Пътят към Бога е път на прошката и милостта

06.09.2021 г.
www.stjohndc.org/Youtube
Автор: иконом Василий Шаган

Проповед на иконом Василий Шаган в 11-та неделя след Петдесетница - Притчата за немилосърдния длъжник, 5 септември 2021 г., храм „Св. Архангел Михаил, Варна

Честит празник, братя и сестри, нека Божието благословение и Неговата милост бъдат с всички вас!

Като разсъждавах изминалата седмица относно това, защо толкова се смущаваме и защо много често сме объркани в смущението си, се натъкнах на Посланието на свети ап. Павел до колосяни, където той казва: „И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното.  Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога” (Колос. 3:1-3).

Тези три стиха определят нашия християнски живот. Защото, който се е кръстил, той е приел Христовото възкресение – следователно е възкръснал заедно с Христос, издигнал се е от земята на небето, съединявайки се с Него, защото Кръщението – това е съединяване с Христос. Затова, – казва апостолът, – вече не търсете земното, а само небесното, защото вие вече възкръснахте с Христос, тоест откъснахте се от земното в Кръщението – следователно стига сте се грижили за земното, стига сте се страхували, стига сте пълзели, защото „вашият живот е скрит с Христа в Бога”. Забележете колко е красиво и смислено! Кръстени в името на Христа, приели Христа, живеейки според Неговата истина, която Той ни е разкрил, ние сме заедно с Него. И след като Той се е възнесъл след възкресението и седнал отдясно на нашия небесен Отец, значи и нас ни е въздигнал и е скрил живота ни в Бога.

Това означава, братя е сестри, че и нашият живот е в Бога, той е скрит и няма нищо страшно. Затова всички страхове, които имаме тук, може да ги разкриваме пред Бога. И в тази вяра, че животът ни е с Него и в Него, и в тази надежда следва да е нашето утешение. Въпреки всичките страхове. А това предполага, че ти трябва до такава степен да си откъснат от земното и вярващ в Христа, че нищо да не те плаши.

Но в днешното Евангелие (вж. Мат. 18:23-35) чухме, че за да се случи всичко това – нашето единение с Бога и да бъде нашият живот скрит в Бога с Христа – трябва да прощаваме един на друг, както Христос е простил на този, който Му бил длъжен десет хиляди таланта. Ние знаем, че Бог е толкова милостив, че прощава даже когато ние сме много длъжни. И като говорим за дългове, имаме предвид не някакви парични задължения – това е дългът ни да изчистим своето сърце и да Му го покажем чисто от всичко лошо, от страсти, от похоти, от маловерие, от неверие, от всичко, което ни пречи да сме свободни в Бога. Той всичко това ни прощава. И като ни прощава, ни изправя, за да застанем пред Него по друг начин – чисти.

Така и ние трябва да прощаваме, както Той ни прощава. Ако той има такава милост, и ние искаме нашият живот да бъде скрит в Него, трябва и ние да имаме такава милост. Но за съжаление този, който бил длъжен десет хиляди таланта, не могъл да прости на този, който му бил длъжен само сто динария – много, много, много пъти по-малко – и проявил жестокосърдие към своя длъжник, като го затворил в тъмницата, докато му върне дълга.

Това трябва да ни подскаже, че ние, които искаме да се издигнем от земята на небето, мислейки не за земното, а за небесното, трябва да вървим по този път. Път, който Бог ни показа в Своя личен пример, докато беше тук в образа на Своя Божествен Син, както виждаме и в тази притча. Трябва да прощаваме един на друг така, както Бог на нас ни прощава. Защото прошката Му означава: „Аз вярвам в тебе, вярвам, че ти имаш в себе си този залог, който Аз съм ти дал, Моя образ, диханието на живота, който Аз съм ти дал, Светия Дух, с Който съм те запечатал в Кръщението. Ти имаш в себе си залог, който аз мога да разпаля до голям огън, и затова ти прощавам и те издигам, защото в тебе има всичко това, което може да те направи достоен. А ти защо не вярващ в залога на ближния, когото виждаш пред себе си, макар да ти е длъжник?”

Да простиш на ближния, ние знаем, това е голям труд. Много често нашето жестокосърдие е съпроводено с дълбоки страсти, които ние носим в себе си и сме ги придобили от майчиното мляко, без да осъзнаваме, че всъщност сме много болни поради тези страсти. Защото, за да не можеш да простиш, означава, че ти или си завистлив, или си алчен, или си гневен човек, злобен и жестокосърден. И всички тези неща, а към тях може да се добавят и още някои, поради които ние не можем да прощаваме, всъщност няма как да не ни накарат да си дадем сметка, че ние сме тежко болни, щом сме жестокосърдни. Да си жестокосърден, означава, че ти нямаш никакъв мир.

Случвало ли ви се е да завиждате на някого и да искате да се отървете от тази завист, и да не можете – да се чувствате много обезпокоени, че нямате това, което има другия, или че той има повече, отколкото вие? Представете си, че освен завистта имате още и жестокосърдие – колко още по-тежко щеше да бъде духовното ви състояние. А представете си, че освен жестокосърдие имаме злоба, желание да навредим дори… Колко още по-тежко става състоянието ни! И оставайки в това свое страстно състояние (а страст означава вътрешна болест, духовна), то няма как да не ни доведе до пълно разстройство. Поради това разстройство ние много често забравяме за Бога и пребъдваме в пълно забвение относно това Кой е Бог и дали е възможна изобщо прошката и изцелението на болестта, която имаме. Съответно това няма как да не ни доведе до пълно отчаяние – болният човек, ако не вижда лекаря пред себе си, той умира в разочарованието, че няма как да бъде излекуван, или започва да живее без всякакви граници. Както казва Достоевски: „Човек, който не вярва във вечността, на него всичко му е позволено”. И в тази всепозволеност човек най-често се възгордява, издига себе си в култ, случва се да падне отвисоко, и отново се чуди какво да прави...

Това са много тежки преживявания, но го казвам, братя и сестри, за да осъзнаем, че пътят към Бога, препоръчан ни от Христос, е път на прошката, на всеопрощението, на милостта. И той е възможен само ако осъзнаем своите страсти, които са отнели свободата ни, и започнем да ги лекуваме. Защото да повярваш, че твоят живот с Христа е скрит в Бога, това е свидетелство за истинската свобода, която никой друг не може да ни предложи, освен Христос. Въпреки всичко, което имаме в себе си, въпреки страховете, въпреки смъртта, която ни дебне отвсякъде и от която се страхуваме, Той крие нашия живот в Бога– в тази блажена вечност, която е самият Бог – правейки ни причастни на самия живот. Защото Бог е живот.

Нека да се научим на всичко това и на първо време да проявим усърдие и постоянство за всяко едно нещо. Светите отци препоръчват, след като сме осъзнали своята страстност, с всяка страст да се борим поотделно. Аз изброих само няколко от тях във връзка със завистта, а представете си още колко има – чревоугодие, тщеславие, сластолюбие, блудни страсти... И всички тези, които са основни, сами по себе си пораждат цял рой други страсти, които няма как да не ни разстройват. И ние сме разстроени, трябва да си признаем това – пребъдваме в душевни разстройства, които се проявяват в малодушие, в униние, в отчаяние, в страх... А при някои са в буквалния смисъл на думата болестни разстройства – паранои, биполярни разстройства и други подобни...

 Затова, за да не стигаме до крайни състояния, нека се захванем и да се опитаме да се лекуваме. Защото имаме Лекар. И трябва да сме наясно, че имаме и „клинична пътека” – дадена ни е и е безплатна. За нея самият Христос казва: Аз съм пътят, Аз съм Лекарят, Аз съм Светлината на света. Следователно пътят на изцелението е самият Той, Който, от една страна, е скрил живота ни заедно със Себе си в Бога, но от друга страна, Той ни учи да вървим по този път, учи ни как да се лекуваме. Затова внимателно, без да бързаме, стъпка по стъпка, както казва св. Йоан Лествичник, да се захванем с всяка страст поотделно – първо с най-напиращата, която ние си я знаем, а Бог ще ни открие и останалите. И това, което е много важно, е да имаме постоянство в труда. Защото аз мисля, че бичът на съвременния човек е апатията. Затова, както сме постоянни в Литургията, в молитвеното правило, така да сме постоянни и в своята аскеза. Без аскеза, тоест без труд върху себе си и борба със своите страсти, няма християнство, казва св. Софроний Сахаров.
Божието благословение и Неговата милост да бъдат с всички вас. Амин.

Още по темата
Още от Проповеди

Митарят Закхей

25.01.2025 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Църквата ни предлага днес за дълбок размисъл преображението на Закхей… Този малък на ръст човек поискал да види Христос… Закхей е бил богат човек. Какво ли се е случило, за да поиска нещо по-различно от това, което е искал до този момент?...

Всичко и във всичко е Христос (Кол. 3:11)

18.01.2025 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Това е светът, за който всеки един човек мечтае. Защото, ако „всичко и във всичко е Христос”, това означава, че всичко и във всичко е Неговата божествена благост, Неговата любов, Неговият мир, Неговата правда, Неговата истина...

Св. Атанасий - стълб на Православието и духовен фар по пътя на истината

17.01.2025 г. | ставрофорен иконом Дончо Александров | Проповеди

Св. Атанасий е искал винаги да има единство, но за съжаление тогава имало много ереси и проблеми. Нека ние, като негови следовници, да пребъдваме в единството, в Христовата вяра и в Христовия мир... Проповед в навечерието на празника.

Какво се случва в центъра