Монката

Пълното ми име е Симеон Петров Симеонов. Роден съм на 24 април 1971 година в Търговище.

От малък имам проблем с говора, така ми казаха, и ме съветваха да отида в едно логопедическо училище в село Тотлебен, Плевенско. То не беше училище за бавноразвиващи, учих всички редовни предмети, бях там до 8-ми клас. Преди да вляза в казармата за година и половина, постъпих в друго училище, за да имам професия.  Исках да стана дърводелец, но като отидох, се оказа, че няма места за дърводелци. Разходиха ме из училището и ми разказаха какви професии има. Зачудих се тогава и изкарах почти две години като обущар. Оказа се училище за бавноразвиващи, завърших за обущар и се върнах в Търговище. Не съм работил като обущар, а само обща работа.

Имам майка и сестра в Търговище, чувам се с тях, но рядко ги виждам. Като живеех там, много се бях пропил. Веднъж припаднах и моите близки не ми обърнаха никакво внимание, тогава и баща ми беше още жив. Постоянно пиех алкохол. Извикаха ме да работя и си изкарвах пари. Попаднах в компания на метъли. С едно от момчетата метълисти станахме близки приятели, движехме се двамата, сякаш се отличавахме от другите. Той се казваше Анатоли. Не знаех, че е започнал да ходи в православната църква. Един ден ме пита ще дойдеш ли с мен в църквата. Казва ми също, че е започнал работа като клисар там. Отивам аз и тъкмо се качвам по стълбите на храма „Св. Иван Рилски” в Търговище и нещо ме избутва навън и не ме пуска да вляза в църквата. И аз се върнах. Сега вече мога да кажа какво е било. Няколко пъти опитвах да вляза и все не можех.

Тогава не знаех дали съм кръстен. Един ден Анатоли ми казва много хубав празник има, ще дойдеш ли поне на празника? Разбрахме се да се срещнем предварително и заедно да отидем. На другия ден ставам рано, изкъпвам се, чисто облечен като културен човек отивам на църква. Господ Иисус Христос ми помогна да успея някак си да вляза в църквата.

Аз тогава не знаех как да се моля, не знаех как да се кръстя. Като влязох в църквата и като започна литургията, гледам хората какво правят. Стана ми интересно какво правят: клякат, устните им мърдат, нещо тихичко си казват, но аз не ги чувам. И аз започнах така да си мърдам устата. Гледам кръстят се, започвам и аз с лявата ръка с едно пръстче на челото… Сега ми е много смешно. Тогава свещеникът ме извика да му помогна. Като излязох от църквата, не знаех къде се намирам – нито бях болен, нито нищо. Усещах някакво спокойствие в себе си. По едно време осъзнах къде се намирам. Стоях около църквата и по едно време гледам някаква бабичка паднала. С моя приятел Анатоли я взехме и я сложихме на пейка. Анатоли гледа към небето и се моли за жената. През това време аз държа върбичките /значи празникът е бил Цветница/ и казвам на някого: дръж ми върбичките! Отидох за вода, извикахме линейка. После разбрах, че по пътя в линейката, жената се оправила. 

После Анатоли отиде да учи богословие в университета в Шумен. Сега е свещеник в Търговище. Докато Анатоли ходеше на лекции в Шумен, и аз влизах понякога с него на заниманията. Тогава се запознах с бъдещите свещеници Илия, Дончо, малко се образовах в тяхната среда. Това ми даде сила да мога да успявам в живота си.

В една механа в Търговище се черпим и Анатоли ми казва, че няма как да останем приятели. Питам защо. Отговаря ми: много пиеш. Бях изпил много бири, бях си поръчал още една и тогава казах: който иска да вземе тази бира, повече няма да пия. Даже Анатоли не можеше да повярва. Една година след това не бях пил.

Било е 92-ра, 93-та. Като започнах да ходя по църквите, нашите бяха против. Започнаха да ме гонят от къщи, да ме карат да се откажа. Странях от къщи, рано ставах и късно се прибирах. В църквата видях едно спокойствие и дойде време да ме запитат дали съм кръстен. Не знам дали съм кръстен. Анатоли беше готов да ми стане кръстник. Показаха ми как изглежда документът и аз отидох вкъщи. Започнах да търся в документите кръщелно свидетелство. Намерих го, взех го и отидох в църквата „Св. Иван Рилски”. Показах го на Анатоли, той извика о. Славчо и се оказа, че на 40 дни съм кръстен. От тогава започнах да ходя по манастирите и няколко години нашите не знаеха къде съм. Обикалям от един манастир на друг. Исках да бъда като послушник. Не ме взеха като послушник и се върнах в света. Свързаха ме с варненския дядо владика да ми помогне. Така аз живях в митрополията около година и половина. Помагах на владиката каквото ми каже, вземаше ме с него по църквите. Предложиха ми после да отида в манастир и аз исках. Вземай си тогава багажа и отиваме в манастира „ Св. Троица”, между Горна Оряховица и Търново. И там попаднах на духовника дядо Севастиян, после разбрах, че бил прозорлив старец. Той ми каза много неща, научи ме, че освен труд, трябва да имам и любов към ближните. Научи ме как да работя, как да се отнасям към другите, много други неща. Каза ми да продължавам в християнството, че съм на правилния път.  Тогава напуснах манастира и се върнах във Варна, където видях помощ от християни.

следва втора част