Бъди щастлив

22.05.2020 г.
снимка: свещеник Константин Камишанов, източник: профила на автора във Фейсбук
Автор: свещеник Константин Камишанов

Как да бъдем щастливи в църквата? Просто е. Като да пиеш чай в майска вечер в градината.

Когато дойдох в църквата, започнах да търся щастието в загадъчни книги, във величествени молитви, в тайноречиви игумени, в черните ризи, черната шапка и черните ботуши, и в Девета песен от Канона на Пасха. Ако свещеникът пее тази Девета песен, то той държи ключовете на света.

Девета песен – тя е като пин-код  за спасение.

И на мен ми се струваше, че станах по-щастлив, отколкото бях. И дори по-красив. И не е лъжа, тогава наистина бях по-красив: дълга коса до гърдите, леко къдрава, млад и слаб. Не като сега.

Но и с мен се случи онова, което се случва с всички. Изчетох всички тайни книги, тайноречивите игумени, както се оказа, говорят едно и също, и по един и същ начин плашат със смъртта, и по един и същ начин се нервират.

И като всички нормални хора, преживели пристрастяването към службата и обреда, с мен се  случи следната история: внезапна любов към хората.

В сърцето ми запламтяха думите на Антоний Сурожки, Шмеман, Мен и на други възторжени свещеници, за които сякаш нямаше ни предел, ни умора:

– Ние сме призвани тук и сега да утешаваме енориашите.

И аз взех да ги утешавам.

А те не се утешаваха. (…)

Всичко беше някак по комсомолски. И утешението, и социалистическата истерия на СОБЕС ("Социална закрила"). А също така и безсмислеността на самото утешение...

А кога ще обичаме Бога? Или свещеникът да Го обича, а ти благосклонно пиеш чай след литургията и благославяш свещеника да пее и танцува с твоите дечица.

Е, не е ли така?

И макар да се старая, въртя го и така, и иначе, но като че ли хората от 70-те не ми изглеждат по-лоши, от тези, които се причастяват всяка седмица.

И къде е правдата, братле?

Какво да правим?

Пускаш птицата, а тя не полита? Радваш човека с Христос, а той те тегли в ямата на своето нещастие:

– Ела, отче, да ти кажа какви гадости свърших за седмица, а ти ми изтълкувай всичко по светите отци.

Казват ми:

– Отец! Не си го слагай на сърце. Ти сей словото Божие, а как ще поникне, не е твоя грижа. Твоята работа е да сееш. А за поникването Бог ще се погрижи.

Аз и сам вече се досещах, че не е моя грижа да ги правя щастливи. Ако щеш утешавай, ако щеш се моли с девета песен, ако щеш си скъсай обувките от танци, а той все пак не обича майка си, и децата са му любимите врагове. И пролетта е студена. И никой не го целува. И кафето не е като в Италия.

Хубаво де, не те целуват. А какво общо има това? Ти да не си икона.

Ето, аз стоя сега в прохладната благоухаеща бяла градина и мен също никой не ме целува, освен вятърът и димът от огъня.

++++

От храма не бива да излизаш такъв, какъвто си влязъл. И от нашата градина никога няма да си тръгнеш същият.

В градината е май. Вишнята прецъфтява и сипе бели венчелистчета по черната студена земя. Така не ми се иска градината да прецъфтява. Толкова са красиви ябълките и крушите. И макар да знам колко са вкусни. И колко приятна е през есента миризмата на зрели ябълки край огъня. Все пак, нека поцъфтят по-дълго!

Още по-скъпо ми е времето на цъфтежа.

Спри и виж.

Ябълките тъкмо пристъпват на сватбата между небето и земята. Момините сълзи едва са подали стръкчета в прохладната сянка.

Аз стоя, горя сухи съчки в старата бъчва. Нищо не се случва. Никакви мисли в главата ми. Всичко е тихо и просто. Но аз знам. Само така изглежда.

Изведнъж тежки мастилени облаци покриват небето. На фона на тъмната небесна завеса, цветовете на вишнята грейват като бели свещи. В сянката запламтяват алените лампади на лалетата. И огънят в бъчвата се разгаря, сякаш някой е минал наблизо и е разбутал съчките. Някой минава през градината.

След това духва силен вятър, както духа преди дъжд. Той разрошва цъфтящите дървета, огъва пламъка на огъня към земята и плисва в лицето ми  изворен хлад. Вятърът носи мирис на вода, на влажна пръст и гнили листа. Става толкова студено, че с краката си усещам изстиналата земя.

– Нима ме умиваш с „мъртва вода”?

Умива ме. Аз забравям кой съм. Сякаш от цял век стоя в тази градина и за това съм нает от самия Бог – да се грижа за тази част от градината на Вселената.

И аз съвсем ясно усещам, че за да бъда щастлив, НЕ МИ ТРЯБВА НИЩО, освен тази градина, този нахален вятър и студена вода от кладенеца.

Наистина, нищо. Само една-едничка милост: ако боледувам, то да е така, че да не се залежавам.

Боли ме гърбът. Но какво от това? И земята я боли от нас, и ние боледуваме заедно със земята. Нечия смърт винаги е продължение на нечий живот.

Върху лалето се спира един слънчев лъч и е толкова хубаво. Може би и ти ще бъдеш лъч за някое лале? Побутвам огъня и светлината му отлита към Вселената. И ще лети там вечно. Не го ли знаеше?

Аз исках да намеря щастието в Часослова. И наистина го намерих там… отчасти.

Аз исках да дам на хората любов… и те не станаха по-щастливи. Е, може би отчасти.

НИКОГО НЕ МОЖЕ ДА ОЩАСТЛИВИШ, ако той обича само себе си.

НИКОГО НЕ МОЖЕ ДА СПАСИШ, ако той не обича Бога.

НЕ МОЖЕ ДА ГО СПАСИШ. На него това НЕ МУ ТРЯБВА.

Бог дава Своето Тяло и Кръв на мнозина всяка неделя, но и на Него не му се получава с тези хора. Човек може да ходи в храма с години, десетилетия и често става само по-зле. Появява се някаква психопатия и дори повече, защото не осмисля Кръвта и Тялото. Ти ли тогава ще вдигнеш камъка, който и Бог не може да вдигне?

За някои хора мъката е по-сладка от щастието. Остави ги. За тях Бог не може да направи нищо. (Той, навярно, не е чел Шмеман и Мен)

Искат ли да се молиш – моли се. Да помогнеш – помагай.  Да слушаш… не слушай.

Няма да помогне.

И така стигнах до третия етап. Не зная дали ще има и още, но засега е очевидно, че:

СПАСЕНИЕТО, ЩАСТИЕТО, СЪДБАТА не са в емоционалните призиви на митрополит Антоний. Не са в тайните на Шмеман. Не са в 9-та песен. Не са в черната риза и борбата със световния заговор. Не са и в сеенето на светлина и разум. Я виж колко е засято!  Досега трябваше да израснат великани!

СПАСЕНИЕТО и ЩАСТИЕТО са резултат от ТАЙНИЯ, недостъпен за никого, диалог между човека и Бога, в най-целомъдрената, най-дълбоката, най-непрогледната част на душата. Тя надеждно е скрита от чужди очи, от мене, от Шмеман и от цар Давид. За нея знаят само Бог и човекът.

И Бог НЕ СЕ НАЛАГА насила.

Той вежливо предлага и чака отговор. А човекът протака или пък не.

И това няма нищо общо с енорийския чай, прекрасните проповеди или дългите изповеди? Ако човекът не отговаря на Бога, какво искаш от него? Ако Бог не успява, ти какво можеш да направиш? Да му налееш в главата с невежлива настойчивост или праведни брътвежи?

Разбрах, че да спасиш някого, не е задължително да четеш с него Псалтира и молитви по съглашение. Да ходиш у тях на гости. Да галиш децата му по главичките. Да му правиш подаръци и да му се обаждаш на Рождество. Не зави си и от това, да ходите заедно на църква и да гледате православни филми.

Спасението не е в това. Това са само средства, и то не винаги ефективни. И то не твои. И от тебе това почти не зависи.

Разбрах, че да спасиш някого, не е задължително да го обгрижваш и утешаваш като малко дете. Човекът бързо свиква с това, разглезва се, своеволничи и… не се променя. Бог му праща тези болести и скърби. (…) Не трябва да се правим на по-добри от Бога. Не е красиво. Учѝ се да разбираш замисъла на Бога за хората. Бог не те е избрал да учиш Христа на милосърдие, а да слушаш Словото и да го изпълняваш.

И най-главното.

За да спасиш другите, трябва просто сам да станеш щастлив.

Ти самият, постарай си и се потруди за това.

Просто бъди щастлив.

Това е угодно Богу.

Не се бъркай там, където Бог не те моли.

Нищо повече. Само това, че ще бъдеш край тези хора, и те ще виждат как ти дишаш, гледаш или пееш заедно с Бога. Възможно е и те да поискат да правят това като тебе.

Когато ти самият станеш щастлив, облаците сами ще се разсеят над мястото, на което стоиш. През тях  Бог и Неговите весели ангели ще погледнат към тези, които са с тебе, и на всеки ще дадат по ябълка.  

Просто е.

Бъди ти щастлив, и хиляди ще се спасят край тебе.

(…)

Превод: Румяна Рашкова
Източник:
Дневник на рязанския свещеник – страница на автора във Фейсбук

Още от Ценности

Първата литургия на български език във Варна

13.02.2024 г. | отец Ясен Шинев | Ценности

На 14 февруари 1865 г. в храм "Св. Архангел Михаил" във Варна е отслужена първата света Литургия на български език от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище...

Увенчани с небесна слава

01.02.2024 г. | Теодора Димова | Ценности

На 1 февруари почитаме жертвите на комунизма, избити от Народния съд преди 75 години. Текстът на Теодора Димова ни припомня за неимоверния труд на монахиня Валентина Друмева по издирването и съхраняването на паметта а новомъчениците...

Образът на св. Климент Охридски в паметта на Църквата и в контекста на нашето съвремие

25.11.2023 г. | Варненски и Великопреславски митрополит Йоан | Ценности

Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец?

Какво се случва в центъра