчание), той ще живее в бъдещия век, в новия век, в който ще съзерцава новите и нетленни неща”. Освобождението на ума е свързано с тайнството на съботния покой, с вътрешната исихия и мир. Като последица от това, умът бива уловен от Божественото и от откровението на тайните Божий. Значи, според степента на освобождението (очистването) на ума, става умъртвяването на действието на греха и общението с Бога, и се откриват тайните на богосъзерцанието.

Затова, свободата на ума от всяка образна представа и всеки помисъл е това, което се нарича чиста молитва и истинско богопоклонение. Тогава човекът се моли неразсеяно и истински се покланя на Бога. „Какво е поклонението на Бога? Това е такова състояние, при което в нашия ум няма нищо външно, докато се молим на Бога…” Това именно наричаме непрестанна, вътрешна, умна молитва на сърцето, която се извършва, докато нямаме никаква мисъл в сърцето. Умът, чрез най-финото внимание, се връща в сърцето и непрестанно се моли на Бога.

Цялото подвижническо усилие на Църквата е насочено към освобождението (очистването) на ума от робството на разума и на страстите. Това не е лек труд, тази борба е тежка и трудна. Светите Отци не спират само до това, да говорят за освобождението на ума, но ясно показват и методите, които трябва да използва човекът, за да осъществи тази цел. По-нататък ще разгледаме някой от аскетическите (подвижнически) методи, които описва и анализира авва Исаия Отшелник.

В своето усилие от състояние на разсеяност да се върне в сърцето, умът трябва да използва гневната сила, която е свързана с него. „Между страстите има и гняв на ума и този гняв е естествен”. С други думи, този гняв е сила на душата, т.е. на ума, чрез която умът се опазва чист. Затова без този гняв „човекът не може да придобие чистота”. Значи е необходима духовна подготовка, за да се оживи гневът, който е естествен за човека. Това трябва да се предхожда от отделяне и по-точно смърт спрямо всичко и всички, от която се ражда желание за Бога. После това желание за Бога ражда гнева, който е естествен за човека и който се разпалва срещу всички лукавства на неприятеля. После от този гняв, който е естествен за човека, се ражда и страх Божий, чрез който се проявява любовта към Бога.

Умът много лесно става роб на страстите и на сетивата. Дяволът нашепва на ума помисли. Помислите подтикват човека към удоволствие (наслада), за да поробят ума. А когато умът падне в робство, се отваря път за извършване на греха. Затова човекът трябва да бъде трезвен и да внимава, неговият ум да не пада в робство на помислите и образите. Затова трябва да се упражняваме в практическите (деятелните) добродетели. „Да стоим твърдо в страха Божий, да живеем строго в добродетелите и да не даваме на съвестта си повод за препънка. Със страх Божий да съсредоточаваме вниманието си вътре в самите себе си”. Когато говорим за добродетели, имаме предвид послушанието, събирането на ума, самоотричането, разумното служение и т.н. Демоните лукаво ни нашепват различни помисли, „да престанем да внимаваме и да пазим нашето сърце, защото вече сме придобили мир”. Тогава изненадващо нападат душата и я овладяват. Затова авва Исаия препоръчва: „да стоим със страх Божий и да пазим нашето сърце, упражнявайки добродетелите, които възпират злобата на нашите неприятели”. Днес младите хора обикновено пренебрегват упражняването в деятелните добродетели , смятайки че те са от второстепенно значение, и се занимават главно със съзерцателните добродетели, като умната молитва. Но трябва да осъзнаем, че без деяние не може да се достигне до съзерцание. Ако изоставим деятелните добродетели, и особено добродетелите на послушанието, покаянието, поста и милосърдието, нашият ум не може да се освободи.

Във връзка с това стои и подчинението на всеки монах и на всеки християнин на Божията воля. „Когато монахът подчини своята воля на Божия закон, тогава неговият ум управлява всичко, което му е подчинено, съгласно този закон”. Докато изпълняваме своята воля и не я подчиняваме на Божията воля, умът не може да господства над вътрешния свят на човека. Подчиняването на ума на Бога и на Неговата воля носи големи плодове. Тогава Бог помага на човека и го укрепва. Когато Бог види, че човекът Му се е подчинил с целия си ум и възлага цялата си надежда на Бога, Бог го укрепява и казва: „Не се бой Якове, сине Мой, народе Мой израилев”. Единствено с Божията сила нашият ум може да се очисти и освободи и да се върне на своето естествено място, т.е. в сърцето. Но Бог не може да помогне на човека, докато той не Му се предаде напълно. Ако човекът се надява и на нещо друго и не полага цялата си надежда в Бога, Бог не може да му помогне в неговите усилия да придобие вътрешна свобода.

Когато умът започне да се усилва от Божията благодат и чрез умножаването на любовта към Бога, „той се бори срещу това, което е противно на природата, отделяйки се дори от това, което естествено”. Как въобще умът може да започне тази борба без Божията помощ? Знаем, че човекът не е автономно битие, а е създаден по образ Божий, което означава, че Христос е образец за човека, и че единствено чрез Христа човекът може да изпълни целта, за която е създаден. Умът със своята смелост може да победи неприятеля. Тази смелост, която извира от отношението на човека с Бог е много важна. „Когато умът чуе тези (Божии) думи на окуражаване, той храбро отговаря на своите неприятели: Кой ще се бори против мене? Нека пристъпи! И кой ще ме обвини? Нека пристъпи! Ето, Господ е мой помощник, кой ще ме уплаши?” Ако човекът не приеме помощ от Бога, докато се бори, няма да има сигурност и когато е в мир.

Със силата на естествения гняв, съединен с ума, човекът трябва да изгони от своето сърце всеки предлог за помислите. Светите Отци ни учат, че в началото трябва да внимаваме над мислите, които действат в нашия ум, а после главното усилие трябва да е насочено, да не допускаме помислите да влизат в сърцето ни. Но ако вече са влезли в сърцето, трябва да се потрудим по всякакъв начин, за да ги изгоним от там. Така се придобива чистотата на сърцето. Авва Исаия казва: „По време на молитва трябва да изгоним от сърцето си всеки предлог за зли помисли, отхвърляйки го с дух на благочестие (ревност по Бога)”.

Човекът пази сърцето си, когато неговият ум стои пред вратите на сърцето и не допуска помислите да влязат в сърцето. В православната аскетика (подвижничество) това се нарича опазване. Авва Исаия казва: „Пази, сърцето си и пази сетивата си!” Човекът трябва да пази сърцето си от помислите, а сетивата си от впечатленията. Но умът трябва да пази чисти и неповредени не само телесните сетива, но и душевните сетива. Защото както има телесни сетива, така има и душевни сетива. Когато умът пази телесните сетива свободни от плътски желания и придобива безстрастие, тогава в случай на нападение на дявола и на страстите, Бог изпраща на човека помощ, ако умът му „непрестанно вика в тайно към Бога”. Това означава, че е необходимо свободното съгласие и съдействие на човека, за да може Бог да му помага в борбата. Това съдействие се проявява чрез усилието на ума да опази сърцето и сетивата чисти. Точно затова, „монахът трябва да затвори вратите на своята душа, т.е. всички сетива, за да не бъде прелъстен чрез тях”.

Човекът трябва да пази сърцето си всекидневно. Така той извършва тази добродетел, която се нарича опазване. Преп. Исаия Отшелник казва: „Изпитвай себе си всеки ден пред лицето на Бога и откривай кои страсти са в сърцето ти. Изхвърли ги от сърцето си и по този начин избегни Божия съд”. Затова е много важно да човека да пази сърцето си.

Чрез този подвижнически труд човекът придобива великата добродетел на разсъждението, която светите отци много почитат и смятат, че е тясно свързана с просвещението на ума. Чрез вниманието и пазенето на ума подвижниците се научават да различават добродетелите от пороците. Те знаят в коя добродетел трябва да се упражнява човек, когато е сам, и в коя, когато е с братята; коя добродетел е първа, коя втора и коя трета. Те знаят коя страст напада душата и коя тялото, кои добродетели са за душата и кои са за тялото, и как човека придобива безстрастие. Защото, докато трае борбата, човекът е в страх и трепет, питайки се дали ще победи, или ще бъде победен, но „безстрастието е непобедимо”. Победата се извоюва с Божията благодат, а безстрастието е единството на тялото, душата и духа, където духът е Божията благодат. „Когато тези три станат едно чрез действието на Светия Дух, вече нищо никога не може да ги раздели”.

Плодът на освобождението на ума е молитвата, която вече не се смущава от нищо. Това означава, че умът на човека е просветен от Божията благодат. Тогава човекът е причастен на Бога в тишина, „пазейки своите мисли  от разсейване и своя ум – от любопитство”.

Този подвижнически труд е основата на духовния живот. Чрез него човекът се освобождава от властта на смъртта, страстите и греха. Чрез това усилие умът се освобождава от подчинението си на страстите и на разума и се подготвя за съзерцание на Бога. Затова не може да говорим за духовен живот без освобождение (очистване) на ума.

Откъс от книгата „Личността според православното предание”
Превод от сръбски: Борислав Аврамов