Творение и падение на човека, 1 част

В кн. Битие боговидецът Моисей не описва само събитията по сътворяването на света, а също и падението на човека, както и последиците от него за цялото творение. Творението няма свобода да потисне тлението. То е повлечено подир падналия човек. Тъй като човек в своето устройство включва елементи от сетивния свят, последствията от греха се предават и в цялото творение.

Преди падението човешкият ум (νοῦς) е в общение с Бога и с ангелите. Той гледа славата Божия и в тази перспектива се преобразяват всичките действия (ἐνέργειαι) на неговата душа и тяло. Всички те се намират в движение към Бога. След грехопадението обаче тази даденост се обръща, защото помраченият ум не направлява вече действията (ἐνέργειαι) на душата и тялото. Вече не излъчва светлината към останалото творение.
В следващите страници ще видим какво става след грехопадението на човека.

1. Животът на първите хора преди падението

В кн. Битие боговидецът Моисей описва състоянието на човека преди падението и след него. Същият е станал очевидец, видял е Съществуващия (ὁ Ὤν) и е разпознал в Духа всички събития [от историята на спасението]. Впоследствие ги е описал в тварни понятия и слова.
Спорадично подобни състояния преди даването на Закона и времето на Моисей се описват и от пророците и отците. И те са обладавали лично познание за събитията на откровението.
Същото е и със св. отци през вековете. Те четат събитията от сътворението на човека и грехопадението от кн. Битие, но ги тълкуват през собствения си опит. С други думи, с помощта на собствения си опит, който са придобили, те тълкуват човека както в състоянието му преди греха, така и след грехопадението.

За това как Адам е пребивавал преди грехопадението съществуват две традиции. Можем съвсем условно да ги наречем александрийска и антиохийска. И двете можем да открием в творчеството на св. Йоан Дамаскин.

„От една страна в кн. Битие има историята на сътворяването на човека. От друга, има и светоотеческото тълкуване на тази глава от сътворението, а и на грехопадението и т. н.
Но в светоотеческото богословие са налични две тълкувания на грехопадението. Първото, което е по-популярно в Антиохия, е, че при сътворението си човек е поставен от Бога в състояние на просветление и впоследствие е отпаднал от него. В Кападокия, Александрия и други древни поместни църкви обаче има предание, че първозданният човек се намира в състояние на обòжение. Други поместни традиции свързват в едно тези две предания”.

„Някои отци на Църквата вярват, че умът на първозданните хора, се е намирал в състояние на боговидение. Тази традиция е силна: това е всъщност александрийската школа. В антиохийската школа обаче се говори за помнене за Бога, а за боговидение – съсем рядко. Антиохийците говорят главно за помнене и за своя опит в аскезата. При тях се говори за два стадия на съзерцание (θεωρία). Първият стадий е просветлението (φωτισμός), който е непрестанна молитва (ἀδιάλειπτος προσευχή), а вторият просияние (ἔλλαμψις), съзерцание, непрекъсната гледка (ἡ διαρκὴς θέα) – всъщност боговидение (θεοπτία), което, от своя страна, е обòжение (θέωσις)”.
„Св. Йоан Дамаскин говори и за двете мнения, но без да взема страна. Оставя на читателя да прецени за себе си”.

„Преди време публикувах едно изследване, в което се занимавам с това място у Йоан Дамаскин. Той описва първозданните хора по два начина: в единия случай имат молитва на ума (νοερὰ προσευχή), а в другия – обòжение (θέωσις). Сега, дали са имали обòжение или молитва на ума, т. е. дали умът е имал спомен за Бога или е гледал Бога, това очевидно са две предания, две традиции в тълкуване на първозданното състояние на човека. Кое от двете е правилното, не знаем”.

Отците на Църквата, тълкувайки кн. Битие, „не се занимават с Адам като Адам, а с ума на Адам, когото сам Адам е разболял, тъй като от греха умът му се е помрачил”. Това е причината, поради която не се описват подробно различни събития от живота на първозданните хора преди грехопадението. Отците ги интересува какво е станало със събитието на падението. В действителност се разглежда състоянието на ума преди грехопадението и след него, тъй като „по принцип човек е сътворен за обòжение”.

„Всъщност отците не се интересуват кога точно са сътворени първите хора, как са сътворени, в какво състояние са се намирали и т. н. Но какво точно ги е интересувало? Какво правеха те? Взимайки предвид своя опит от просветлението и обòжението, въз основа на него те тълкуваха Стария Завет.

Те познаваха този опит на просветлението както от пророците и Новия Завет, така и най-вече от личния си опит, защото имаха духовни отци, наставници, намиращи се в състояние на просветление, които вероятно понякога са достигали в състояние на обòжение. Тези духовни отци от личния си опит са водили духовните си чада според наученото от пророците и апостолите и правилно са тълкували пред тях Св. Писание [като по този начин са им оставяли тълкувателна традиция]”.

Отците тълкуваха свързаното със сътворението на Адам и Ева и техния живот в Рая преди грехопадението, въз основа на боговидския опит, който самите те обладаваха или както са го наблюдавали и проследили у други обòжващи се отци. С други думи, когато те виждаха светците, възобновени духовно и имащи опита на просветлението и обòжението, казваха, че по някакъв такъв начин ще да са живели първозданните хора в Рая. А че ще да са живели по такъв начин свидетелства това, че сега, след въплъщението на Христос и обòжението на човешката природа в ипостаста на Словото, се даде възможност на човека да се съедини с Христос и, следователно, обòжението му ще е по-силно и, обòжвайки се, ще изживява по-висше духовно състояние от онова на Адам и Ева в Рая.

„Така, отците взимат за пример обòжвания такъв, какъвто е сега и живеещия в съзерцание, какъвто е сега, като така проектират актуалния си духовен старец в епохата на Адам и Ева. С други думи, отците вземат днешното състояние на съзерцание, което е молитвата на ума, обòжението, и казват този е човекът, това е падналото състояние на човека, това е възстановеното състояние на човека. Така че, когато те богословстват за Адам и Ева, просто богословстват от тази гледна точка.

Ако Адам и Ева имаха молитва на ума и обòжение, боговидение и молитва на ума, може да е било или едното, или другото. Те бяха така или иначе в състояние на съзерцание. За това няма съмнение. Дали обаче съзерцанието е постоянно помнене на Бога, или е боговидение, това е друг въпрос”.

Също така, трябва да се отбележи, че отците на Църквата анализираха духовното състояние на първозданните хора в светлината на обновлението, т. е. на лечението на човека, а не с чувство на любопитство (няма значение дали духовно, или научно).

„Казваме в какво състояние са се намирали първозданните хора. Намирали са се или в молитвеност на ума, или в боговидение, т. е. обòжение. Няма значение обаче как е било, не ни интересува дали това е молитва на ума или обòжение. Онова, което има значение, е че човек по този начин се лекува. И преди да се разболее, дали е бил такъв или инакъв във физиологическото си състояние, това просто няма значение. Но умът е антропологичен феномен.

Както имаме клетки, сърце, артерии и т. н., така освен тях човек има и самия ум, който обаче е помрачен. Умът обаче не е богословски, нито философски феномен. Той е антропологичен феномен, неотделима част от човешката личностност, както са очите, зъбите, носът и останалите органи”.

Из "Емпирична догматика на православната съборна църква. Според устните поучения на отец Йоан Романидис", 2013 г.

превод: Светослав Риболов

/следва/