Литургията е най-добрият възпитател - всичко в нея припомня за Бога

Черногорският и Приморски митрополит Амфилохий (Радович) е роден през 1938 г. в Черна Гора. Завършва семинарията и богословския факултет в Белград. Голямо влияние върху него оказват о. Иустин Попович и св. Паисий Светогорец. След специализация в Берн и Рим заминава за Гърция, където приема монашество и 7 години служи като свещеник. В Богословския факултет в Атина защитава докторантура, а от 1976 г. е професор в Богословския факултет в Белград и преподава катехетика. През 1985 г. е избран за Банатски епископ, а през 1991 г. – за митрополит Черногорски и Приморски.

След няколко дни ще имаме възможност отново да се срещнем с Негово Високопреосвещенство митрополит Амфилохий в рамките на 17-та Седмица на православната книга във Варна. Тук публикуваме разговора на отец Василий Шаган и Владислав Митев* с него по време на 9-та Седмица на православната книга през 2007 г.

Отец Василий:

Ваше Високопреосвещенство, как християните, които живеят в този глобален свят и се срещат с всички негови предизвикателства, биха могли да адаптират своя духовен живот към него? По какъв начин човек може да адаптира своя духовен живот и да остане с чисто сърце и мир в душата? Как, вече попаднал в този капан, да може да се надява и на бъдещото царство?

Митрополит Амфилохий:

Преподобният Силуан Атонски е казал - и това е останало като негово духовно завещание: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Мисля, че това изказване е важно за нашето време и за човека от нашето време, за да живее в този свят и да съхрани вярата в Сина Божий, Спасителя и Изкупителя наш, уповавайки се на Него и усещайки в себе си Неговото живо присъствие, Неговото въздействие със силата на Светия Дух, спазвайки заповедите Му. И да се съхрани не само вярата в Христос, а и христовият нрав. Както казва Св. Йоан Златоуст, ние трябва да приемем в себе си "христонравието", нрава на Христос, Неговия начин на живот. По този начин ще спасим душите си в този свят и ще получим истинско просветление, светлината Христова, която просвещава всеки човек, идващ в света. Така че всичко, което се случва в днешния свят, може да бъде използвано, преобразявайки го с Божия Дух и учейки се на живот в Христа. Всичко в света, дори и глобализма, човек може да използва по правилния начин. Например този свят, в който живеем - той проповядва Божията слава за този, който живее по Божията воля, просвещавайки се от Неговата светлина, но този свят като цяло може да бъде и преграда между човека и Бога. Подобно на това, всичко, което е направено от човека, технологиите, съвременният начин на живот може да стане преграда, да отдалечава от Бога, а от друга страна, човек може да използва всичко това правилно и чрез него да получи спасение. Така че всичко зависи от това как ние употребяваме природата, човешките си данни. Всичко, което човек е правил през историята и което сега прави, всичко зависи от това.

Отец Василий:

В такъв случай, свободен ли е човекът? Имам предвид, че държавата по всякакъв начин се опитва да влезе в живота му, прилага всички начини да манипулира, или да има възможност да манипулира неговия живот; свободен ли е човек, живеейки в такава държава, чувства ли се свободен в надеждите си на Бога, Който всичко вижда в действителност?

Митрополит Амфилохий:

Всичко ни е разрешено, както казва апостол Павел, но не всичко е полезно за нас. Какво е било в древните времена – християните били търсени и заставяни да носят приношения на идолите, но те отказвали, както и когато искали от тях да ядат храна, опръскана с кръв. Самата храна е дар Божи, но начинът на приемането й може да е вреден за човека. Или що се отнася до електронните документи за самоличност. Ако те, както идоложертвената храна, навреждат на човека и душата му, той не трябва да ги приема. Всъщност всичко опира до нашето вътрешно усещане. Дали приемаме нещо, дали то ни поробва, или ние господстваме над него, съхранявайки свободата си.

Отец Василий:

Да разбираме ли, че християните имат властта и свободата да не се страхуват от всичко това?

Митрополит Амфилохий:

Именно. Не трябва да се страхуваме, опасно е заради някакви скрупули, ей така, от всичко да се страхуваме...

Отец Василий:

Дори напротив, може да се господства над всичко това.

Митрополит Амфилохий:

Когато човек господства над всичко, това е нещо несериозно...

Отец Василий:

Разбира се господството е възможно именно в надеждата ни на Господа.

Митрополит Амфилохий:

Да, доколкото ние вътрешно сме свързани, цялото ни битие е свързано с Господ, то нищо не може да ни изплаши и да ни пороби.

Владислав Митев:

Моите въпроси са във връзка с религиозното образование. Това, което много ни безпокои сега, е упоритият стремеж на държавата да откаже въвеждането на вероучение в училище, или да го въведе в такъв вид, че от него да няма никакъв ефект, дори да е опасно. Ние сега с всички сили се стараем да убедим тези политици да позволят най-после на децата да изучават православие. Бихме искали да разберем как стои този въпрос в Черна гора, разрешено ли е в държавните училища да се изучава религия или православие, или нищо не се изучава?

Митрополит Амфилохий:

И в Черна гора, и в България, въпреки всичко, на власт останаха хора, които може и да са сменили донякъде светогледа си, но всъщност продължават да робуват на стария светоглед, който властваше през последните 40-50 години. И те донякъде, в дълбините на съзнанието си, са изплашени от това, не им се иска да се откажат от този светоглед – умъртвен, идеологически мироглед, и затова им е трудно да приемат Божия Закон. Въз основа на този свой светоглед те смятат, че това ще бъде злоупотреба със свободата на децата, но не мислят за това, че самите те злоупотребяват, натрапвайки им, съзнателно или несъзнателно, своя светоглед, останал им в наследство от миналото. Нужна им е нова нагласа на ума, освобождаване от страха, от този подсъзнателен страх, ако искат да има демокрация от европейски тип, защото там няма такъв страх – в Германия, Австрия, Италия, Испания, Англия, особено в Гърция изучаването на Закон Божи е факт. Това не е натрапване на християнския светоглед, но е възможност за децата да се запознаят с Евангелието, с живота на Църквата, с нейния светоглед, който е в основата на цялата култура на християнските народи. След това нека децата да могат да избират, както и всеки човек в живота си – като знае, че има два пътя – на живота и смъртта – той избира. Но ако му натрапват насила нещо, както например в името на свободата му натрапват умъртвения, секуларизиран светоглед, то все едно го лишават от възможността да се запознае с истините на вярата по най-правилния начин. Може да се види, че всички тези, които не искат да се приеме вероучението в училище, са все хора, които са били членове на комунистическите партии и не са променили светогледа си. Например нашият министър на просветата е атеист, комунист. Той сега е просто изплашен – как е възможно това, какво да правим сега, за Бога ли да говорим в училище? И така става, че може в училището свободно да навлизат наркотиците, проституцията, а за Бог, вярата и живота във вярата е забранено. В това има един вид шизофрения, от която трябва да се освободят. Та нали искат европейска демокрация... Трябва да им се помогне да разберат, че без духовното и нравственото възраждане на децата и народа няма бъдеще за тази страна, за тази държава, за този народ. Забранявайки на Бог да влезе в душите на децата, те дават възможност техните души да бъдат поробени от сатанинските сили, от злото в този сват, срещу което те нямат възможност да се съпротивляват. Затова трябва да им се помага.

Владислав Митев:

Какво практически правите в Черна гора, за да обучавате децата?

Митрополит Амфилохий:

Има неделни училища към храмовете, където има вероучители, предимно в градовете. Освен това имаме един ежегоден Конгрес на младежите, провежда се при нас през лятото, през август, децата се събират в Цетинe, срещат се, пеят, участват в богослуженията.

Владислав Митев:

Много деца ли идват да учат в неделните училища?

Митрополит Амфилохий:

Относително малко са, но все пак има, примерно няколко хиляди деца, които пристигат при нас, докосват се до църквата, учат, така че това също е един начин. Дори да се въведе вероучение в училище, и тогава не бива да се отказваме от неделните училища към храмовете. Все пак те си остават като основа за литургичното възпитание и участие в живота на църквата, защото вероучението в училищата дава само едно интелектуално познание за вярата, няма задълбочено докосване до църковния живот. Съответно не значи, че не е нужно религиозното образование в училище, но само по себе си то е недостатъчно. Това може да се види в Гърция. Спомням си от времето, когато учих там, епископите и свещениците добре разбираха това. Затова там имат и катехизни училища към храмовете, както и обучение в държавните училища.

Отец Василий:

Почти през цялата си история Църквата като че ли винаги се е опитвала да намери общ език с държавата, постоянно е имало противоборство между тях, когато идеологиите на едната и другата страна не са съвпадали. Как мислите, възможно ли е Църквата да се откаже от тази борба и да живее своя живот, просвещавана, водена и утешавана от Светия Дух, и тогава държавата сама, виждайки живота в църквата като светлина в този свят, по друг начин да я възприеме?

Митрополит Амфилохий:

Държавата винаги е имала огромно влияние върху човешкия живот. Има се предвид държавният ред и въобще държавата като цяло. Затова Църквата, не желаейки да става държава, тъй като разбира, че това са две различни неща, винаги се е старала да християнизира държавните структури, да помогне на хората, които управляват държавата, да станат християни, за да бъде след това и поведението им християнско, за да не пречи държавата на Църквата да осъществи мисията си, дори по някакъв начин да й съдейства за това. Това винаги е било много важно. И тук се стига до проблема – ако искаме държавата да подпомага Църквата, а Църквата да не се намесва в работата на държавата, но да помага на управляващите да разберат колко е важно да съдействат за развитието на църквата, трябва и е много важно хората, управляващи държавата, да са християни. Тогава би било лесно да се решават проблемите, ако хората са вярващи.

Отец Василий:

От друга страна ние осъзнаваме, че това е почти невъзможно, както е показала и историята на нашата Църква, трудно е да се осъществи по принцип, защото това са два различни свята. Именно тази различност ние се опитваме да съединим в нещо като симфония, но тя не винаги се получава. Трябва ли да се прави всичко, за да се получи тази симфония, струва ли си да се хвърлят всички сили?

Митрополит Амфилохий:

Трябва да се прави толкова, колкото е възможно. Но от друга страна, трябва да се помогне на държавата, за да уважава тя свободата на Църквата, да не се намесва и натрапва в Църквата. Нека държавата да си се организира по съвременни начини, но да дава възможност и на Църквата да диша с пълни сили, да й дава свобода в мисията й. Това е много важно. Защото да вземем дори Европейския съюз, в неговото управление има хора, които не искат в конституцията на Европейския съюз да се споменава Божието име. Това е много сериозно. Показва до какви предели стига това умъртвяване на държавническия ум, искат да се откажат от вековните традиции на европейските народи, от основите на техния живот през историята. Това изкушение е много сериозно и опасно за всички европейски народи - и православни, и неправославни. Ще видим какво ще се случи в бъдеще, но никога не се знае кой ще се разпорежда там. Веднъж разговарях със съветника на един от председателите на Европейския съюз, католически богослов, който след това беше посланик у нас, който ми каза: „Нима мислите, че хората, които пишат тази конституция, са християни? Не, това са група хора, които нямат никаква връзка с това. Разрушаването на храмовете в Косово не ги интересува. Те се интересуват от икономическата изгода, от търговията”.

Отец Василий:

В такъв случай може ли да приемем, че това не е тенденциозна борба, не е организирана антихристиянска борба, а е борба по причина на личните предпочитания, на личната вяра на хората от управляващата върхушка.

Митрополит Амфилохий:

На личната вяра или безверие, така да го наречем. Да, често и аз си мисля, че просто такъв е техният светоглед, но от друга страна, никога не се знае кой стои в дъното на всичко това.

Отец Василий:

Мисля, че не си струва да се обобщава, ясно е, че това е наш враг, независимо кой е.

Митрополит Амфилохий:

Както пише френският поет Бодлер в знаменитата си книга „Цветя на злото”, сатаната не се старае толкова да убеди хората, че Бог не съществува, а по-скоро се стреми да ги убеди, че той самият не съществува. Тогава той би могъл да действа без страх. Това го има и при Булгаков в „Майстора и Маргарита”, там Воланд нищо не прави, другите действат вместо него, той остава скрит зад кулисите. Така че и тук има една такава задкулисна конспирация. Сатаната е най-великият конспиратор.

Отец Василий:

Това го има и в България, една такава тенденция в Църквата да се сплашват хората – повече да се говори за сатаната, отколкото за Христос. Как мислите, струва ли си въобще да се говори за сатанинското?

Митрополит Амфилохий:

Не бива във всичко да се вижда сатанинското. Но тъй като човек, който изцяло е приел Бог и го усеща, би могъл да каже, че това за сатаната са глупости, той не съществува, затова човек винаги трябва да има едно наум, да се пази. Да стои на пост. Трезво да преценява, за да не допусне демоничното зло.

Отец Василий:

Не мислите ли, че проповедта в Църквата като че ли е загубила Христос, повече проповядваме за християнската етика, за морала?

Митрополит Амфилохий:

Има такава опасност. Когато четем проповедите на светите отци, виждаме едно равновесие между откриването на основните истини на вярата, които са основа на живота, и нравственото поведение. Никога не се откъсва нравственото поведение от корените му. За съжаление един такъв морализъм и пиетизъм на проповедта не дава пълното съдържание на християнския живот, не открива, не помага на хората по какъв начин да живеят по Евангелието. Това се вижда и по печатните, и по устните проповеди, че има такава опасност и сред свещениците, и сред епископите. Затова трябва отново да се завърнем и към Евангелието и към светоотеческия опит в проповедта, например Св. Василий Велики и Св. Григорий Палама или Св. Филарет Московски и Св. Иоан Кронщадски, или проповедите на Св. Климент Охридски – те винаги са пълни по съдържание, има го това равновесие между нравственото поведение и почвата, където са корените му. Това е в сила и за литургическия живот, органичната връзка между закона на вярата и закона на молитвата, така да го наречем. Законът на вярата винаги трябва да присъства в нравствения закон. Тогава и проповедта ще е пълна. Въпреки че обикновено казват: „Защо ти е тази догматика?”; но без догматика няма етика.

Отец Василий:

Вие ни припомнихте за Св. Григорий Палама. Ние знаем, че неговият исихазъм се основа на молитвата, която води към общение. Църквата в съвременния град според мен би трябвало да живее като една общност. Доколко е необходим трудът на пастирите, за да обединят хората в Църквата като едно цяло, като едно семейство, една общност, и мислите ли, че в големия град тя се явява като най-доброто свидетелство в живота?

Митрополит Амфилохий:

Литургията е пълнота. Както на съборния опит на Църквата, така и на живота на църковната община. Литургията е спомен за Бога и Спасителя наш Исус Христос, а значи и на цялата същност на спасението, от една страна, и, от друга страна, открива есхатологичното ниво на живота; не се ограничава с това, което е било и което е сега, а открива пълнотата на живота и дълбината на смисъла на този живот. В същото време се вижда, че дълбината на смисъла се крие между Христа Бога и обществото, между вярващия и всеки един човек от обществото. Така че Литургията е била и си остава най-истинският възпитател. И когато е отслабвал литургийният живот, участието на вярващите в Литургията, това винаги се е отразявало и на целия живот на Църквата. Например, когато вярващите са се отстранявали от Светото Причастие, съответно и животът им не е бил причастен на Евангелието. А когато търсенето на Бога, на Христа е било по-силно и вярващите са се събирали не само за да пеят на Господа, или за да се срещнат в социален план, но и за да се срещнат с Господ, по този дълбинен начин – чрез участие в тайнствата на Църквата, тогава именно Църквата се превръща в тялото Христово, посредством молитвата, посредством причастието. Какво е Литургията без причастието? Затова и появилото се движение в края на ХVIII - началото на XIХ век, така наречените коливари – на св. Никодим Пагиорит, св. Атанасий Павловски, св. Макарий Коринтски, е било всъщност възобновяване на съборния характер на Литургията в живота на християните, а разбира се и възобновяване на подвига, нужен, за да се срещнат с богочовешкия подвиг. Господ има свой подвиг, богочовешки, Той става човек чрез този подвиг, и Църквата, народът Божи, трябва да се стреми към Него с пълноценен живот. Тук са и молитвата, и постът, и покаянието, които са като подготовка за тази среща. От една страна, трябва често да се приема Причастие, но не как да е. Възобновявайки срещата с Господ на Литургията, трябва да се възобновява и подготовката, благоговението за срещата с Него. От друга страна, не трябва да се отделяме от Господа и за да не станем жертва на дявола, както се казва в причастните молитви. Тогава душата остава пуста, а тя не може да живее пуста, в нея трябва да живее някой. Както е разказано в Евангелието за човека, от когото бил изгонен демон, който после се върнал и намерил душата му празна, и тогава довел със себе си още по-страшни демони. Така че и в наше време трябва да възобновяваме литургийния живот, Литургията в цялата й пълнота, в живота на вярващите и чрез това да възобновим истинското въцърковяване. Литургията е единственото място, до което смъртта не се е докоснала, и трябва чрез Литургията да възобновим умъртвения свят, да го въцърковим.

Отец Василий:

Ваше Високопреосвещенство, в такъв случай, ако говорим за човека, мирянина, и причастието с Христа, до каква степен човек е свободен в избора си, когато между тях много често стои свещеникът, и каква е ролята на свещеника в този случай?

Митрополит Амфилохий:

Свещеникът е свидетелят на тайнството между душата и Господа. Не е някакъв манипулатор.

Отец Василий:

А пред свободата да избереш Христа като живот, като хляб - доколко свещеникът има право да се намесва в този избор?

Митрополит Амфилохий:

В този момент той е духовен отец, учител, водещ своите деца към тайнствата, не човек, който се намесва, както понякога се случва, например по отношение на поста. Но на нас свещениците ни е разрешено да се причастяваме без пост. Най-строги свещениците са към тези, които постят в сряда и петък и всички пости през годината, търсят Бога и искат да вземат причастие по-често, не само по празниците, а свещеникът казва: „Не, за вас не е разрешено, а на мен ми е разрешено”. Но как така - на теб ти е разрешено? Тогава може би ти по-малко се стараеш да се подготвиш за срещата с Господа - по-малко от този вярващ. Кой ти дава право да се намесваш и да слагаш бариера пред другия?

Отец Василий:

Вие смятате, че свещеникът е длъжен да зачита свободата на човека, неговия личен избор, неговия стремеж.

Митрополит Амфилохий:

Длъжен е, разбира се, но също така трябва и да наблюдава вярващия, да не би той да прави това по свое усмотрение. Нужна е мъдрост и внимателна преценка.

Отец Василий:

Вие напомнихте един много интересен възглас, че Литургията се извършва за възпоминание на Господа и Спасителя наш Иисус Христос. Но това свещеникът го казва на проскомидията, а миряните не го чуват, те не знаят за това. Те знаят, че проскомидията съществува, но не я познават. Как мислите, в какво се състои тайнствеността на литургийните молитви - в това, че са скрити от миряните, или в нещо друго?

Митрополит Амфилохий:

Разбира се, Литургията е мистагогия... Има тайнство. То се открива, но от друга страна, тайнството си остава тайнство. Ние се докосваме до Господа, но Той не може да бъде изказан, описан. Винаги е съществувала една такава антиномия в нашия християнски живот. Да, вярващите не знаят за проскомидията, не чуват тези думи, спомнящи Господа Бога, но цялата Литургия, например пеенето на псалмите от Стария Завет, четенето на Посланията на апостолите, на Евангелието - всичко това е спомен за Господа Бога и Спасителя и чрез светите молитви, чрез ектениите, чрез припомнянето на думите на Господа за Неговото тяло и кръв, чрез приканването „Със страх Божи, вяра и любов пристъпете” – всичко в Литургията припомня за Бога. Но трябва да се помогне на вярващите, за да разберат това. Трябва и свещениците и епископите да разберат, че цялата Литургия е насочена към една цел – ние да станем причастни на тялото Христово. Много е тъжно да произнесеш „Със страх Божи, вяра и любов пристъпете” и само ти да се причастиш, а от народа – никой.

А по повод този обичай – тайното четене на молитвите, сега у нас в Сръбската църква има истински сблъсък около този въпрос. И тази полемика продължава, и то доста сериозно. Някои казват, че не е разрешено да се четат молитвите на глас, а други казват, че щом възгласите се произнасят силно, то защо да не може и цялата молитва. И всяка от тези молитви описва цялата пълнота и истинността на Евангелието и думите Христови, тогава защо да ги скриваме. Може би в последните времена се е развивал някакъв старозаветен мистицизъм. Разбира се, в Стария Завет само първосвещеникът е имал право да произнася името Божие, но тогава все още Го е нямало Христос, Той не е бил станал още човек. Но когато Господ е станал човек – това е тайнството на въплъщението – оттогава „С нами Бог, разумейте, язици”; и ако Бог е с нас, ако Той се е явил и ни се е открил, тогава трябва ли да забраняваме словата за вечното Слово Божие, за да не се чуват?... Според мен трябва все пак, съхранявайки тайнството като тайнство, и Литургията, в същото време да се постигне откровение, за да бъде ясно на вярващите. Особено днес е нужно, когато много вярващи идват в църквата и нищо не знаят. По-старите поколения са живеели с църквата от раждането си и са можели да разберат всичко, дори и да не са чували всяка дума. Съвременният човек има нужда до всичко да се докосне, такава му е природата. И ако му откажеш - той казва, че щом е така, ще отиде да гледа нещо друго, някакви сеанси или рок-групи... А Литургията става като някакъв мъртъв организъм; формален, с някакъв тип обредност - външна, красива на слух, но която не възражда, не помага на човека да участва с цялото си битие в тайнството, запазвайки в тайнството неизразимото Божие присъствие.

Отец Василий:

Бих искал да Ви благодаря, Ваше Високопреосвещенство за прекрасния разговор!

Митрополит Амфилохий:

Слава на Бога, да ви благослови Господ!

_________________________________________

* сътрудник на ДПЦ "Св. Архангел Михаил" - Варна