Грешно ли е да си щастлив: каква опасност крие щастието - 1 част

Веднъж попитали митрополит Антоний Сурожски: „Какво трябва да бъде християнското семейство?” На което известният аскет и молитвеник неочаквано отговорил с една дума: „Щастливо”. За съжаление, днес битуват много лъжливи стереотипи за щастието. Затова дискусиите по тази тема са много нужни. За християнското съдържание на понятието „щастие”, за изкривените и псевдохристиянски „паразитиращи митове” за щастието е разговорът с пастира и публицист протойерей Игор Прекуп (Талин, Естония).

Какво е щастието според Вас?

Мисля, че щастието е субективно усещане за пълнота, за радост от живота. Всички се стремят към тази пълнота. Друг въпрос е с какво асоциира всеки представата за пълнота?  В известна степен самият живот е нейно проявление. Доколкото човек усеща, че живее, дотолкова е щастлив. Всеки е чувал израза: „Това не е живот, а съществуване”. Да, животът може да бъде сведен до съществуване. За съжаление, няма как да кажем, че човек, изпаднал в дълбока кома, живее. Физическото му съществуване се поддържа единствено заради надеждата, че някога той ще започне да живее. Но има ситуации, когато сме съгласни да продължим да поддържаме живота, макар и в такова качество.

Как човек чувства качеството на живота, как усеща живота в себе си, неговите естествени процеси? Някой черпи това усещане от природата. Друг се влюбва и чувства, че започва да живее истински. За трети усещането за живот се ражда във вършенето на добри дела – във възможността да бъде нужен и полезен за някого. Усещането за пълноценен живот е пряко пропорционално на неговата смисленост. Такъв смисъл може да бъде радостта да си с близък човек, или творчеството, гражданската активност, социалната дейност или нещо друго.

Понякога щастието може да е измамно. Това са ситуации, при които мнимото усещане за живот се ражда за сметка на задоволяване на собствените страсти. Човекът върви към сигурна гибел, но на него му се струва, че е щастлив. Щастието в този случай не е съотнесено с блаженството. Блаженството е спасителното приобщаване към пълнотата на Божията благост.

„Нещастието е добро училище... Но щастието е най-добрият университет”, – казва А. Пушкин. На какво може да ни научи щастието, според Вас?

Щастието може да ни научи на умението да се радваме на живота, да ни покаже колко е хубаво да се живее. Друг въпрос е, че аз не бих преувеличавал значението на щастието. Дали поетът е бил щастлив?! Не зная. Дали е знаел какво е щастието? Сигурно. Той по-скоро би могъл да каже, че е имал щастливи моменти. Хубавото на щастието е това, че може да ни  подтикне да благодарим на Бога. Ако щастието не пробужда у човека чувство на благодарност към Бога като Отец и Промислител, то може да се окаже дори вредно. Човек може да започне да се чувства достоен за щастие, да се смята за „ковач” на своя успех. Като в онази реклама: „Защото го заслужавам!” Тогава щастието едва ли би могло да бъде полезно за формирането на човека като личност.

Известният поет и драматург, Григорий Трестман, в своя дневник пише, че „срамът” и „страхът” от щастието са своеобразни модели в нашата култура. Как мислите, с какво е свързано това?

Според мен е свързано с лъжливата интерпретация на християнските ценности (смирение, себеотрицание, въздържание от похвали, тщеславие, алчност и т.н..). Страхът да изпитаме удовлетворение от живота, заради което евентуално да отпаднем от Царството Небесно, е погрешо опасение. Разбира се, трябва да умеем да живеем без излишно разточителство, да се справяме и с малкото. Важно е обаче в това малкото да намираме радост. Когато човек се срамува от комфортния и щастлив живот – това не е признак за смирение. По-скоро показва, че се опитва да се впише в някакъв лъжлив стереотип. Това е сигнал за повишена тревожност, страх, че не съответства на нечии очаквания, дори на очакванията на Бога. Изглежда страшно наистина, казано е: „блажени плачещите”, блажени гонените – какво ще стане тогава, ако аз живея в радост и безопасност?... Край, ще погина... Това объркване може да възникне в резултат на изкривено тълкуване на Евангелието и творенията на светите Отци. Много е важно свещениците да забелязват тези моменти при духовното обгрижване на такъв тип хора. Трябва да помогнат на човека да излезе от този затворен кръг.

Не бих казал, че това е „модел на нашата култура”. Не всяко нещо, което се култивира, става част от културата. Култура все пак се гради от постиженията, а не от „отпадъците на производството”. И в историята на изкуството е така – култивират се не провалите, а най-добрите постижения. По-скоро мисля, че това явление е част от нашата социална митология. Човек може заедно с християнството да прихване и тези паразитиращи митове. Но те са именно паразити, а не истинската същност на християнството.

Не Ви ли се струва, че сред обикновените енориаши понякога се появява известен дисонанс и смущение, когато не се прави разлика между мирянския подход към щастието и аскетичния подход, близък до монашеския път? Как да очертаем този „вододел” и нужно ли е?

Струва ми се, че понятието „щастие” въобще не присъства в парадигмата на монашеството. Не защото монахът е обречен на нещастие. Нямам това предвид. Но ние  имаме понятието блаженство – причастност към Божията благост. Истински щастлив е онзи, който е приобщен към нея. Човек може да бъде блажен дори да е в криза. Докато „кризата” и „щастието” са несъвместими понятия. Подвизаващият се човек пребивава в постоянна борба. Негово утешение са моментите, когато Господ, му дава усещане за Своята благодат, за да го подкрепи. Но това е временно. След това отново настъпват моменти, когато молитвата може да не намира отклик в сърцето му, да изглежда нечута. Може да се появят изкушения и униние. Човекът се опитва да преодолее тези състояния, тежи му, зле му е. Но е блажен, защото именно тогава той дава възможност на Бога да действа в него. Така че монахът в състояние на борба е блажен, но дали може да го наречем щастлив?!

Ако говорим за щастието на християнина-мирянин, ориентирът за него е същият – блаженството. То не изключва простото човешко щастие в семейството, в творчеството, в професията и т. н. Но християнинът трябва да внимава, да не би това щастие да е в ущърб на блаженството му, да не го възпрепятства. Например, даден човек е женен, има деца, но изведнъж среща друга жена и си позволява отношения с нея. Намира в нея своята „втора половинка”, душите им се сливат в едно цяло, чувства се щастлив с нея… Обаче този грях е гибелен за него. И колкото по-щастлив е той в тази любов, отровена от греха, толкова по-зле за него. И понеже чувството му е искрено и светло, понеже е щастлив, максималното с което може да реагира в този случай, е да се засрами. Но да се покае, т. е. „да промени ума си” и да намрази своя грях (не любимия човек и даже не самото чувство, а именно греха), – това едва ли би могъл. Да, парадоксално е, но е факт – хората, които само са залитали в изневери, много по-лесно признават греховността на своята постъпка и се разкайват. Докато влюбеният по-трудно осъзнава, че греши, защото вижда нещата в ореола на любовта, която „всичко оправдава”. И възниква съблазън да реши, че състоянието му не е чак толкова катастрофално.

Културологът Сергей Аверинцев смята, че „щастието не бива да се получава срещу разписка за заслуги, то трябва да е подарък. Неговата незаслуженост и неочакваност са необходими свойства”. За неукрепналия във вярата човек обаче именно тази „незаслуженност” на щастието може да предизвика смут и да отключи поредица въпроси: „Защо подлеците живеят добре, а достойните хора често бедстват?” и т.н. Не е тайна, че някои от зловещите фигури на немския нацизъм тихо и мирно са доживели живота си някъде по крайбрежието на Латинска Америка, незасегнати от Нюрнбергския процес. Но в същото време 1,5 милиона невинни деца стават жертви на Холокоста… Какво бихте отговорили на подобни въпроси?

Първо, аз не бих спрял само до нацистите.  Не малко и от нашите агенти и съветски функционери от сталинската епоха са доживели до дълбоки старини в доста привилегировани условия. Например всеизвестният главорез Лазар Каганович и т.н. В нашия живот навсякъде може да видим много поводи за „съмнение” в Божествената справедливост. Но доколко щастливи наистина са били тези хора, е отделен въпрос.

А що се отнася до „незаслужеността”, лично аз не бих я абсолютизирал. Щастието може да е незаслужено, и с това то става още по-удивително, още по-силно вдъхновява. Но има и друг тип ситуации, когато щастието е свързано с продължителна работа над себе си, над любимата работа, над отношенията с другите. Например, човек от малък непрекъснато се занимава с музика и постига в своята музикална кариера  значителни резултати. И в този случай може тъкмо заслуженото щастие още повече да подкрепи и зарадва човека, защото е посветил целия си живот на дадено дело. Щастието като плод положените усилия. Така че може и да поспорим със С. Аверинцев.

За невярващия човек въпросът с „незаслуженото” щастие, разбира се, си остава без отговор. Да, това е несправедливо. Но за вярващия човек такава ситуация, при която даден грешник не се спира в греха си и не получава възмездие от Бога, а продължава да греши и не се променя – е нещо страшно. За неразкаялия се грешник преди всичко. Това е ужасно, защото се оказва, че е човек, когото е безсмислено да наказваме – това на нищо няма да го научи (нали думата „наказание” се превежда като „поучение”). Бог не наказва, Той учи. Безнаказаността на такъв човек може да се обясни само с това, че ако Бог допусне  да му се случи някакво нещастие, това не само няма да го спре в греха му, но дори ще го ожесточи и озлоби още повече, заради което близките му ще се чувстват още по-зле.

Знаете ли, забелязвал съм не веднъж, че в някои случаи дори само да си помислиш нещо нередно, и Бог те дръпва и те спира. Но само който се самонаблюдава, забелязва подобни моменти. В наша власт е да се замислим, дали Господ не ни сочи нещо,  или да „изругаем” и да продължим нататък. Бог понякога деликатно ни отрезвява, като ни кара за нещо да се замислим или нещо да преразгледаме. Но за да се случи това, е нужно да наблюдаваме живота си.
(Следва)

Източник: pravlife.org
Превод от руски език: Румяна Рашкова