Бог ни е извикал от небитието, не да се мъчим, а да се учим

Александър Торик е руски свещеник мисионер, автор на много романи с православна тематика. Наскоро той беше гост на 17-та Седмица на православната книга във Варна. Участва в Богословската конференция и Семинара за православна педагогика и представи своите книги и издателство „Флавиан прес”. Тук публикуваме мнението му по въпросите, зададени от сътрудници и приятели на Духовно-просветния център по време на срещите с него.

Вие пишете, че грехът е зло, което човек сам си причинява. Каква е ролята на другия и другите в нашия живот?

Абсолютно същото е. Грехът действа в човека независимо, той може да е насочен спрямо друг човек, но може и да не е. Например заповедите: „Не убивай”, „Не кради”, „Не лъжесвидетелствай” – те забраняват да се вършат действия, т.е. деяния, които причиняват вреда на друг човек. Но Бог ни ги дава, защото те вредят и на нас, на душата ни. Съвестта ни измъчва, душата ни боли от раната, която сме й нанесли, вършейки грях спрямо ближния. Но има и грехове, като завистта, ревността, обидата, които може да не носят пряко вреда на друг човек, но за душата ни те са не по-малко разрушителни. Другият може дори да не знае за нашите чувства, но в нашата душа е ад. Ад, който сами сме си причинили. Точно това е грехът – саморазрушение. При това съзнателно и самоволно саморазрешено.

Има ли в Православието чувство за вина? Според Ваше изказване, ние сме виновни за греховността в нашите деца.

Разбира се, има. Ако аз поради своето неразумие съм взел някакво неправилно греховно решение и в резултат съм се заразил с предавана по наследство заразна болест, а след това ми се роди дете, което никакъв грях не е извършило, но по наследство е заразено с тази болест и страда от нея, то чия е вината? Моя, разбира се. Съзнателно съм извършил грях и съм предал на детето си това разрушение, за което то няма вина. Грехът се предава по наследство, както първородния грях сме наследили от Адам.

Значи чувството за вина е нормално и не бива да го лекуваме?

Чувството за вина е правилно чувство, когато човек осъзнава някакъв реално извършен от него грях и реалната вреда, която е нанесъл (например, на детето си, на друг човек или на душата си). Тоест, осъзнавам, че съм виновен пред другия, или осъзнавам, че съм виновен пред Бога. Защото Бог, като обичащ баща, иска аз да съм щастлив, а аз Го отхвърлям и заменям това висше щастие за някакво кратко удоволствие – злоупотребявам с алкохол, наркотици и т.н. В резултат разрушавам себе си, разрушавам в себе си Божия образ. Тоест, моята вина вече е пред Твореца, Който ме е създал по Свой образ и подобие. Това осъзнаване и разбиране на своята вина е необходимо на човека, защото без то да се е случило, не може да започне процесът на покаяние. Не може да започне процесът на изцелението. Ако на един човек краката му загниват и всички му казват, че умира и трябва да се лекува, а той седи и смята, че всичко му е наред, тогава никой не може да му помогне. Но в момента, в който осъзнае, че е болен и загива, веднага ще потърси лек и спасение. Това прави и християнската душа, която е осъзнала, че грехът я разрушава и убива – тя крещи: Къде си, Господи, спаси ме! И с това започва религиозният живот.

Безпокойството ли е най-големият враг на жената и на човека въобще?

Безпокойството не е най-големият враг, но също е много опасно. Безпокойството е признак, че душата на човека е болна. А болестта се състои в това, че човек не вярва достатъчно на Бога и не може да се остави изцяло в ръцете Му. Безпокойството идва в нас чрез помислите, които дяволът ни внушава. И ако ние нямаме достатъчно силна вяра, ако не водим активен църковен живот, за да получаваме подкрепата на Божията благодат чрез Причастието, молитвата, участието в църковните богослужения, тогава врагът получава власт над нас. Тогава безпокойството може да ни доведе до психическо заболяване. Един мой познат духовник, когато идваха при него хора с тревоги и безпокойства, казваше: „Потърпи още малко, а после ще умрем и всичко ще бъде наред!”. Звучи като шега, но всъщност точно това е смисълът на християнската надежда – да вървим към Христос. Може да падаме, да ставаме, но да вървим към Него, и така до смъртта. А останалото ще свърши Той. Бог ни е извикал от небитието, не да се мъчим, а да се учим как да станем такива, каквито ни е създал изначално – способни да живеем с любов. И тогава няма да има от какво да се боим. Човек най-много се страхува от смъртта, но апостол Павел казва: „За мен животът е Христос, а смъртта – придобиване на Христос”. Това е вратата към Него. Нима човек може да се страхува от вратата, зад която е Този, Който го обича, от срещата, която е очаквал през целия си живот?

А кой е най-големият враг?

Най-големият враг и за жените, и за мъжете, въобще за християните, е да си помислим, че вече с нещо сме по-добри от другите. Например, аз знам или мога нещо повече, разбирам повече от другия, може да е на милиметър, но съм по-добър. От когото и да било – дори от някой наркоман или пиян клошар – допуснем ли тази мисъл и приемем ли, че сме с нещо по-добри, това е началото на нашата гибел.

Какъв беше Вашият път към вярата? Сам ли стигнахте до избора да станете свещеник, или някой Ви помагаше по този път? Как човек разбира, че това иска да прави и нищо друго?

През 90-те години, когато отвориха всички храмове и хората започнаха да ходят на църква, много мъже се отказаха от успешната си кариера до този момент и станаха свещеници. Ремонтираха полуразрушените храмове в отдалечени селца и заживяваха там в нищета, но в служба на Бога. Имаше такъв случай, за който се писа много – един известен цигулар се отказа от кариерата си и стана свещеник; продаде скъпата си цигулка и с парите ремонтира храма, в който служи. Ето така разбираш, че искаш да си свещеник – когато нищо друго няма значение. Когато най-голямата ти радост е да служиш на Бога. Когато за една отслужена Литургия си готов да дадеш живота си. Тогава няма значение дали си на село, или в града. Важно е, че като стоиш пред престола, виждаш пред себе си Христос, а когато се обърнеш към хората, виждаш в тях духовни чеда, които Той ти е дал, чиито души си длъжен да водиш към Него.
Моят случай е подобен. Аз също дойдох в Църквата в зряла възраст. Дотогава животът ми беше интензивен, пълен с емоции и ярки изяви. Занимавах се със спорт, с различни видове изкуство на професионално ниво. Но когато открих за себе си живота в Църквата, аз имах усещането, че до момента съм живял в чернобял филм, а сега е започнал цветен. Разбира се, тогава ми се струваше, че сам съм взел това решение. Но когато придобих известен опит и разбиране за нещата, аз осъзнах, че именно Бог ме е водел за ръката и е стоял до мене, и ме е придържал за раменете, за да не си тръгна преждевременно. Затова в Евангелието е казано, че не можем сами да стигнем до Бога, ако Той лично не ни доведе. И до ден днешен аз усещам, че Бог винаги е до мен. Той е до всеки от нас, и прави всичко за нашето спасение. Просто трябва с всеки да споделяме опита си, особено с младите, за да може и те да направят своя избор.

Нужно ли е религиозното образование и как трябва да се организират учебният план и учебното съдържание, за да бъде Христос център на образованието, а после и на живота ни? Тъй като днес болшинството от хората нямат разбиране за Христа – или не вярват, или вярата им е повече обредна и се гради на суеверия.

Аз мисля, че това е свързано с един наистина много голям проблем. Проблем на църковния живот в наши дни, както в Русия, така и в България, предполагам, и в Гърция, и в Сърбия – недостигът на пастири. Пастири, които добре да разбират същността на вярата и самите те да живеят достатъчно духовно, а освен това и да притежават дарбата, умението да предадат всичко това на хората. Както на възрастните, така и на децата. Разбира се, има и такива свещеници – някои по-добре общуват с възрастните, други обратно, имат общ език с децата – според индивидуалните качества на човека, няма как да стане по шаблон. По-големият ми син също е свещеник и се занимава с образователна дейност в своята енория. В Русия вече има доста разработени образователни проекти за неделните училища и духовното образование. Но дори при наличието на тези готови инструменти, все пак 99% се падат на личността на свещеника, който или сам води тези занимания, или си подбира помощници от енорията, които притежават дарбите на словото и убеждението, за да му помагат в тази дейност. В самото преподаване също няма схеми, нужен е индивидуален подход. Може да разкажеш нещо от Светото Писание и всички да скучаят и нищо да не разберат, но може да разкажеш и една весела история, в която обаче е заложен такъв смисъл, че хората веднага да почувстват присъствието на Христос.
В преходната възраст децата започват сами да опознават света и не признават авторитети, като родители или учители. Те търсят предимно такава информация, която им е интересна и която им доставя удоволствие. Мислят си, че вече са пораснали. Интересуват ги въпросите за отношенията между мъжа и жената, отношенията между хората в по-широк план, извън собственото семейство. Знаейки това, дяволът се старае да им предложи точно такава информация, интересна и водеща до удоволствие, но и до погубване на душата.
Веднъж говорих с един младеж, започнал да взема наркотици точно в тази възраст. Беше вече много болен и аз му казах, че ще умре, ако не спре и не поиска помощ от Бога, а той отговори: „Какво от това, поне ще умра в кеф, а Вие още дълго ще живеете своя сив, скучен живот”. Ето какво е неговото възприятие за света и живота – смята, че живее изключително интересен, ярък, изпълнен с емоции живот, за разлика от другите, които не са наркомани. Затова задачата на християнина, особено на свещеника, е да предаде на всеки, с когото Господ го среща, че животът в Църквата и във вярата, е много по-богат и интересен и може да даде на човека много по-силни и ярки усещания, в сравнение с който и да било наркотик или грях.

Какви възможности предоставят в този случай литературните жанрове? Драмата например? Може ли чрез тях да се свидетелства за вярата?

Разбира се, има големи възможности. При това не зависи от жанра и вида на изкуството. Почти във всеки жанр на всяко изкуство може да се създаде произведение, което да носи дух. Но именно този дух е важен, какъв е той? Има свещеници, които са против рок музиката. Но рок музиката е доста широко понятие. Не бива всичко да се отрича. Това е огромен пласт в световната култура. Там има и светли, и леки, издигащи душата произведения, а има и такива, които директно я разрушават, чист сатанизъм. Дори едни и същи музиканти в различните периоди на творчеството си могат да създадат произведения, абсолютно противоположни по дух. Важно е хората да бъдат научени да разпознават този дух, да различават светлината от мрака. Това не е лесна работа, но някой трябва да я върши. Ако ние умеем, трябва да научим и децата си.  И това важи не само за рок музиката, ако щете, има такива случаи и в класическата – Вагнер, например. Може ли някой, който не харесва творчеството му, заради него да отрече цялата класическа музика? В литературата – също. Понякога в текстове, които не бихме могли да определим като религиозни, откриваме смисъл, пряко свързан с християнските ценности, например жертвената любов. Знаете ли, това е много важен белег. Там, където няма любов и готовност за саможертва, няма и християнство. Дори да си завършил три богословски университета.

В тази връзка да обърнем внимание и на филмовото изкуство. Документалните и игралните филми като носители на мисионерско послание.

Безспорно, киното е много мощен инструмент. Неслучайно диктаторът Ленин веднага се ориентира и активно използва неговите възможности за пропаганда. Зрителният образ в съчетание със звук може много силно да въздейства на съзнанието на човека. Както и при книгите, има много филми, които не са религиозни, но засягат важни християнски теми, като развитието на личността, например, затова свещениците често ги препоръчват наред с чисто религиозното изкуство.

А как да отличаваме художествените произведения с християнски дух, за да не попаднем на окултни или ню ейдж идеи?

Много просто – човек трябва да се съветва с духовника си. На мен често ми се обаждат или ми пишат духовни чеда с въпроси относно една или друга книга. Ако вече съм я чел, аз си казвам мнението, но ако не съм чувал за нея, искам да ми пратят информация, за да я прегледам. За филмите нямам толкова време, но книгите преглеждам. Така прочетох и всичко за Хари Потър, и „Властелинът на пръстена”, и не виждам никакъв сатанизъм нито в книгите, нито във филмите по тях. Разбира се, това е мое лично мнение и не е задължително всеки да го приеме. Но според мен, не е важен антуражът, а идеята. Какви са взаимоотношенията между героите, върху какво се градят те. Да, там има вълшебства, магии, но в крайна сметка най-голямата магия, която побеждава всичко и нищо не може да й устои, това е любовта. Любовта на майката, любовта на приятелите. Единствената ми забележка е към родителите, защото е добре първо те да четат тези книги, а след това да четат и коментират заедно с децата си. Така ще обърнат вниманието им не на тези странични ефектни декорации, а на самото действие, на смисъла в него, докато свикнат да откриват ценните идеи сами. Опитният християнин би съумял и чрез „Хари Потър” да проповядва християнството, а лошият може и с Евангелието да погуби човека. В Русия днес има почти 2500 религиозни организации, които твърдят, че са християнски. Всички те използват Евангелието, но много е важно как.