За нашите дългове

Проповед на митрополит Антоний Сурожски в 11-та неделя след Петдесетница - Притчата за немилосърдния длъжник.

В името на Отца и Сина и Светаго Духа.

Днешната притча е толкова ясна, толкова проста, но аз бих искал да ви обърна внимание на едно или две неща в нея. От притчата е ясно, че ако не прощаваме един на друг това малкото, с което съгрешаваме един пред друг, Бог не може да ни прости това великото, с което ние сме Му длъжни. И това е вярно; но аз искам да се замислим за нещо друго.

Ние сме длъжни един на друг толкова малко: ние накърняваме един в друг своето самолюбие или гордост; ние разрушаваме надеждите си един на друг, ние убиваме радостта си един на друг: и също, много често, с това, как се отнасяме един към друг, ние помрачаваме, опорочаваме Божия образ в себе си и в другите хора. И ето, когато иде реч за човешки взаимоотношения, за болката, която ние си причиняваме един на друг, нашият дълг може да бъде простен, защото жертвата на нашия грях, даже ако тя ни е предизвикала да грешим, или ако тази жертва е непорочна, получава в този момент власт да прости, истинска божествена власт да премахне злото, което ние сме извършили, и с думите на Христос „Прости им Отче, те не знаят какво вършат” да отпусне обиждащият, да зачеркне злото, да пусне на свобода този, който е свързал себе си с връзките на ненавистта, презрението или множество други неща.

Но има в тази притча и друга страна; защо е тази разлика, защо Христос казва, че ние сме длъжни един на друг сто монети, а на Бога - десет хиляди: толкова много, толкова много? Означава ли това, че когато ние съгрешаваме против Него, грехът като че ли се умножава от това, че Бог е велик, и да Го оскърбяваш – винаги е по-голямо престъпление, отколкото да оскърбиш ближния? Мисля, че такава представа за Бога би била чудовищна; според мен това означава, че когато постъпваме зле, не слушайки Божия призив, не следвайки Неговото слово и Неговия пример, това помрачава Неговия образ в нас, разрушава тази красота, която Той е насадил в нас, която той е начертал в нас, с която Той ние запечатал, като със собствен печат. И ето това е непоправимо, освен ако сам Бог не го поправи, ако сам Бог не обнови това, което е овехтяло, повехнало, не върне загубената от нас красота.

В този смисъл ние сме длъжни да бъдем много внимателни, предпазливи в нашите отношения с Бога. Простъпките един срещу друг е лесно да се поправят, защото те са малки, те са повърхностни; една дума на прошка е достатъчна. Но това, което ние извършваме над собствената си душа, над самите себе си, когато постъпваме против Божиите заповеди, против Божия зов, против надеждата, която Бог възлага на нас, ние не можем да поправим, казвайки просто: „Аз постъпих лошо, прости!” Целият живот на Христа, цялото Негово страдание и смърт на кръста – това е цената, за която се възстановява онова, което ние сме разрушили и изкривили, вместо да го направим право и прекрасно.

Да се замислим над това, защото да кажеш на Бога „Прости”, означава много повече от това, да кажеш „Не ни вменявай това зло, което сме направили, тази неправда, която сме извършили”. Означава да кажеш: „Обнови това, което не може да бъде възродено с човешки усилия”. Така че действително съществува тази несъразмерност, за която Хритос говори в притчата, между това, когато ние постъпваме неправо на Божиите пътища, и когато постъпваме неправо в нашите взаимоотношения един с друг. Затова нека да започнем с тези отношения един към друг, да започнем да се отнасяме към всеки човек, както бихме се отнасяли към свята икона, повредена от времето, от небрежността и злобата. Да се отнасяме един към друг с благоговение, с ласка: тогава, при нашето обръщане към Бога, и Той ще постъпи така с нас.

Да ни благослови Бог да израстем в тази красота, която Той е насадил в нас и към която ни призовава, и да бъде благословението на Господа Иисуса Христа, и любовта Божия и причастието на Светаго Духа с нас во веки! Амин.

Превод: Димитър Петров
Източник: mitropolitanthony.blogspot.com
Още по темата: Проповед за неделя 11 след Петдесетница – архим. Павел Стефанов