Строгата Любов и обидчивите християни

Днес отбелязваме рождението на св. Йоан, Кръстител и Предтеча Господен.

Онзи велик диалог, в който на въпроса на Христос „кой мислите, че съм Аз?” Петър отговорил: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16), бил предшестван от не по-малко важни думи. Господ попитал: „Кой мислят хората, че съм Аз, Синът Човешки?”, а учениците му отговорили, че едни Го мислят за Йоан Кръстител, други - за Илия, а трети - за Йеремия или за някой от пророците. На тези имена си струва да обърнем по-голямо внимание.

Йоан Кръстител, Илия, Йеремия.

И тримата били със силен дух, строги в думите, гонени от хората. Това, което напълно отсъствало у тях, било духът на лъстивото ласкателство и човекоугодничеството. Те не са почесвали зад ушите слушателите си и не са ги облизвали, като котка-майка своето потомство. За тях по-скоро важи казаното: „Аз ги поразявах чрез пророците и биех ги с думи на устата Си .” (Ос. 6:5)

„Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв?  Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние!” – ето някои от думите на Йоан.

Йеремия проповядвал скръб, стонове, плен и разрушение на Храма. Той назовавал на хората греховете им, изброявал ги подробно и ги лишавал от всяка суетна надежда, поради което душата му била на косъм от смъртта във всичките дни на пророческото му служение.

Илия пък бягал от Йезавел и ѝ предрекъл безславна смърт и скотско погребение. Той се криел, скърбял, молел Бога да вземе душата му, посрамвал жреците на Ваал и лично изклал до реката стотици от тях като безсловесни жертви. Всичко това е трудно да се разбере и страшно да се представи, но това е Божията правда. У Илия, както и у Йоан, и Йеремия, не се забелязвало нищо сладко, нищо мило, нищо по еснафски добро.

Експерти по катехизиса биха казали: „Какво от това? Нали затова Заветът е Стар – с неговата религия на страха и авторитета, подчинението и заплахите, строгите наказания и телесни благословения”. Да, възлюбени деца на евангелската благодат. Вие, както винаги, сте неизменно прави, особено когато се занимавате с теория. Нека обаче отбележим една черта, изглеждаща незначителна на пръв поглед, но от гледна точка на истинността е важна и знаменателна.

Въплътилата се Любов, Словото, станало плът, вечната Премъдрост Божия пита: „За кого Ме мислят хората?” И учениците, предавайки народния слух, отговарят, че хората мислят Христос за Йоан Кръстител, за Илия, за Йеремия. Те не казват, че хората нямат с кого да сравнят Христос, понеже Той е нежен като кърмачка, добър към всички като дядо към внучетата си и мек като елей. Не, хората сравняват Христос с пророците, които прекарали живота си в сълзи и борба, изобличавали, заплашвали, борили се, били неразбрани и отхвърлени, нямали това, което днес наричаме „личен живот”, приличали на изранени воини.

Дали пък не са сбъркали хората? Не, не са сбъркали. Ние сме тези, които бъркаме, като сме създали за успокоение на съвестта си шаблонния образ на добричкия Иисус, макар че нито Божието Слово, а още по-малко идващият Съд, ни дават основание за това.

Йоан, Илия, Йеремия.

Въпросът не е само в това, че Христос, също както Йоан, зове към покаяние. Също както Илия възкресява мъртви, или също както Йеремия известява неминуемите и страшни наказания за лукавите грехолюбци. Въпросът е също и в това, че у Христос има милост, но няма ласкателство. У Него има любов, и Той Самият е Любов, но това е истинска любов, която ние често не признаваме за такава.
Христос наистина е прост и достъпен, но в самата си простота Той е непостижим. Той е явил Себе Си, „но никой не познава Сина, освен Отца” (Мат. 11:27). У Него няма сантименталност, сълзливост, и любовта Той е показал чрез живота Си, чрез делото и Жертвата, а не чрез упражнения в риторика.

За това е нужно да се говори, за да бъде съкрушен поредният идол. Тези идоли всъщност не са мраморните истукани с идеални пропорции, а най-вече лъжовните мисли и погрешните житейски нагласи. Християнската любов е зряла, кръстна и изискваща.

А хората подменят любовта със сантиментално лигавене и всеопрощение, породени не толкова от състрадание, колкото от безразличие. „Да не сте посмели да ни ругаете. Христос е казал всички да се обичаме” – казват едните. „Ама ние не ви ругаем. Правете, каквото си искате, само не ни закачайте” – отговарят другите. Това е една от нашите разновидности на любовта, уж прочетена в Евангелието.

Струва си да обърнем внимание на това, че Христос говори за любовта сравнително малко. Той говори за нея като за „нова Заповед” на най-близките Си ученици на Тайната вечеря, в атмосферата на увеличаващи се заплахи и приближаващата изкупителна смърт. Той не говори за нея като за нещо лесно, радостно и естествено, а като за връх на Откровението. След броени часове Самият Той на дело е готов да докаже на Кръста Своето ново учение чрез молитвата за разпналите Го и с въвеждането в Рая на единия от разбойниците. Но през живота и служението Си, Той не злоупотребява с думата „любов”.

Той не казва: „Скъпи митари и грешници, мили садукеи и фарисеи! Много ви обичам. Ама наистина много. Обичайте и вие всички хора и нека живеем в мир”. Вместо това Той често казва: „Горко вам, лицемерци...” Това всъщност е любовта в действие, понеже да обичаш, не означава да угодничиш и да се разтапяш в усмивки, а да извадиш тръна и да превържеш раната, независимо че болният се мръщи.

„Кажете на праведника: блазе му! защото ще яде от плодовете на делата си, а на беззаконника – горко му! защото ще има отплата за делата на ръцете му” (Ис. 3:10). Ето това е любов в действие.

Наречете някого „куче” и той страшно ще се обиди или дори ще скочи на бой. А Христос казва на една от жените, просеща изцеление за дъщеря си, че Той трябва най-напред да нахрани децата. Не е добре първо да се хранят псетата. Това е все едно да отидем на лекар, а той да ни каже, че лекува само хора, а нас или децата ни няма да лекува, понеже сме псета, а не хора. Невъзможно е да си представим това! Това си е направо криминално престъпление! Но това е само свободен преразказ на едно от евангелските събития, завършили с изцеление на страдащото момиче. (вж. Мат. 15:21-28).

Наистина, Христос е изпитвал вярата на тази майка. Наистина, Той всичко знаел изначално, и след това все пак изцелил дъщеря ѝ. Но колко сурово Той я изпитвал, и колко голяма е била вярата ѝ, и как всичко това не съвпада с илюзорните представи за сладката Иисусова доброта!

А ние нямаме такава голяма вяра, като тази жена, и такава готовност да приемем всичко случващо се като дело на Божията ръка. Затова си оставаме неизцелени и обидени. Обидени на Бога.

Той постоянно Се държи с нас не така, както очакваме. До там, че ние Му строим храм, а Той ни казва, че на това място няма да остане камък върху камък. Казваме Му: „Господи, Господи, отвори ни!”, а Той ни отговаря: „Махнете се, не ви познавам”. В крайна сметка Той се държи с нас като Господ: непредсказуемо и парадоксално.

Когато съгрешиш и се срамуваш да вдигнеш очи към небето, когато буквално изгаряш от срам, Той идва като роса и разхлажда душата. А когато се възгордееш и си въобразиш нещо, Той е готов да изплете бич от върви и да те изгони вън от храма, заедно с търговците и купувачите. С една дума – Той е Господ. Нему се полага славата, а нам – страхът, съкрушаващ нашите вътрешни идоли.

Всичко това с особена сила се отнася за свещениците. На нормалния човек му се иска да живее с всички в мир и да угажда на хората. Иска му се да се усмихва на всички както фризьор на подстригания си клиент или както продавач – на купувача. Иска му се да бъде културен и ласкаво безразличен и в отговор на това да получава малка доза културна вежливост, но без някой да влиза в душата му. Но на свещеника това „простичко щастие” му е забранено, поради опасността да го превърне в лъжепророк.

Щом си длъжен да проповядваш Христовото слово, тогава си длъжен и поне от време на време да си припомняш за Илия, Йоан Кръстител и Йеремия. Не казвам да бъдеш като тях, но казвам – поне да си припомняш. Те тримата не са разказвали приказки, но с оглед на приближаващите бедствия са издигали своя страшен и отрезвяващ глас. Възможно е да са ги смятали за бесновати и безумни. Може са  ги  мислили за врагове на народните светини. Добре, че по онова време не са  съществували такива идоли като толерантността или документи от типа на Декларацията за правата на човека. Ако тези неща ги имаше тогава, животът на пророците би бил още по-тягостен.

Свещеникът трябва да е наясно с това повече от всеки друг човек. От него се очаква да бъде добрият доктор Охболи, обаче той е призван да бъде Йеремия, а всъщност  е просто един обикновен човек, комуто е поверено непоносимо отговорно служение, което той носи ту в страх, ту в изнемога, ту в недоумение.

Свещеникът не е длъжен да хвали хората. Той не е длъжен и да ги ругае. Той е длъжен да се моли за хората, да ги учи на правия път и да се мъчи да ги обича, което само по себе си е почти невъзможно дело и без Божията благодат просто по презумпция не съществува. Ако Бог даде любов на свещеника, то тогава самата любов ще го научи на всичко, сама ще му покаже кога да прегърне, а кога да откаже прегръдка; ще посочи време да нанесе рана, и време да я излекува (вж. Еклисиаст 1 гл.).

А междувременно, според думите на св. ап. Павел, хората (всички хора, включително и свещениците), неумолимо вървят към това, да станат абсолютно „самолюбиви, сребролюбиви, горди, надменни, злоречиви... сластолюбиви, нежели боголюбиви, показващи благочестие, но отрекли се от силата му”. (2 Тим. 3:2-5).

Те няма да приемат здравото учение, но „според прищевките си ще си избират учители, които да галят слуха им” (2 Тим. 4:3). И всеки свещеник ще е длъжен да живее сред тях, да се моли за тях, да се учи и да се мъчи да ги възлюби, да получава от тях неразбиране, упреци и претенции. По неволя не веднъж и дваж ще му се наложи да си спомни за самотата на Йоан в тъмницата, когато отгоре се вихрело Иродовото празненство, за сълзите на Йеремия върху развалините на Светия Град, за скръбните думи на Илия: „…разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат”.

Йоан, Йеремия, Илия...

Превод: Радослава Нейкова
Източник: pravmir.ru